радост отприщи пороя. Внезапно от горния край на стълбата се разнесе глас:

— Възразявам!

И този глас бе толкова мощен, че отначало никой не повярва, че излиза от устата на великия магистър.

— Възразявам срещу тая несправедлива присъда и твърдя, че престъпленията, в които ни обвиняват, са измислени.

Сякаш огромна въздишка разтърси тълпата. Съдът се раздвижи. Кардиналите се спогледаха като гръмнати. Никой не очакваше такова нещо. Жан дьо Марини скочи от мястото си. Свършено беше с мързеливите пози, лицето му беше бледо, той трепереше от ярост.

— Лъжете! — извика архиепископът. — Вие сте признали при следствието.

Стрелците инстинктивно се сгъстиха, очаквайки заповед.

— Виновен съм само дето се поддадох на вашите ласкателства, заплахи и мъчения. Заявявам пред бога, който ни слуша, че орденът е свят и непорочен.

И като че ли бог наистина го чу, защото гласът на великия магистър, отправен към вътрешността на катедралата, се отрази в сводовете и се върна като ехо, сякаш друг, по-дълбок глас, някъде от дъното на черквата повтаряше всяка дума.

— Вие сте признали содомията! — заяви Жан дьо Марини.

— При изтезания! — отвърна Моле.

„… при изтезания…“ — отекна гласът, който сякаш идеше от дарохранителницата.

— Изповядвали сте ерес!

— При изтезания!

„… при изтезания…“ — повтори дарохранителницата.

— Отричам всичко! — рече великият магистър. „… всичко…“ — отвърна с тътнеж цялата катедрала.

Нов събеседник се намеси в тоя странен диалог. Жофроа дьо Шарне също се нахвърли върху архиепископа на Санс — Злоупотребиха с нашата омаломощеност, станахме жертва на интригите и лъжливите ви обещания. Вашата омраза и вашата отмъстителност ни погубват. Но аз също заявявам пред бога: ние сме невинни и ония, които говорят друго, лъжат.

Тогава монасите, застанали зад съда, се развикаха:

— Еретици! На кладата! На кладата еретиците!

Но ругатните им не произведоха желаното въздействие. Тласкано от благородно негодувание, което често го насочва към помощ на смелия нещастник, болшинството от народа взе страната на тамплиерите.

Започнаха да сочат юмруци на съдиите. По всички краища на площада станаха сбивания. От прозорците се развикаха. Замириса на бунт.

По заповед на Ален дьо Парей половината от стрелците се уловиха за ръце и образуваха кордон, за да спрат натиска на тълпата, а другата половина с насочени копия застанаха насреща.

Кралските сержанти удряха слепешката когото сварят с тояги, украсени с кралската лилия. Кафезите с птиците се прекатуриха и крясъците на стъпканите кокошки се смесиха с виковете на хората.

Всички съдии станаха прави. Жан дьо Марини се сговаряше с парижкия комендант.

— Каквото и да е, монсеньор, решете каквото и да е, само не оставяйте нещата така — настояваше комендантът. — Ще пометат всинца ни. Вие не познавате парижаните, когато се разбунтуват.

Жан дьо Марини вдигна епископския си жезъл в знак, че ще говори. Но никой не искаше да го слуша. Обсипваха го с ругатни.

— Мъчител! Лъжеепископ! Господ ще те накаже!

— Говорете, монсеньор, говорете! — викаше комендантът.

Боеше се не само за поста си, но и за кожата си. Спомни си бунтовете през 1306 година, когато къщите на заможните граждани бяха оплячкосани.

— Двама от осъдените са обявени за еретици! — опита се напразно да надвика шума архиепископът. — Те са се отдали на своята ерес, отхвърлили са църковното правосъдие; църквата също ги отхвърля и ги предава на кралския съд.

Думите му се изгубиха във врявата. После целият съд, като стадо подплашени токачки, се прибра в Света Богородица, чиито врати тутакси се затвориха.

Комендантът даде знак на Ален дьо Парей и група стрелци се втурнаха към стъпалата. Докараха каруцата и набутаха вътре осъдените, като ги удряха с дръжките на копията. Те се подчиниха с пълно смирение. Великият магистър и нормандският надзорник се чувствуваха изтощени, но уталожени. Бяха постигнали най-сетне душевен покой. Другите двама не разбраха почти нищо.

Стрелците пробиваха път за колата, а в това време прево Плоабуш даваше нареждане на сержантите си да разчистят колкото може по-скоро площада. Той се въртеше на всички страни съвсем объркан.

— Отведете затворниците в Тампл — извика той на Ален дьо Парей, — а аз отивам да докладвам на краля.

V

МАРГЬОРИТ БУРГУНДСКА, КРАЛИЦА НАВАРСКА

През това време Филип д’Оне стигна в замъка Нел. Помолиха го да почака в чакалнята пред апартаментите на наварската кралица. Минутите сякаш нямаха край. Филип се питаше дали Маргьорит беше задържана от досадници, или чисто и просто изпитваше удоволствие да го кара да се топи. Тя си служеше с такива похвати. А може би, след като измине един час в разтакаване из стаята, сядане, ставане, ще му съобщят, че кралицата не приема. Той беснееше.

Преди четири години, когато любовта им започна, тя не постъпваше така. Или може би да. Не си спомняше вече. Тогава в опиянението на начеващото любовно приключение, в което тщестлавието имаше не по-малък дял от любовта, той с готовност би стърчал пет часа само за да зърне любимата си, да докосне пръстчетата й или да чуе от нея една пошушната дума, обещание за нова среща.

Времената бяха се променили. Трудностите, които съставляват сладостта на зараждащата се любов, стават нетърпими след четири години; често страстта загива от онова, което я е породило. Постоянната несигурност на срещите, отменяването им, дворцовите задължения плюс странностите на Маргьоритиния характер бяха докарали Филип до ожесточение, което се изразяваше в постоянно предявяване на права и в гняв.

Маргьорит понасяше по-добре положението. Тя се наслаждаваше на двойното удоволствие — да мами съпруга си и да дразни любовника си. Беше от ония жени, които подхранват желанията си с гледката на причинените от тях страдания, докато и това зрелище им омръзне.

Не минаваше ден Филип да не си каже, че голямата любов не вирее в прелюбодеянието, и да не се зарече да скъса тази толкова оскърбителна връзка.

Но беше слаб, нерешителен и влюбен. Подобно на играч, който все повече се заплита в играта, той тичаше подир предишните си мечти, напусто дадените подаръци, прахосаното време, изтърваното щастие. Нямаше смелостта да стане от масата и да каже: „Стига съм губил.“ И така, той седеше, изпълнен с гняв и със скръб, и чакаше да благоволят да го приемат.

За да разсее нетърпението си, Филип седна на една каменна столица в нишата на прозореца и загледа как конярите извеждаха яздитните коне, за да ги поразкарат из попската ливада, а хамалите внасяха късове месо и връзки зеленчук.

Замъкът Нел се състоеше от две различни постройки, но долепени една до друга. От една страна, замъкът в тесния смисъл на думата изграден отскоро и, от друга — кулата, строена преди век като част от градските укрепления на Филип Август. Филип IV Хубави беше придобил замъка Нел от граф Амори дьо Нел преди шест години, за да го направи резиденция на първородния си син. Наварския крал.

В миналото кулата се използуваше само от стражата или служеше за склад. Напоследък обаче

Вы читаете Железният крал
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату