Вселената!
От ръкава си тя извади тънък нож, взет от планинските вълшебници преди много време. Един идеален нож. Нож, чието острие никога не се притъпяваше. Тя го прокара внимателно през ръката си, приближи се до вързаното дете, отряза три кичура от ослепително червената му коса и ги постави в първия жертвеник. Жрецът отмери два удара на гонга, звукът отекна в процепите и ехото го понесе през мъглите.
Вторият жрец запали следващата от тринайсетте свещи. В кулата проникна студен вятър. Свещите започнаха да пращят, а гонгът се разлюля. Друидите потрепериха. Единият от тримата излезе плавно напред и намаза със синкава смес краката и ръцете, челото и плътта над сърцето на Елора. Кралицата потопи ръце в купата с кръвта и ги вдигна към отвора на тавана, към далечните звезди, които тя единствена съзираше. Кръвта се стече на вадички по ръцете и, влезе под дрехите и, продължи по гърдите й, мина по корема.
Гонгът удари трети път.
Магьосницата потрепери, устните й се изкривиха и промълвиха заклинания, които жреците не знаеха. Бевморда ставаше все по-мрачна, все по-черна и по-ужасна при всеки нов етап на Ритуала, сякаш енергията, с която привличаше силите на разрушението, бе изсмукана от мозъка на собствените й кости. Очите й хлътнаха още повече, жилите на врата й изпъкнаха, а кожата около устата се сви и придаде на кралицата нечовешко, смразяващо изражение.
— Окт вет ноктирт бордау — ръката й се издигна и малкото телце на Елора Данан, което магията освободи от ремъците, се издигна неподвижно над олтара.
Гонгът удари отново, за четвърти път. Пламна и поредната, четвърта свещ.
В ранни зори Уилоу и Фин Разиел тръгнаха по безлюдното поле към обвития в дим Нокмаар. В едната си ръка Уилоу носеше барабан на поставка и едно дърво. В другата държеше къдрица от косата на Кайя.
— Жена ти, семейството ти, малки приятелю, ще помнят този ден и ще се гордеят — каза Фин Разиел, като го видя как стиска косата в юмручето си. — И аз не ще го забравя никога. Всичките тези години съм чакала да се срещна с Бевморда и ти си този, който осъществи това! Благодаря ти!
— О, Разиел, има ли още време? Та гонгът удари за дванайсети път!
— Да, ако планът ни е успешен, имаме достатъчно време, последният етап от Ритуала е най-дългият и най-трудният, а детето е в безопасност до самия край.
Те спряха на такова разстояние от стените на крепостта, че стрелите да не могат да ги достигат, а Уилоу приготви барабана на поставката му.
От двете им страни се очертаваха каменистите диви хълмове на Нокмаар. Зад тях, там, където бойците на Айрк лагеруваха миналата нощ, сега нямаше нищо освен съборени палатки и изоставено снаряжение. Отпред тъмнееше крепостта.
От парапета над главите им се разнесе дрезгав смях. Призори след охолно пиршество Каел се беше изкачил горе и се любуваше на победата си. Той огледа отвисоко мъртвата равнина, която разбитата и изтощена войска бе напуснала. Беззвучният му смях прокънтя в тишината.
Толкова незабележими бяха малките фигурки на Уилоу и Фин Разиел, че първоначално никой не ги видя, и едва когато в долината бе напълно светло, един от офицерите ги откри. Каел се наведе напред и присви очи.
— Предайте се! — изкомандва Фин Разиел.
— Какво?
— Предайте се! — повтори Уилоу. — Ние сме всесилни магьосници. Дайте ни бебето или ще ви унищожим!
Каел и войниците му избухнаха в смях. Пълководецът махна с ръка, сякаш искаше да прогони досадна муха.
— Убийте ги!
Фин Разиел сграбчи вълшебната си пръчица, Уилоу — палката от барабана и двамата застанаха в мъчително очакване, докато мостът бавно се спускаше над рова, пълен с мърша.
— Готови, Уилоу!
— Смелост, Разиел! — отвърна той и едва успя да се усмихне.
Когато отвориха подвижния мост и група конници се втурна да изпълни заповедта на Каел, Уилоу се обърна и с всичка сила удари по барабана. Звукът се разнесе из долината. Каел удари по парапета и отново прихна да се смее.
— Това ли е вълшебството ти, човеченце, джудженце или каквото си там? Това ли е ужасното ти магьосничество?
— Да — извика Уилоу, — моите войници са по-специални — изникват от земята! Също като таралежите!
Мъжете отмятаха покритието и заедно с конете си изскачаха от плитките ровове. Някои животни бяха така добре обучени, че господарите им ги бяха оседлали още преди да се вдигнат от земята.
Всичко стана толкова бързо и изненадващо, че преди Каел да изкрещи дори „Вдигайте моста“, първият от войниците на Айрк премина по него и влезе в крепостта Нокмаар. Главорезите, излезли да убият Разиел и Уилоу, бяха посечени веднага. Айрк се наведе, пое малкото човече и го сложи на седлото си, а Сорша повдигна Фин Разиел при себе си. Мадмардиган беше сред първите вътре и когато Уилоу се добра до него, трима мъже вече лежаха мъртви в краката на коня му, а четвъртият гледаше ужасено окървавената си ръка. Каел бързо се качи на коня си и с боен вик събра отбраната в горния край на насипа, който водеше към кулата.
— Заемете боен ред! Отвържете кучетата!
Сорша пусна Фин Разиел при едно широко стълбище, после слезе от жребеца и с един удар по задницата го изпрати обратно през портите на сигурно място далеч от битката. Само след минута Мадмардиган ги откри. Той се наведе със смях и се протегна да я прегърне.
— Сорша, ти си моята луна, моето слънце, моите звезди…
— Какво? Не отново!
— Честна дума! Наистина е така! — той я притисна към себе си и я целуна.
В това време войниците от Нокмаар се спуснаха по насипа и започнаха ожесточена битка. Конят на Мадмардиган отскочи уплашен. В този момент пристигна Айрк и остави Уилоу, а после двамата с приятеля си се спуснаха към атакуващите ги петима нокмаарски конници и с няколко замаха на сабите, съпроводени от гръмогласния им смях, ги посякоха.
— Уилоу, Разиел! Има един таен път до кулата! Оттук — Сорша ги преведе бързо през една врата в тъмен, влажен коридор.
Отвън Айрк даде знак на стрелците да атакуват укреплението, където Каел беше строил една фаланга войници.
— Да ги смажем — изкрещя той и заедно с Мадмардиган поведе групата.
За Франджийн и Руул, които се бяха скрили на самото дъно в чантата на Айрк, всичко се смеси в един хаос от удари, атаки и ужасни предсмъртни стонове. Те единствено осъзнаваха, че и хората, и конете умираха поголовно около тях и че в тази битка всичко се вършеше шеметно бързо и безмилостно. Хубавият жребец на Айрк получи две стрели от арбалет — първата в бедрото, втората в шията — и докато животното цвилеше отчаяно, един копиеносец се приближи и разпори стомаха на коня. Червата му се изсипаха в калта и той падна с рев. Франджийн и Руул тозчас изхвръкнаха от чантата и се озоваха в разгара на битката. Над главите им свистяха стрели и препускаха коне. С върховни усилия и неописуеми страхове те успяха да се скрият под едно каменно стълбище и само веднъж посмяха да излязат — когато прерязаха сухожилието на един як войник, притиснал Мадмардиган в ъгъла. Войникът падна на колене и нашият храбрец го прониза.
— Благодаря — рече той и се шмугна под стъпалата, — май не сте чак толкоз непоносими.
Междувременно Айрк си проби път през калния двор, изкачи се по стълбите и покрай парапета до един казан с врящо масло. Точно пред него един отряд нокмаарски войници беше образувал непробиваема стена с шлемовете си и в момента тази грамадна човешка машина настъпваше и застрашаваше бойците му. С върховни усилия Дайкинът разхлаби опорите на казана, наклони го и изля врящото масло върху въоръжената група. Ужасяваща бе агонията на тези жалки твари зад шлемовете. Кожата им се свличаше на
