да стрелят с лъковете си. Шестима от тях бяха по петите на петима от Нокмаар през долината Тир Аслийн и лабиринта от каньони. Преди да излязат оттам, стрелите им повалиха един нокмаарски офицер и убиха още един по склона на планината с кристалните пещери. Когато препуснаха по черната глина и покритата с пепел Нокмаарска долина, единствено Каел и двама от охраната му все още се държаха, макар че конете им бяха изморени.
Каел препусна напред. Той изкрещя на часовоите да спуснат подвижния мост, забоде шпори във вече окървавените слабини на жребеца си и удари яростно животното с камшика. На края на силите си, конят се спусна стремглаво и с тропот премина рова, а Каел изрева на стражите да вдигнат моста зад него. Те се подчиниха и припряно започнаха да издигат черния крепостен мост, от които потече тиня.
Ровът около Нокмаар беше изключително противен. От него се изпаряваха задушливи газове — той беше пълен с остатъци от неуспешните магии на Бевморда. Вонеше на сяра и гнило, на отпадъци и киселини. Никоя твар не би могла да оцелее там. Понякога отегчените часовои се забавляваха, като хвърляха в него живи същества през парапета и слушаха писъците им, докато плътта се разпадаше. Като крещеше отчаяно на Каел да почака и задържи подвижния мост, първият нокмаарски ездач изхвърча под ръба на моста, след като коня му спря изведнъж, и падна надолу с главата право в рова. Той си отиде без какъвто и да било звук. Пяната заличи следите му. Другият ездач живя само няколко минути повече, макар и да не успя да им се наслади. Той се свлече от коня, забил копита в ръба на рова, и се улови с една ръка за моста. Докато мостът се вдигаше, той висеше и се опитваше да се хване и с другата си ръка, но… беше на края на силите си. Ръката му се изплъзна и той падна във вонящата пропаст. Мостът се затвори с трясък.
Ездачите на Айрк стреляха към пропастта и надаваха яростни бойни викове, които Бевморда чу дори в покоите на кулата си. После те обиколиха стените на замъка и се отдалечиха на безопасно разстояние в долината. Малко по-късно срещнаха Уилоу, Сорша, Мадмардиган и остатъка от войската.
Айрк погледна намръщено към крепостта и се вторачи в сгъстяващите се сенки. Колко зловещ беше Нокмаар — студен, обгърнат в дим. Стените бяха настръхнали от копия, до тях достигаха гърлени команди и скърцане на големи бойни машини. По парапета и в тъмната кула на Бевморда пращяха железни светилници. Те осветяваха с пламъците си знамето на кралицата, което представляваше гръмотевица, пронизваща линията на живота.
Франджийн и Руул простенаха при вида на Нокмаар и се пъхнаха обратно в торбата на Айрк.
— Разполагай се — разпореди се Айрк. — Ще са ни нужни стенобитните машини, за да нападнем кулите. Да са готови тази вечер — командите му бяха уверени, но той поклати глава, когато погледът му отново се спря върху стените.
Мадмардиган кимна мрачно:
— Знам какво си мислиш. За тази работа ще ни трябва много по-добро снаряжение. Ще ни трябва и късмет.
— Дори повече от това — проблея Фин Разиел с козия си глас. — Ще е нужна магия. Уилоу, трябва да събереш цялата си мощ, пълната си вяра и да се съсредоточиш изцяло. Трябва да проникнеш дълбоко, дълбоко в душата си, Уилоу. До самата й същност. Този път не трябва да се провалиш! — големите пламтящи очи на Фин Разиел се извърнаха от тъмната крепост на старата й съперница и се устремиха към Уилоу. — Забрави всичко останало, не мисли за нищо друго! Трябва да се подготвиш сега, така че побързай!
— Фин Разиел — обади се Мадмардиган, като видя колко изтощен е Уилоу, — стъмва се. Сигурно ще можем да си починем малко. А пък утре сутрин…
— Не! Нямаме никакво време — трепна козата и цялата настръхна. — Смяташ ли, че Бевморда не се приготвя дори и сега? Не виждаш ли Каел как крачи триумфално към кулата и слага в ръцете й Елора Данан? Не я ли виждаш, не чуваш ли смеха и? Не виждаш ли заклинателите как бързат да започнат Ритуала на Унищожението? Как мият чашите, чистят олтара, подбират псалмите си! О не, тя няма да чака зората! Бевморда ще действа сега!
И сякаш да потвърдят това, което Разиел бе казала, процепите в кулата на кралицата светнаха и заприличаха на озъбена паст. Ослепителна светкавица с трясък освети балкона, разби се в далечните планини и се пръсна на хиляди искрящи огнени топки, които се затъркаляха надолу по каменистите склонове.
— Скрий се! — изкрещя изведнъж Фин Разиел и бутна Уилоу зад една скала. — Бързо! Кажи заклинанието за защита!
— Но защо?
— Кажи го!
Уилоу сграбчи магическата пръчица, затвори очи и се съсредоточи:
— Хелгафел сватбен, хелгафел клайдеб, дану локтвар!
— Добре, сега го кажи за останалите! — Разиел посочи с муцунката си Айрк и Мадмардиган, които слушаха Сорша, докато тя подробно им обясняваше плана на замъка.
— Бързо, Уилоу!
Но Бевморда бе твърде бърза и сръчна. Заедно с тримата друиди тя вече беше се показала от кулата. Подигравателният й смях прониза мрака и стигна до тях. Голямата корона изпъкваше на светлината от факлите, които лакеите държаха. Странните сенки и слабата светлина правеха кралицата да изглежда огромна.
Уилоу се скри обратно, ужасен от гледката. Все пак в нея имаше и величие, едно застрашително и зловещо излъчване.
— Армия? — изкрещя Бевморда подигравателно. — Казаха ми, че някаква армия обсаждала Нокмаар. Но това — тя протегна ръка и една светкавица мина с трясък над главите им, — това не е никаква армия.
Единствено Айрк и Мадмардиган запазиха самообладание и не отстъпиха.
— Дошли сме за Елора Данан — извика Мадмардиган. — Върнете ни я!
Смехът на кралицата проехтя из долината.
— Глупак! Нагъл глупак! Ти не си човек, ти си свиня — тя отново протегна ръка, но този път пръстите й бяха събрани и насочени към Мадмардиган.
— Майко! Не!
— Свине! Вие всички сте свине! Котън локдар бахкат!
Уилоу Угфуд беше виждал всякакви ужасии, откакто се престраши да отиде при Дайкините, но това, което последва, бе най-потресаващото. Войниците на Айрк, самият Айрк и Мадмардиган — всички те се превърнаха в прасета, така, както бе заповядала Бевморда. Но метаморфозата им не беше бърза и безболезнена, както е в приказките, а мъчителна и бавна. Мъжете стенеха и се гърчеха, докато костите им се скъсяваха, ставите пукаха и придобиваха нови форми, черепите им се сплескваха, пръстите на ръцете и краката се превръщаха в малки копита. Те виеха неистово от болка, докато невидими ръце сграбчваха и преобразяваха лицата им в дълги зурли. Когато чуха, че грухтят, те осъзнаха, че вече не са хора, а свине, облечени в дрипи. Измежду тях бяха и Айрк, и Мадмардиган.
— О, майко, не! Не! — Сорша се свлече на колене и очите й се напълниха със сълзи, когато чу Мадмардиган да грухти. Той й се усмихваше и я гледаше наивно с малките си очички.
— И ти, Сорша! Предупредих те никога да не се обръщаш против мен! И така, ти направи избора си!
— Май… — в този момент Сорша също започна да пищи, костите й запукаха, кожата й се разкъса и се обви около плътта на една дебела свиня.
Когато смехът на Бевморда заглъхна откъм крепостната стена и Уилоу се осмели да погледне отново, той съзря само прасета, включително и две малки — Франджийн и Руул, които ровеха в пепелта.
— О, Разиел, това е ужасно!
— Да — отвърна козата, — но в никакъв случай не е краят. Добра работа свърши, Уилоу, но сега трябва да се постараеш дори още повече.
— Не, не е честно. Извървях целия този път и за какво? Сега Елора Данан ще умре!
— Ако не я спасиш, това, пред което ще бъде изправена тя, е много по-страшно от смъртта. Ти го знаеш! А ние все още имаме шансове да победим Бевморда.
— Тя е прекалено силна, Разиел!
— Не е, стига да развалиш магията ми! Спомни си за шестоъгълника!
Уилоу взе меча на Мадмардиган и начерта шестоъгълник около Разиел. Козата стоеше с наведена глава.
