забравяха, а той като истински благородник не можеше да ги подсети.
— Внимавай, сине — беше му казал един ден месир Готие д’Оне — баща, — най-богатите жени струват най-скъпо.
Той го знаеше от собствен опит, но не му мислеше много, защото членовете на семейство д’Оне нямаха нужда от тънки сметки — именията им във Вемар и д’Оне ле Бонди между Понтоаз и Люзарш им осигуряваха големи доходи.
Сега вече Филип д’Оне имаше предлог да се затича към замъка Нел отвъд реката, където живееха кралят и кралицата на Навара. Ако минеше по моста Сен Мишел, щеше да се озове там за няколко минути.
Поклони се на двете принцеси и се упъти към изхода на търговската галерия.
Благородникът с червените ботуши го проследи с поглед на ловец. Тоя човек беше Робер д’Артоа, пристигнал от Англия преди няколко дни. Той, изглежда, поразмисли, после слезе по стълбата и също тръгна по улицата.
Навън голямата камбана на Света Богородица беше замлъкнала и на острова, където се намираше центърът на града, цареше необичайна напрегната тишина. Какво ставаше в Парижката света Богородица?
IV
ПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА БЕШЕ БЯЛА
Стрелците образуваха кордон, за да задържат тълпата пред черквата. По всички прозорци се трупаха любопитни глави.
Мъглата беше се вдигнала и бледото слънце осветяваше белите каменни стени на Парижката света Богородица. Катедралата беше довършена едва преди седемдесет години и оттогава постоянно работеха върху украсата й. Тя още пазеше блясъка на нова сграда, островърхите сводове и дантелата на централната розетка изпъкваха на светлината, която подчертаваше релефността и на многобройните статуи над преддверието.
Търговците на домашни птици, които всяка сутрин продаваха пред черквата, бяха изтикани до къщите и крясъкът на пилетата, затворени в кафезите, нарушаваше тишината. Именно тази неестествена тишина беше учудила граф д’Артоа при излизането му от търговската галерия.
Капитан Ален дьо Парей стоеше неподвижно пред войниците си.
На горния край на стълбището, което започваше от преддверието, бяха застанали прави четиримата тамплиери с гръб към тълпата и с лице към духовния съд, разположил се между отворените крила на голямата порта. Епископи, свещеници, писари бяха насядали в две редици.
Тълпата насочваше любопитството си главно към тримата кардинали, изпратени специално от папата в знак, че присъдата не може да бъде обжалвана пред Светия престол, а така също и към монсеньор Жан дьо Марини, младия архиепископ на Санс, брат на съуправителя на кралството. Архиепископът заедно с великия инквизитор на Франция беше водил цялото следствие.
Зад членовете на съда се виждаха кафявите и бели раса на тридесетина монаси. Единственото светско лице в това събрание беше комендантът Жан Плоабуш, прево16 на Париж, къс набит човек на около петдесет години, с намръщено лице, който не изглеждаше много доволен, че се намира тук. Той представляваше кралската власт и отговаряше за реда. Очите му шареха от тълпата към капитана на стрелците и от капитана към архиепископа на Санс.
Слабата слънчева светлина играеше по митрите, по жезлите, по червените кардиналски дрехи, по пурпурните мантии на епископите, по хермелиновите наметала, по златото на нагръдните кръстове, по стоманата на ризниците, по шлемовете и оръжията. Тези отражения, тези цветове, този блясък усилваха контраста с обвиняемите, за които беше поръчано цялото това великолепие, четиримата парцаливи стари тамплиери, притиснати един до друг и сякаш изваяни в пепел.
Монсеньор Арно д’Ош, кардинал на Албано и пръв легат, застанал прав, четеше мотивите на присъдата. Четеше бавно и предвзето, наслаждаваше се на собствения си глас, доволен от себе си и от това, че привлича вниманието на публиката. На места се показваше потресен от ужаса на изнасяните от него престъпления. После подемаше с раболепна тържественост и описваше ново злодеяние, хвърляше нови обвинения. — … Като взе пред вид, че братята Жеро дю Пасаж и Жан дьо Кюни, както и мнозина други преди тях, признават, че при приемането им в ордена са били накарани насила да плюят върху кръста, защото той бил, според както им казали, парче дърво и че истинският бог бил на небето… Като взе пред вид, че на брата Ги Дофен било внушено, че ако някой от по-горестоящите братя бъде измъчван от плътски желания и пожелае да се удовлетвори чрез него, той трябва да се съгласи… Като взе пред вид, че великият магистър Жак дьо Моле при разпита призна и каза…
Хората напрягаха слух, за да доловят изкълчените от предвзетост думи. Легатът прекаляваше, а изложението беше безкрайно дълго. Народът започна да проявява нетърпение.
Като слушаше обвиненията, лъжливите показания, изтръгнатите признания, Жак дьо Моле си шепнеше:
„Лъжа… лъжа… лъжа…“ Гневът, който беше го обзел през време на пътуването в каруцата, растеше. Кръвта все по-силно биеше в измършавелите му слепоочия.
Не беше се случило нищо, което би прекъснало кошмара. Никаква група от бивши тамплиери не бе изскочила от тълпата. — … Като взе пред вид, че братът Юг дьо Пейро призна, че е задължавал новоприетите да се отричат три пъти от Христа…
Главният надзорник се обърна към Жак дьо Моле със страдалческо лице и промълви:
— Братко, братко, нима аз съм казвал такова нещо?
Четиримата тамплиери бяха сами, изоставени от небето и от хората, обхванати сякаш в гигантски клещи от войниците и съда, между кралската и църковната власт. Всяка дума на кардинапа-легат стягаше менгемето.
Как следствените комисии не поискаха да разберат, макар сто пъти да им беше обяснявано, че на такъв изпит за отричане от Христа новоприетите биваха подлагани само за да се закалят и да издържат, в случай че бъдат заловени от мюсюлманите и накарани да се откажат от вярата си.
Великият магистър изпитваше неудържимо желание да сграбчи легата за гърлото, да го удря по лицето, да го души. И не само легата би искал да изтърбуши, но и младия Марини, този хубостник с митра, който заемаше пози на преуморен човек. Но ако можеше, преди всичко би искал да спипа тримата си истински врагове, тия, дето не присъствуваха — краля, пазителя на държавния печат и папата!
Безсилната ярост замъгляваше очите му с червено було. Трябваше нещо да се случи… Обзе го такова силно замайване, че се уплаши да не се строполи на плочите. Не забелязваше, че също такъв гняв беше обхванал Жофроа дьо Шарне, а зарасналата рана върху яркочервеното чело на нормандския наставник беше съвсем побеляла.
Легатът прекъсна за малко декламирането, отпусна големия пергамент, кимна леко с глава надясно и наляво към членовете на съда, пак вдигна пергамента към очите си, духна отгоре му, сякаш да махне праха, и продължи: — … Пред вид на това, че подсъдимите признаха и по-твърдиха, осъждаме ги… на стена и на мълчание за останалите дни от живота им, за да получат чрез сълзите на разкаянието прошка за греховете си. I nomine Patris17…
Легатът бавно се прекръсти и изпълнен с величие, седна, навивайки пергамента, който след това той подаде на един свещеник.
В първия момент тълпата не реагира с нищо. След такава поредица от престъпления смъртното наказание беше толкова несъмнено, че присъдата на стена, сиреч доживотен затвор, тъмница, вериги, хляб и вода — се стори на хората като голяма милост.
Филип IV Хубави беше добре пресметнал удара. Общественото мнение щеше без затруднение, почти лекомислено да приеме този завършек на една трагедия, която бе го вълнувала цели седем години. Първият легат и младият архиепископ на Санс си размениха съучастнически усмивки.
— Братя, братя — мотолевеше главният надзорник, — добре ли чух? Няма да ни убият! Помилват ни!
Очите му се пълнеха със сълзи, а беззъбата уста се разтваряше, сякаш се смееше. Тази отвратителна
