събори една масивна каменна колона върху нея и заля лицето й с огнена лава. Уилоу съзря как добрата вълшебница се опитва да се добере до своята пръчица. Когато я достигна, тя отхвърли кралицата високо към тавана. Уилоу беше напълно сигурен, че кралицата е станала на парчета от шиповете и остриетата, които стърчаха от всички страни.
— Хитер уалха! Туата ла!
Бевморда се повдигна, изби пръчицата от ръката на Разиел и я запрати на хлъзгавия под. Всичко, което пръчицата докоснеше, се превръщаше в уродлива твар. Един стол стана на змей с пет глави, всяка от които представляваше агонизиращо човешко лице. Една маса се преобрази в пихтиесто същество с безброй зъби, което се запъти право към ужасения Уилоу. Той едва успя да го смаже.
— Елора — промълви Уилоу и без да мисли, пропълзя в стаята, покрай стената и към олтара, където лежеше детето.
Раздърпани и окървавени, двете магьосници се въртяха известно време сред неимоверния хаос, докато накрая се вкопчиха една в друга. В последната схватка Бевморда излезе по-хитра и тя първа прибягна към неизползваните резерви от сила. Тя бе тази, която ликуваше, докато ноктите й оставяха дълбоки кървави бразди по лицето на Разиел. Докато старата жена махаше слепешката ръце, кокалестите пръсти на Бевморда се бяха впили в гърлото й, изцеждайки силите й.
Скоро Разиел се свлече безчувствена върху плочите на пода. Бевморда издаде някакъв странен звук, смесица между смях, заклинание и триумфален вик. Вратата на залата се затвори с трясък и ветровете утихнаха.
Скована, прегърбена, с отпуснати ръце, кралицата се обърна мълчаливо и съзря Уилоу с Елора Данан на ръце.
— Върни незабавно детето! Всъщност, кой си ти?
Уилоу притисна момиченцето още по-силно до сърцето си. Той събра кураж и сили и каза отчетливо:
— Аз съм Уилоу Угфуд и съм далеч по-добър магьосник от тебе!
— Ха! — Бевморда огледа хаоса и бъркотията, които царяха след схватката й с Разиел. — Сложи я на олтара! — тя махна към дванайсетте свещи и те пламнаха отново. После посочи гонга и тринайсетият, последният удар отекна слабо, сякаш духът — призрак на мъртвия друид бе дошъл да довърши работата си. Бевморда посочи тринайсетата свещ.
— Авагду ту ата…
— Чакай! — Уилоу започна да търси последния от магическите жълъди, които Великият Заклинател му бе дал, напипа го и го хвърли. Когато Бевморда го улови, усети, как ръката й постепенно се превръща в камък. Тя извърна очи — стъклени топчета в синкави ями — и простена. Това беше последният път, когато Бевморда използваше магия, за да предотврати опасността. Уилоу видя как китката й се извива, докато плътта и сухожилията й се възстановяваха. После пръстите й се свиха и стриха жълъда на прах; тя разтвори длан и вятърът разнесе кафявата пепел към тялото на Фин Разиел.
— Толкова ли ти е силата, нещастнико? Сега ще видиш какво се казва магьосничество. Сложи детето на олтара!
— Няма! Вещице! Убийце! С моята магия аз ще пратя Елора в… в царството, където злото никога няма да я достигне!
— Хелгафел суат! Бен хелгафел! Баирн оф дану фаму!
— Ти не си никакъв магьосник — промърмори презрително Бевморда. — Ти си шарлатанин! Клоун! Заслужи си го — ще си заминеш заедно с детето — тя се извърна и махна. Пръчицата на Чарлиндрея изхвръкна от скованата ръка на Разиел и тя я улови. В този момент Уилоу махна с плаща си и Елора изчезна.
— Какво? Невъзможно! — Бевморда се втурна напред. — Светкавици, черни сили… — с повдигането на пръчицата, дрехата й закачи крайната купа, поставена до големия жертвеник, и гъстата течност в нея се разля по краката на кралицата и около нея. Остана й само един миг, за да осъзнае всичко; миг за да разбере, че магията по странна прищявка на съдбата се беше стоварила върху самата нея. В този момент писъкът й бе изпълнен с ярост, разочарование и дори нещо още по-ужасно — с ехото от погубената й невинност, звук, наподобяващ ромона на ручей по камъните или детски смях…
Тогава светкавицата проблесна и прониза Бевморда от глава до пети, изви се над нея и проникна в тялото й. Плътта й се нагорещи до побеляване и заприлича на метал, от който струеше топлина. Първоначално изчезна плътта, скелетът и костите стояха непокътнати в тази бяла обвивка, а после се изгубиха и те. Само прашинките из въздуха останаха да напомнят за великата всемогъща Бевморда. Светкавицата се превърна в слънчев лъч, а гръмотевичният тътен се примеси с победен вик, долетял откъм двора…
Сорша се съживи, когато Мадмардиган пристигна и я взе на ръце. Фин Разиел се съживи, когато Уилоу докосна ръката й.
— Уилоу, къде е детето? Къде е Елора?
— Тук, невредима — той бръкна и извади от скрития вътрешен джоб на плаща засмяното дете. — Старият трик с изчезването на прасенцата, нищо повече… — добави той.
ЕПИЛОГ
След поражението на Бевморда всичко, дори и черната глинеста Нокмаарска долина се събуди отново. Животът дойде, както топенето на снега след дълга люта зима, постепенно и плавно, така че никой не разбра, кога започна. Всички живи същества го почувстваха и отговориха с песни на това възкресяване. Земята оживя и отново навлезе в стария си ритъм.
Южните ветрове, напоени с дъхави аромати премахнаха блудкавата, задушлива миризма в Нокмаар. По зъберите и из пукнатините се показаха разноцветни диви цветя и храсти. Кристално чисти потоци, които извираха дълбоко от земята, запълниха рова. И въпреки това нямаше никой, който да поиска да остане да живее в Нокмаар. Така ужасни бяха спомените за него и така страшни легендите, които се разправяха, че в долината никога не стъпи човешки крак. Дори когато гъсти гори покриха равнината, а в небето закръжаха соколи, нямаше пътища, които да водят към Нокмаар, нито безстрашни ловци, които да ловуват там. След време дърветата остаряха и постепенно изсъхнаха, но кулата на Бевморда стърчеше и навяваше ужасни спомени…
Когато и последния мъртвец бе погребан, а всички врати на замъка — запечатани, Уилоу, Разиел, Сорша и Мадмардиган се отправиха на запад към Тир Аслийн.
Това бе една триумфална процесия. Начело се развяваше флагът на Айрк. След него, обиколени от знамена, яздеха Уилоу с Елора Данан на ръце, Фин Разиел, Сорша, Мадмардиган и накрая войните от Галадорн. По целия път, във всяко селце, хората обсипваха земята пред тях с цветя и се трупаха да зърнат или да докоснат Елора. През цялото пътуване нейният смях се сливаше с ромона на ручеи и потоци. Два величествени орела с двама горди кафявчовци на гърбовете ги следваха по целия път до Тир Аслийн.
Това място се бе променило изцяло. Лабиринтът на Бевморда бе изчезнал заедно с всички следи от битката. Широкият път бе залян от народ. Кралските знамена се развяваха върху кулите на двореца, а оттам се носеше музика и смях. Портите бяха разтворени и когато Уилоу наближи, един кралски офицер излезе да го посрещне. Много дълго продължиха пиршествата тук, но имаше за какво да се празнува — щастливото завръщане на Сорша при баща й, началото на царуването на Елора Данан и възвръщането на рицарската титла на Мадмардиган.
Три дни Уилоу се двоумеше дали да остане при приятелите си, или не. Накрая, вечерта на третия ден си призна, че копнее да види Долината на Нелвините, Кайя и децата си. Кралят се усмихна и рече:
— Ще ти дам най-хубавото пони, което имам.
И ето, че на другата сутрин Уилоу се сбогува със Сорша и баща й. Той прие една книга — подарък от Фин Разиел. Тя го насърчи и му каза, че не след дълго би могъл да стане вълшебник. Уилоу целуна Елора, Мадмардиган го вдигна на бялото пони и той потегли към бреговете на Фрийн. На път за вкъщи мина покрай езерото на Фин Разиел и през Чарлиндрейските гори. Там се сбогува и с кафявчовците. Връщаше се в Долината на Нелвините, в Меандъра Угфуд. Няма смисъл да описваме пристигането му — Вонкар бе първият, който го видя и попита за детето и Тир Аслийн. Малко след това се прегърнаха с Мегош и приятелите му
