сто години.
II
ЗАТВОРНИЦИТЕ ОТ ТАМПЛ
Стената беше варосана. В сводестото помещение, издълбано в подземието, започна да прониква мътна, жълтеникава светлина.
Затворникът, който дремеше, сложил глава върху скръстените си ръце, трепна и изведнъж се изправи настръхнал, с разтуптяно сърце. Видя, че през отдушника се стича утринната мъгла и се ослуша. Биенето на камбаните на парижките църкви Сен Мартен, Сен Мери, Сен Жермен л’Оксроа, Сен-т-Йосташ Света Богородица се долавяше отчетливо, макар и заглушено от дебелите зидове; биеха и камбаните в селата Ла Куртий, Клинянкур и Монмартр.
Затворникът не чу никакъв обезпокоителен шум. Пак неговата вътрешна тревога беше го накарала да скочи стреснато, тревогата, която го обземаше при всяко събуждане, защото неговият сън беше винаги кошмарен.
Вдигна от земята една дървена паничка и отпи жадно глътка вода, за да успокои треската, която вече от много дни го измъчваше. След това остави паницата, за да може повърхността на водата да се уталожи, и се наведе над нея като над огледало. Появилият се там образ, тъмен, с неясни очертания, беше образ на стогодишен старец. Той постоя известно време така, като търсеше в това разлято лице, в старческата брада, в устните, потънали в беззъбата уста, в дългия измършавял нос, който се люлееше на дъното на паницата, нещо останало от предишната си външност.
После бавно се надигна и пристъпи две крачки, докато усети, че веригата на крака му, закрепена о стената, се опъва. Тогава изведнаж закрещя:
— Жак дьо Моле, Жак дьо Моле! Аз съм Жак дьо Моле!
Никой не му отговори; той знаеше, че никой няма да му отговори, но имаше нужда да произнесе собственото си име, за да не се побърка, за да си спомни, че бе командувал армии, управлявал провинции, притежавал власт, равна на кралската, и че докато в него има искрица живот, ще продължава да бъде, дори и в тъмница, великият магистър на Тамплиерския орден8.
От някаква излишна жестокост или пък като горчива подигравка бяха му определили за затвор една подземна стая в голямата кула на замъка Тампл, седалището на ордена.
— И като си помисля, че аз възстанових тая кула! — промълви великият магистър гневно и удари по стената с юмрук.
Ударът го накара да извика. Беше забравил смазания си при изтезанията палец. Но къде ли по тялото му нямаше рани, къде ли не го болеше? Откакто го бяха изтезавали с уреда за стягане на краката, кръвта му не циркулираше правилно в крайниците и той се измъчваше от страхотни изтръпвания… Заклещиха нозете му от коленете надолу в дъбови дъски, които „мъчителите“ затягаха, като набиваха с чук клинове, а студеният, настойчив глас на Гийом дьо Ногаре, пазителя на държавния печат, го увещаваше да признае. Да признае какво?… Не издържа и загуби съзнание.
Върху месата му, изподрани, разкъсани, мръсотията, влагата и липсата на храна бяха извършили своята работа.
От всички изтърпени изтезания най-ужасното без съмнение беше „разтягането“. Окачваха тежест от 180 ливри на ходилото на десния му крак и го издигаха с въже на скрипец до тавана. И все този зловещ глас на Ногаре: „Но признайте най-сетне, месир!“И тъй като той упорствуваше и не признаваше, теглеха го все по- силно и все по-бързо от пода към тавана. И когато усети, че крайниците му се разглобяват, ставите пукат, коремът и гърдите му се късат, накрая извика, че признава, да, всичко, всякакво престъпление, всички пристъпления на света. Да, тамплиерите се отдаваха помежду си на содомия; да, за да станеш член на ордена, трябва да плюеш на кръста господен; да, обожаваха идол с котешка глава; да, занимаваха се с магии, с магьосничество, кланяха се на дявола; да, злоупотребяваха с поверените им средства; да, заговорничеха срещу папата и краля… И какво ли не още?
Жак дьо Моле се чудеше как е можал да остане жив след всичко това. Сигурно защото мъченията бяха умело пресметнати и никога не стигаха дотам, че да причинят смърт, а и неговата издръжливост на стар рицар, свикнал с войната и оръжието, се оказа по-голяма, отколкото я мислеше и самият той.
Застанал на колене, с очи, обърнати към снопа светлина, който идеше от отдушника, старият магистър прошепна:
— Господи, боже мой, защо си вложил по-малко сила в духа ми, отколкото в тялото ми? Достоен ли бях наистина да управлявам ордена? Ти не ме отклони от малодушието; помогни ми, господи боже, да не изпадна в умопомрачение. Не ще мога да издържа повече, не ще мога!
Беше окован вече от седем години и излизаше навън само за да го влачат по следствени комисии и да слуша всякакви закони от легисти, всякакви увещания от богослови. При такъв живот нищо чудно да полудее. Често губеше представа за време. За да се развлича, беше се опитал да опитоми една двойка плъхове, които идваха нощем да гризат остатъците от хляба му. Ту се гневеше, ту плачеше, изпадаше от кризи на благочестие към свирепо желание за жестокост, от униние в ярост.
— Те ще пукнат, ще пукнат! — повтаряше си той. Кои щяха да пукнат? Климент, Гийом, Филип… Папата, пазителят на държавния печат, кралят. Ще умрат.
Жак дьо Моле не знаеше как, но несъмнено в ужасни страдания, за да изкупят злодеянията си. И той неспирно предъвкваше омразните три имена.
Все така на колене, с вдигната към отдушника брада, великият магистър мълвеше:
— Благодаря ти, господи, боже мой, че ми остави омразата. Тя единствено още ме крепи.
После се надигна с мъка и се върна на каменната столица, зазидана в стената, която му служеше и за стол, и за легло.
Би ли могъл да си представи, че ще стигне дотук? Мисълта му непрестанно го връщаше към неговата младост, към оня младеж, какъвто беше преди повече от петдесет години, когато слезе от склоновете на своята родна Юра, за да гони великото приключение. Както всички второродни синове на благородници от оная епоха, той бе мечтал да облече дългата бяла мантия с черен кръст, която представляваше облеклото на Тамплиерския орден. Самото име тамплиер тогава извикваше представи за Ориента и за героични събития, за кораби с издути платна, плаващи по вечно сини морета, за атаки в галоп из пясъчни пустини, за съкровищата на Арабия, за откупени пленници, за превзети и оплячкосани градове, за гигантски крепости. Говореше се дори, че тамплиерите имали тайни пристанища, откъдето се отправяли към непознати континенти…
И Жак дьо Моле осъществи мечтата си; кръстосва морета, води сражения и живя в големи крепости; вървял бе гордо по улици, където миришеше на подправки и тамян, облечен във великолепна мантия, чиито дипли се спущаха чак до златните му шпори.
Беше се издигнал в йерархията на ордена по-високо, отколкото бе стигнал някога в най-смелите си надежди, преминавайки през всички степени, за да бъде най-сетне избран от братята за върховен магистър на Франция и отвъд моретата и да заповядва на петнадесет хиляди рицари.
И всичко това завърши в тази изба, в това разложение, в тая нищета. У малко човешки съдби можеше да се срещне такова приказно щастие, последвано от такова ниско падение.
Докато Жак дьо Моле дълбаеше в стенната мазилка неясните букви на думата „Ерусалим“, откъм тясната стълба, спускаща се към неговата тъмница, се чуха тежки стъпки и дрънчене на оръжие.
Обзе го отново тревога, но този път основателна. Вратата скръцна и се отвори. Зад ключаря Моле забеляза четирима стрелци в кожени туники, с копия в ръце. От дишането им се образуваше бяла пара и забулваше лицата им.
— Дойдохме да ви отведем, месир — рече единият от тях.
Моле се надигна мълчаливо. Тъмничарят се приближи и с няколко силни удари с чук и длето изби нита, който съединяваше веригата с железните гривни около глезените на затворника. Жак дьо Моле загърна посталите си рамене с мантията на славата си, превърната сега в жалка сива дрипа. Кръстът на раменете му висеше на парцали.
В този изтощен, залитащ старец с натежали от веригите крака, който изкачваше стъпалата на кулата, все още беше останало нещичко от военачалника в Кипър, от заповедника на всички християни на
