прилични на дъбови дънери и юмруци като боздугани. По червените му ботуши от кордовска кожа личеше непочистена кал. С наметалото, което висеше на раменете му, можеше да се покрие цяло легло. Стигаше само да окачи един къс меч на пояса си, за да заприлича на човек, тръгнал на война. При появата му всичко около него започваше да изглежда дребно, крехко, трошливо. Имаше кръгла брадичка, къс нос, широки челюсти и здрав стомах. Нужен му беше повече въздух за дишане, отколкото на другите хора. Тоя великан беше на двадесет и седем години, но възрастта му се губеше в мускулатурата и всеки лесно би му дал десетина години повече.
Приближавайки се към кралицата, графът свали ръкавиците си, после коленичи с изненадваща за такъв исполин пъргавина и стана още преди тя да успее да му разреши това.
— И тъй, месир братовчеде мой — заговори Изабел, — добре ли пътувахте по море?
— Отвратително, госпожо, ужасно — отвърна Робер д’Артоа. — Една буря — да си повърнеш червата и душата! Мислех, че е настъпил последният ми час, дори започнах да изповядвам греховете си. Добре, че са много, та още не бях изредил половината, и пристигнахме. Имам достатъчно и за връщане.
Той се разсмя тъй, че стъклата потрепераха.
— Ей богу, по ми приляга да препускам по земята, отколкото да кръстосвам по солената вода. И ако не беше обичта ми към вас, госпожо братовчедке, и неотложните работи, които имам да ви съобщавам…
— Позволете да завърша думата си, братовчеде — прекъсна го Изабел.
Тя посочи детето:
— Синът ми днес проговори.
После се обърна към леди Мортимър:
— Желая той да усвои имената на всичките си родственици и нека знае, че дядо му е Филип, хубавият крал на Франция. Почнете да казвате пред него „Отче наш“и „Пресвета Богородице“, а също така и молитвата на монсеньор Луи Свети. Тия неща трябва да се утвърдят в сърцето му, преди дори да ги е схванал с ума си.
Тя беше доволна, че можа да покаже на своя роднина, самият той потомък на един от братята на Луи Свети, как бди за възпитанието на сина си.
— Добро възпитание ще дадете на тоя младенец — рече Робер д’Артоа.
— Никога не е рано за науката да царуваш — отговори Изабел.
Детето се опитваше да ходи със залитащите, несигурни стъпки на бебетата.
— Нима и ние сме били такива? — рече д’Артоа.
— Като ви гледа човек, трудно би повярвал, братовчеде — засмя се кралицата.
Оглеждайки Робер д’Артоа, тя си помисли за миг какви ли чувства е изпитвала дребната, невзрачна женица, която беше заченала тая човешка крепост. После отмести поглед към сина си.
Детето се движеше с протегнати ръчички към огнището, сякаш искаше да улови в мъничката си шепичка пламъка. Робер д’Артоа му препречи пътя с крака си. Малкият принц никак не се изплаши, а хвана червения ботуш, който той едва можеше да обгърне, и го възседна. Като вдигаше и сваляше крака си, великанът започна да люлее детето, което се смееше, възхитено от тази неочаквана игра.
— А, месир Едуард — рече д’Артоа, — дали ще посмея някой ден, когато станете могъщ господар, да ви припомня, че съм ви оставял да възсядате ботуша ми?
— Ще можете, братовчеде, ще можете, стига да сте все така верен наш приятел… Сега го отведете — обърна се Изабел към придворната дама.
— Хайде, благоволете да се върнете на земята, месир — рече д’Артоа, като си свали крака.
Французойките се оттеглиха в съседната стая с детето, което, ако съдбата следваше естествения си ход, щеше да стане един ден крал на Англия.
Д’Артоа изчака един миг.
— И тъй, госпожо — заговори той, — в допълнение на уроците си към вашия син можете да му кажете, че внучката на Луи Свети, Маргьорит Бургундска, кралица Наварска и бъдеща кралица на Франция, е на път да получи от народа си прозвището Маргьорит Курвата.
— Наистина ли? — възкликна Изабел. — Значи, онова, което предполагахме, излезе вярно.
— Да, братовчедке. И не само за Маргьорита, но и за другите ви две снахи.
— Жана и Бланш?…
— За Бланш съм сигурен. За Жана обаче…
Робер д’Артоа направи неопределено движение с грамадното си ръчище.
— По-хитра е от другите, но имам всички основания да смятам и нея за фльорца и половина.
Той пристъпи три крачки, изпъчи се предизвикателно и заяви:
— И тримата ви братя са рогоносци, госпожо, рогоносци като най-прости селяндури.
Бузите на кралицата пламнаха. Тя се надигна от стола си:
— Ако това, което ми съобщавате, е вярно, няма да го премълча. Не ще търпя такъв позор — семейството ми да става за посмешище.
— Френските барони също няма да го търпят, бъдете сигурна.
— Знаете ли имена, имате ли доказателства? Д’Артоа въздъхна дълбоко:
— Когато миналото лято дойдохте във Франция с месир вашия съпруг за празненствата, на които имах честта да бъда провъзгласен за рицар заедно с братята ви… защото, нали знаете, безплатните отличия лесно се дават… тогава ви доверих моите подозрения и вие споделихте с мен вашите. Поискахте от мен да следя и да ви уведомя. Аз съм ваш съюзник: извърших първото и съм дошъл да свърша и второто.
— Е? И какво узнахте? — попита нетърпеливо Изабел.
— Най-напред, че някои скъпоценности от касетката на милата ви снаха Маргьорит изчезват. А когато една жена се освобождава скришом от скъпоценностите си, то е или за да ги подари на любовник, или за да подкупи съучастник. Измяната й е ясна, не намирате ли?
— Тя може да заяви, че ги е дала като дарение на църквата.
— Не винаги. Ако например една брошка е била заменена у някой ломбардски търговец срещу дамаскинска кама…
— А вие открихте ли на чий колан виси тази кама?
— За съжаление не — отвърна д’Артоа. — Мъчих се, но загубих дирята. Нашите хубавици са хитри. По- хитри са от елените из моите гори в Конш, които тъй умело прикриват следите си и заблуждават ловеца.
По лицето на Изабел се изписа разочарование. Робер д’Артоа разбра какво се готви да каже кралицата и вдигна ръце.
— Чакайте, чакайте — извика той. — Аз съм добър ловец и рядко изтървам дивеча. Благочестивата, чистата, целомъдрената Маргьорит си е обзавела гнезденце в старата кула на двореца Нел, за да може, според думите и, да се оттегля за молитствуване. Но изглежда, че молитствува само в нощите, когато брат ви Луи Наварски отсъствува. Пък и светлината тогава се вижда там твърде до късно. Братовчедка й Бланш, а понякога и Жана отиват да я посетят. Обиграни хитруши! Ако поискат сметна някоя от тях, лесно ще се измъкне: „Как? В какво ме обвинявате? Та аз бях с нея!“ Една виновна жена се брани лошо, но три сговорни курви са цяла твърдина. Само че, видите ли, в нощите, когато Луи го няма, а кулата Нел свети, по брега край кулата — там, където обикновено е пусто в тоя час — настава доста големичко оживление. Виждали са да излизат мъже не в монашески одежди и които, ако са отивали там за вечерня, би трябвало да минават през друга врата. В двореца мълчат, но народът започна да злослови, тъй като слугите плещят преди господарите…
Докато разказваше, графът се движеше, ръкомахаше, ходеше, тресеше пода и развяваше нашироко наметалото си. Изблиците на неговата преголяма мощ му служеха като изразно средство. Мъчеше се да убеди както с думи, така и с мускули; повличаше събеседника си в някаква вихрушка, а грубостта на езика му, съответствуваща напълно на външността му, придаваше на думите му някаква сурова искреност. Обаче вгледаше ли се по-внимателно, човек се запитваше дали цялото това суетене не е шмекерия на фокусник и игра на комедиант. В сивите очи на граф д’Артоа блестеше упорита, будна омраза. Младата кралица се стараеше да запази трезвост в разсъжденията.
— Говорихте ли за това с краля, моя баща? — попита тя.
— Мила братовчедке, вие познавате крал Филип по-добре от мен. Той толкова вярва в добродетелността на жените, че за да склони да ме изслуша, би трябвало да му покажа как снахите му се
