С агонизиращ вой другата глава заблъска каменната стена на сградата, като се спускаше все по-ниско, докато чудовището умираше и накрая се строполи в двора.
Там цареше хаос. Мъртви и умиращи хора застилаха двора. Вонята на разложена и изгорена плът, която се носеше от дракона и над овъглените трупове, изпражненията на конете, смрадта на крепостния ров — всичко се смеси в зловоние, което удари Сорша в носа. С подгъващи се колене и ръка на устата, тя се отдръпна от мястото на битката. Това тук по нищо не приличаше на трепетната възбуда от преследването, на чистотата на рицарския бой. Това беше нещо безумно, нещо нечовешко, нещо много под достойнството на благородния воин.
След като дракона умря, Сорша с мъка изкачи ред стъпала и се озова лице в лице със своя баща. Позна го веднага, въпреки че беше затворен в кристалния слитък от проклятието на майка й. Имаше неговата коса. Очите й също бяха неговите — искрени и широко разположени. И в неговия глас, колкото и далечен и слаб да беше той, тя разпозна своя собствен.
— Сорша…
— Татко… — тя постави ръка на камъка до бузата му.
— Аз съм жив, Сорша! Помогни ми! Помогни ми…
— О, татко!
Коленете й се подгънаха. Спомените, които не беше посмяла да събуди през целия си живот, сега прииждаха на вълни: баща й се смее, тича до нея, докато тя язди на първото си бяло пони през овощната градина; баща й, който държи ръката й, докато тя приема приветствията на множеството в разцъфналата долина на Тир Аслийн; баща й, който я учи да управлява собствената си малка лодка през горните течения на Фриин, толкова тихо, че да не плаши нито водните птици, нито жабите, задрямали върху листата на водните лилии, нито петнистите пъстърви, мързелуващи в тъмните вирове. Тя си спомняше колко състрадателен и щедър беше нейният баща. Спомняше си неговия смях и неговата обич. В прилив на чувства тя си спомни всичко, което е било, би могло и все още можеше да бъде…
Тя изхлипа.
— Сорша, само ти…
Тя се обърна към картината на клането. Видя малкия Нелвин да се държи здраво за горящия, срутващ се мост. Видя Каел да прекрачва през телата към кулата на портата, откъдето ясно се чуваше плачът на уплашено бебе. Видя и Мадмардиган в златните доспехи на баща си, притиснат от множество войници, които мушкаха към него с мечове и пики и размахваха боздугани. Видя го да пада.
Внезапно всичко се избистри в съзнанието й, така, както облачно небе се прояснява в тиха вечер и езеро се успокоява след отминала буря.
Тя извади меча си и се спусна напред. Нададе висок боен вик, за да предупреди нахвърлилите се върху Мадмардиган войници за своето намерение.
Двама от войниците избягаха веднага. Други двама оказаха символична съпротива, преди и те да си плюят на петите. Мадмардиган се изви като котка и съсече краката на двамата, които се обърнаха, за да посрещнат Принцесата. Мечът му преряза гърлата им заедно с меча на Сорша.
Тя протегна ръка, за да му помогне. Мадмардиган мълчаливо я пое.
Три неща се случиха едновременно.
Горящият мост се срути. Уилоу се удари в стената на кулата и падна на земята. Войниците от Нокмаар го наобиколиха. Имаха време за не повече от един лек удар към главата на Уилоу и Мадмардиган беше сред тях. Умираха, хванали разпраните си кореми и гълголейки през прерязаните си гърла. След всяко проблясване на бързия меч някой падаше на място или изпълзяваше настрани, за да умре. Мадмардиган се наведе над Уилоу и избърса кръвта от челото му.
— Аз… аз… Съжалявам! — каза Уилоу. — Бяха твърде много, Елора!
— Дръж се, Дребосък! — Мадмардиган го вдигна и го взе на ръце като дете.
В същия миг триумфиращият рев на Каел прогърмя в кулата и над двора. Той се появи в рамката на вратата, вдигнал високо в металния си юмрук малката фигурка на Елора Данан. Изпод маската на шлема му се разнесе нов рев, този път от ярост, като видя Сорша на страната на Мадмардиган. Той размаха огромния си меч към тях и към Уилоу.
— Сега имаме детето! Убийте ги! Връщаме се в Нокмаар!
Копията и мечовете се отдръпнаха от Мадмардиган. Стрелците поставиха стрелите на лъковете и опънаха тетивата им, за да изпълнят заповедта на Каел. Но стрелите никога не полетяха. В този момент се случи последното събитие в тази необикновена битка. В тишината, последвала заповедта на Каел, прозвуча ясният зов на боен рог, а след него и грохотът на приближаващи се коне.
Уилоу изтри кръвта от очите си. През разтворените порти на Тир Аслийн, над войниците от Нокмаар, които панически бягаха към конете си, той видя да се развява знамето на Галадорн. Конниците се приближаваха в галоп, разгърнати във верига, а в средата, една огромна фигура с червена брада, сочеше с меча си право в портата на замъка.
— Айрк Таубауер! — Мадмардиган завъртя меча над главата си и закрещя от възторг.
Войските на Нокмаар се разпръснаха пред лицето на атаката, която ги приближаваше неумолимо. Всеки се опитваше да се докопа до кон. След всичко, през което бяха преминали, те не изгаряха от желание за среща с мъжете на Айрк.
Конят на Каел пръв премина през портата, като стъпка войниците, които бяха закъснели да се отдръпнат. Генералът беше увил Елора в плаща си. Той препускаше бясно, наведен над врата на коня си. Четирима от офицерите му бързо го последваха.
Айрк изпрати група ездачи след тях, но със замряло сърце Уилоу видя, че Каел е взел твърде голяма преднина. Щеше да успее да обходи преследвачите си във фланг и да стигне невредим в Нокмаар, преди някой да го настигне.
През следващите пет минути остатъците от Нокмаарската войска паднаха, пометени от пристъпа на армията на Галадорн.
Уилоу се измъкна от прегръдката на Мадмардиган, обърна се и се опря на една колона. Не можеше да гледа. Не желаеше да гледа кланета. Беше му лошо. Беше се нагледал на безсмислена смърт и ужаси. Той горещо желаеше да се прибере у дома, в спокойствието на Меандъра Угфуд. Щеше да седне на брега на Фриин и да остави спокойната река да прочисти паметта му. Единственото, което желаеше бе да предпази Кайя и децата си от цялото знание на този луд свят на Дайкини. Завинаги! Но все пак, през красивите мисли за Долината на Нелвините се промъкваше незаличимия образ на Каел. Ужасяващият шлем, черният жребец и Елора Данан, вдигната високо като трофей в големия метален юмрук.
Уилоу знаеше, че никога не ще може да защити хората, които обича, докато на земята живееха такива като Каел, докато съществуваха силите, превърнали ги в това, което те бяха.
Още щом дорестата кобила на Айрк Таубауер пресече портата на замъка, Уилоу избърса кръвта от лицето си и извика:
— Айрк! Трябва да отидем в Нокмаар!
Мадмардиган седна и свали златния шлем. Той се усмихна уморено на стария си приятел.
— Какво ще кажеш за една малка разходка сред природата, Айрк?
— Реших, че може да си се почувствал самотен, но виждам, че съм сгрешил — Айрк посочи към Сорша с меча си. — Какво значи това?
— Тя спаси живота ми, Айрк. Остава с нас.
От кожената чанта на седлото на Айрк се надигна писклива глъчка на одобрение. „Вярно! Съвършено вярно! Дребосъкът знае какво говори! Трябва да се препуска! На атака! Щурмувайте!“
От чантата изскочиха Франджийн и Руул.
— Поздрави, Уилоу!
— Не се бой, Уилоу! Ние сме с теб! Както винаги!
Една бяла коза изприпка към тях.
— Никакво бавене! — каза Фин Разиел. — Към Нокмаар!
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
БЕВМОРДА
Войниците на Айрк преследваха неотклонно Каел. Без доспехите те яздеха с лекота и можеха свободно
