„Дори дъщеря ми Изабел ще бъде доволна. Ще въздам право на молбата й и по този начин ще задоволя всички. Но време беше да се свърши с това“ — мислеше си кралят.
Той мина през галерията на галантеристите, за да се отправи към покоите си.
Съвсем наскоро Филип беше изцяло подновил и значително разширил двореца, строен върху стари римски основи и преправян толкова пъти през вековете.
В тази епоха на строежите владетелите се надпреварваха в това отношение. В Париж бяха вече свършили онова, което се правеше в Уестминстър.
От старите сгради Филип беше запазил непокътната само църквата Сент Шапел, построена от дядо му Луи Свети. Сега общият вид на централната част на града беше внушителен, тежък и надут.
Когато се касаеше до утвърждаване могъществото на държавата, крал Филип не се скъпеше, макар че в дребните разходи беше много пестелив. Но тъй като никога не пропущаше случая да спечели нещо, беше отстъпил на галантеристите срещу годишно заплащане правото да държат дюкянчетата в голямата дворцова галерия, която поради това наричаха галантерийна, а после я нарекоха търговска галерия13. Това обширно помещение, високо и просторно като двукорабна катедрала, предизвикваше възторг у пътешествениците. Върху капителите на колоните се издигаха четиридесет статуи на четиридесетте крале, които се бяха изредили на франкския престол, като се започне от Фарамон и Мерове. Срещу релефното изображение на Филип IV Хубави беше поставено това на Ангьоран дьо Марини, заместник-прелат и съуправител на кралството, който беше замислил и ръководил строежа.
Галерията беше отворена за всекиго и представляваше място за разходка, за търговия и за приятни срещи. Тук можеше да си правиш покупките и наред с това да се разминаваш с принцове. Тук се определяше и модата. Край сергиите и под големите кралски статуи непрекъснато се движеше народ. Везба, дантели, коприни, кадифета и платове от камилска вълна, пасмантерия, скъпоценни и дребни накити преливаха от пъстрота и искряха върху дъбови тезгяхи, които вечер покриваха с капаци, или отрупваха сергиите, или висяха по върлини. Дворцови дами, гражданки, прислужници ходеха от сергия на сергия, опипваха, пазаряха се, мечтаеха, разхождаха се безцелно. Галерията кънтеше от спорове, пазарлъци, разговори, смях; продавачите се надвикваха да хвалят стоката си и да примамват купувачи. Многобройни бяха и гласовете с чуждестранно произношение, най-вече италианско и фламандско.
Един измършавял веселяк предлагаше везани носни кърпички, които беше наредил върху конопено платно направо на пода.
— Ей, красиви дами — викаше той, — не е ли жалко да се секнете с пръсти или в ръкава си, когато за тая работа имате толкова фино украсено платно, което можете да завържете изящно на лакътя или на кесията си.
Няколко крачки по-далеч друг шегаджия жонглираше с дантелени ленти и ги подхвърляше толкова високо, че арабеските им стигаха до каменните шпори на Луи Дебели.
— Евтино, на загуба! Шест петака оната14. Коя от вас няма шест петака, за да си разкраси ненките?
Кралят прекоси галерията по цялата й дължина. Повечето от мъжете му се кланяха, жените правеха лек реверанс. Макар и да не го показваше, но кралят обичаше оживлението в галантериината галерия и почестите, с които го посрещаха.
Голямата камбана на Парижката света Богородица продължаваше да бие, но звукът й достигаше дотук твърде отслабнал, приглушен.
На края на галерията, недалеч от стъпалата на главното стълбище, бяха застанали трима души — две съвсем млади жени и един младеж, чиято хубост, облекло, а също така и самоувереност привличаха прикритото внимание на проходящите.
Младите жени бяха двете снахи на краля, така наречените „бургундски сестри“. Почти не си приличаха. По-голямата — Жана, омъжена за втория син на Филип Хубави, граф дьо Поатие, беше едва двайсет и една годишна. Висока, стройна, с пепеляво руси коси и с продълговати като на хрътка очи, тя се държеше малко неестествено. Обличаше се с такава простота, че изглеждаше почти предвзета. Този ден носеше рокля от светлосиво кадифе с тесни ръкави и елек, обточен по края с хермелинови кожи, който стигаше до ханшовете й.
Сестра й Бланш, съпруга на Шарл Французки, най-малкия от кралските синове, беше по-дребна, по- закръглена, по-розова, по-непринудена. Тя нямаше повече от осемнадесет години и на бузите й още стояха детските трапчинки. Имаше коси с топъл рус цвят, светлокафяви, много блестящи очи и малки лъскави зъби. Гизденето беше за нея нещо повече от забавление — то беше страст. В него тя стигаше до крайност, която не винаги показваше добър вкус. Украсяваше челото, яката, ръкавите, колана си с толкова накити, колкото можеха да поберат, роклята й беше извезана с бисери и златни конци. Но в Бланш имаше толкова прелест, изглеждаше така доволна от себе си, че всеки на драго сърце й прощаваше това наивно разточителство.
Младият човек, който придружаваше двете принцеси, беше облечен, както подобава на длъжностно лице в кралския двор.
В тази малка групичка се водеше разговор за някакви пет дни и се спореше полугласно със сдържано възбуждение.
— Струва ли си да се ядосва толкова човек за пет дни? — говореше графиня дьо Поатие.
Кралят се появи иззад една колона, която го бе скрила от погледите им.
— Добър ден, деца мои — рече той.
Младите млъкнаха изведнъж. Хубавият младеж се поклони много ниско и отстъпи малко назад с очи, приковани в земята. Двете млади жени прегънаха колена и застанаха мълчаливи, пламнали от леко смущение. И тримата изглеждаха като заловени на местопрестъплението.
— Е, щерки мои, да не би да съм излишен при вашето чуруликане? Какво си приказвахте? — попита кралят.
Не беше никак изненадан от това посрещане, защото бе свикнал да вижда как всички, дори приближените и най-близките му роднини се стесняват в негово присъствие. Някаква ледена стена го отделяше от хората. Не се учуди, но се наскърби. Вярваше, че прави всичко, каквото трябва, за да бъде любезен и приятен.
Първа се съвзе младата Бланш.
— Простете, сир — рече тя, — но не е лесно да поврим думите си пред вас.
— Защо така?
— Защото… говорехме лошо за вас.
— Нима? — рече Филип Хубави, като не знаеше как да приеме шегата.
Погледът му се спря на младежа, застанал отзад, и като го посочи с глава, попита:
— Кой е този благородник?
— Месир Филип д’Оне, екюе15 на чичо ни Валоа — отговори графиня Поатие.
Младежът се поклони отново.
— Вие нямате ли брат? — обърна се кралят към щитоносеца.
— Да, сир, той е от свитата на монсеньор дьо Поатие — отвърна младият д’Оне с несигурен глас, като се изчерви.
— Така е, все ви бъркам — рече кралят. После отново се обърна към Бланш:
— Е, какво лошо приказвахте за мене, дъще?
— Жана и аз сме ви сърдити, господарю, татко мой, защото ето вече пет нощи подред нашите съпрузи не са при нас — толкова дълго ги задържате на заседания в съвета или ги изпращате далеч по кралски работи.
— Деца мои, деца мои, такива работи не се говорят пред хора — възрази кралят.
Той беше свенлив по природа и за него се мълвеше, че откакто бил овдовял, вече девет години, спазвал строго целомъдрие.
Но изглежда, че към Бланш не можеше да бъде строг.
Нейната живост, нейната веселост, въобще смелостта и го обезоръжаваха. Тя го забавляваше, но и малко го оскърбяваше. Той се усмихна — нещо, което му се случваше най-много веднаж в месеца.
