— А третата? Какво казва? — попита той.
Под третата разбираше Маргьорит Бургундска, братовчедка на Жана и на Бланш, омъжена за престолонаследника Луи, крал Наварски.
— Маргьорит ли? — възкликна Бланш. — Тя се спотайва, мръщи се и казва, че сте толкова лош, колкото сте и красив.
И този път кралят се поколеба как да възприеме тази закачка. Но погледът на Бланш беше толкова бистър, толкова невинен! Тя единствена се осмеляваше да му говори по този начин и не трепереше в негово присъствие.
— Е, добре, успокойте Маргьорит, успокойте се и вие, Бланш. Синовете ми Луи и Шарл ще могат да ви правят тази вечер компания. Днес е хубав ден за кралството. Тази вечер няма да има съвет. А вашият съпруг, Жана, който отиде в Дол и в Сален да се погрижи за работите в графството ви, вярвам да се върне до една седмица.
— Ще се приготвя тогава да отпразнувам завръщането му — каза Жана и наклони красивата си шия.
Разговорът стана твърде дълъг за крал Филип. Той се обърна рязко, без да се сбогува, и тръгна по стълбите за своите покои.
— Слава тебе, господи! — отдъхна си Бланш, като тури ръка на сърцето си. — Добре се отървахме!
— Щях да припадна от страх — рече Жана. Филип д’Оне беше червен до корена на косите си, но сега вече не от смущение, а от яд.
— Покорно благодаря — обърна се той сухо към Бланш. — Много бяха приятни за слушане тия неща, които говорихте.
— А какво искахте да направя? — извика Бланш. — Сетихте ли се за нещо по-добро? Глътнахте си езика и запелтечихте. Връхлетя отгоре ни, без да го усетим. Има остър слух, както никой в кралството. Ако е дочул нещичко, само по този начин можехме да го заблудим. И вместо да ме упреквате, Филип, по-добре ме поздравете.
— Не започвайте пак — намеси се Жана. — Да вървим, да се приближим до дюкяните, да не изглеждаме като заговорници.
Тръгнаха напред, като отговаряха на поздравите, които им се отправяха.
— Месир — подзе полугласно Жана, — забележете, че вие с глупавата си ревност станахте причина за тази тревога. Ако не бяхте започнали така високо да се оплаквате от Маргьорит, нямаше да се изложим на опасността кралят да чуе повече, отколкото трябва.
Лицето на Филип д’Оне оставаше мрачно.
— Наистина — каза Бланш — брат ви е по-приятен от вас.
— То е сигурно затова, защото с брат ми се отнасят по-добре и аз се радвам заради него — отвърна младият човек. — Всъщност аз съм голям глупак, че се оставям да ме унижава една жена, която ме третира като слуга, вика ме в леглото си, когато й скимне, отпраща ме, щом й омръзна, оставя ме с дни, без да прояви признак на живот, и когато ме срещне, преструва се, че не ме познава. Каква игра играе тя в края на краищата?
Филип д’Оне, щитоносец на монсеньор дьо Валоа, беше от четири години любовник на Маргьорит Бургундска, най-голямата от снахите на Филип Хубави. И ако се осмеляваше да държи такъв език пред Бланш Бургундска, съпругата на Шарл Французки, то беше, защото Бланш беше любовница на брат му Готие д’Оне, щитоносец на граф дьо Поатие. И ако можеше да говори така открито пред Жана Бургундска, графиня дьо Поатие, то пък беше, защото Жана, макар и да не беше още любовница никому, подпомагаше донякъде от слабост, донякъде за развлечение любовната връзка на другите две кралски снахи, уреждаше и улесняваше любовните им срещи.
И така в тази ранна пролет на 1314 година, в деня на съда над тамплиерите, когато това важно дело беше главната грижа на короната, двамата сина на краля, най-големият, Луи, и най-малкият, Шарл, носеха рога, окачени им от двама щитоносци — единият от свитата на техния чичо, другият от свитата на брат им, — и то под покровителството на снаха им Жана, вярна съпруга, но услужлива сводница, която изпитваше нечистото удоволствие да наблюдава чуждото прелюбодеяние.
— Във всеки случай тази вечер няма кула Нел — каза Бланш.
— За мене почти няма да има разлика от дните напоследък — отвърна Филип д’Оне. — Но като си помисля, че тази нощ в прегръдките на Луи Наварски Маргьорит сигурно ще произнася същите думи, побеснявам…
— Е, приятелю, вие прекалявате — надменно го прекъсна Жана. — Преди малко обвинявахте Маргьорит, че има други любовници. Сега искате да й забраните да има съпруг. Нейното благоволение ви кара да забравяте кой сте. Смятам утре да посъветвам нашия чичо да ви изпрати за няколко месеца в неговото графство дьо Валоа, където се намират и вашите земи, за да се успокоите.
Хубавецът Филип д’Оне изведнъж се укроти.
— О, госпожо — промълви той, — мисля, че бих умрял. Сега той беше много по-привлекателен, отколкото като ядосан. Да му е драго на човек да го уплаши само за да види как свежда дългите си копринени мигли и как бялата му брадичка лекичко потреперва. Внезапно той стана тъй нещастен, тъй жалък, че двете жени забравиха тревогите си и се усмихнаха.
— Кажете на брат си Готие, че тази вечер ще въздишам по него — каза Бланш с възможната най- голяма нежност.
Не можеше да се разбере дали говори искрено, или не.
— Не би ли могло… — рече д’Оне след кратко колебание — да се предупреди Маргьорит за онова, което току-що узнахме, в случай че за тази вечер е предвидила нещо…
— Нека Бланш реши; аз вече не се наемам с нищо. Изплаших се много и не ща да се меся във вашите работи. Всичко това ще свърши зле някой ден и наистина аз се излагам ей тъй за права бога.
— Вярно е съгласи се Бланш, — че ти никак не използуваш благоприятните възможности. Твоят съпруг най често отсъствува. Де да имахме с Маргьорит тоя късмет.
— Нямам желание — отговори Жана.
— Или смелост — рече Бланш.
— Вярно е, че дори и да исках, нямам твоята ловкост да се прикривам, сестро, и съм сигурна, че веднага ще се издам.
Като каза това, Жана се замисли. Не, разбира се, тя наистина нямаше желание да мами Филип дьо Поатие, но беше й омръзнало да минава за лицемерно добродетелна…
— Госпожо — обърна се към нея Филип, — не бихте ли могли… да ме натоварите с някаква поръчка до вашата братовчедка?
Жана погледна младежа отстрани с разнежена снизходителност.
— Значи, не можете вече да живеете без хубавата Маргьорит! — рече тя. — Хайде, ще се покажа добра. Ще купя на Маргьорит някакво украшение и вие ще й го занесете от мое име. Но това е за последен път.
Приближиха се до една сергия. Докато двете жени се съветваха и Бланш се насочи направо към най- скъпите предмети, Филип д’Оне се замисли пак върху внезапното появяване на краля.
„Колчем ме види, все ме пита за името ми. Стана вече шест пъти. И все споменава за брат ми.“ Обзе го неясен страх и се запита защо чуствува винаги такова голямо безпокойство в присъствието на господаря. То идеше сигурно от погледа на тези преголеми, неподвижни очи, от техния особен, неопределен цвят, нещо средно между сиво и бледосиньо, като цвета на замръзнало езеро през ранните зимни утрини, очи, които човек не може да забрави часове, след като ги е видял.
Никой от тримата млади хора не беше забелязал един благородник с огромен ръст и червени ботуши, който, застанал насред стъпалата на голямото стълбище, ги наблюдаваше от известно време.
— Месир Филип, нямам в себе си достатъчно пари. Бихте ли платили?
Гласът на Жана изтръгна Филип д’Оне от размишленията му. Щитоносецът с готовност заплати покупката. Жана бе избрала за Маргьорит един кадифен колан, обшит със сребърна сърма.
— О, и аз искам същия! — възкликна Бланш.
Но и тя нямаше пари, та Филип уреди и нейната сметка.
Винаги така ставаше, когато ги придружаваше. Те го уверяваха, че ще му се издължат, но тутакси
