октомври 1307 година…“ Ах, как добре си спомняше Моле този ден… „Беше петък, ден тринадесети. В самото навечерие ме прегръщаше и ме наричаше“ братко „, отреди ми най-почетното място на погребението на снаха си императрицата на Константинопол.“И така, в петък, 13 октомври 1307 година, крал Филип, след една грижливо подготвена полицейска операция, нареди от името на Инквизицията да бъдат арестувани призори всички тамплиери във Франция с обвинение в ерес. И самият пазител на печата Ногаре дойде в седалището на ордена да отведе Жак дьо Моле с още сто и четиридесет рицари…
Чу се команда, която сепна великия магистър. Месир Ален дьо Парей беше наложил шлема си; един войник държеше коня му и подлагаше стремето.
— Да вървим — рече великият магистър.
Избутаха затворниците към каруцата. Пръв се качи Моле. Аквитанският заповедник, човекът, който бе отблъснал турците при Сен Жан д’Акр, стоеше като оглупял. Наложи се да го повдигнат. Главният надзорник непрекъснато мърдаше устните си. Когато Жофроа дьо Шарне на свой ред се качи в колата, някъде откъм конюшните зави куче.
После тежката каруца, запретната верижно с четири коня, потегли. Отвориха главната порта и вътре нахлу силна врява. Няколкостотин души, жители на квартала около Тампл и съседните квартали, се бяха стълпили край стените. Стрелците отпред трябваше да си пробиват път с дръжките на копията.
— Път за кралските хора! — викаха те. Изправен на коня си, все така безстрастен и отегчен, Ален дьо Парей стърчеше над блъсканицата. Но щом тамплиерите се появиха, шумът изведнаж стихна. При вида на четиримата измършавели старци, които каруцата подхвърляше и блъскаше един връз друг, парижани се стъписаха за миг, млъкнаха и усетиха някакво внезапно състрадание.
Но пръснатите из тълпата кралски сержанти11 нададоха викове: „Смърт, смърт на еретиците!“и тогава хората, които винаги са готови да пригласят на властта и да буйствуват, когато не ги заплашва нищо, ревнаха оглушително:
— Смърт!
— Крадци!
— Идолопоклонници!
— Гледайте ги! Не са вече така горди, езичниците проклети! Смърт!
Оскърбления, подигравки, закани се сипеха върху шествието. Но тази ярост оставаше откъслечна. В огромното си мнозинство тълпата мълчеше и нейното мълчание, макар и предпазливо, беше многозначително.
Защото за седем години настроението на народа се беше изменило. Хората знаеха как е било водено следствието. Бяха виждали пред черковните врати тамплиери да показват на минувачите краката си с опадали при мъченията кости. Бяха видели в някои градове на Франция как десетки рицари измряха на кладите. Знаеха, че някои духовни комисии бяха отказали да произнесат присъдите, та се бе наложило да определят за тая работа нови прелати, като например брата на първия министър Марини. Говореше се, че самият папа Климент V отстъпил от немай-къде, защото зависел от краля и се боял да не го сполети съдбата на предшественика му папа Бонифаций, който беше изял плесница на трона си. И после през тия седем години житото не беше станало повече, а хлябът беше поскъпнал още, очевидно не вече по вина на тамплиерите…
Двадесет и пет стрелци с лъкове и копия на рамо вървяха пред каруцата, но още двадесет и пет крачеха от двете й страни и още двадесет и пет завършваха шествието.
„Ех, да беше ни останала поне малко силица!“ — мислеше великият магистър. Ако беше на двадесет години, би се нахвърлил върху някой войник, би изтръгнал копието му и би се опитал да избяга или пък да се бие на място до смърт.
Зад него братът надзорник фъфлеше през изпотрошените си зъби:
— Няма да ни осъдят. Не мога да повярвам, че ще ни осъдят. Не сме вече опасни.
А аквитанският заповедник, излязъл от вцепенението, повтаряше:
— Колко е хубаво да излезеш навън, колко е хубаво да дишаш свеж въздух, нали, братко?
Нормандският наставник улови великия магистър за лакътя:
— Месир, братко мой — прошепна той, — виждам някои в тълпата да плачат, а други да се кръстят. Не сме сами в нашата голгота.
— Тези хора могат да ни жалят, но не и да ни спасят — отвърна Жак дьо Моле. — Други лица търся аз.
Наставникът разбра за каква последна безумна надежда се вкопчваше великият магистър. Неволно и той започна да се взира в навалицата.
Защото значителна част от петнадесетте хиляди рицари на Тампл бяха успели да се изплъзнат от арестите през 1307 година. Едни се укриха в манастирите, други смениха одеждите си и живееха скришно по селата и градовете. Някои пък се добраха до Испания, където Арагонският крал, който отказваше да се подчини на повелите на френския крал и на папата, беше запазил тамплиерските командерии и от тях създаде нов орден. Имаше също и рицари, които някои по-снизходителни съдилища бяха поверили на надзора на ордена на болногледачите. Мнозина от тия бивши тамплиери поддържаха помежду си връзка и бяха образували нещо като тайна организация.
И Жак дьо Моле си мислеше, че може би… Може би имаше заговор… Може би някъде по пътя, на ъгъла на улица Блан Манто, или на улица Бретонери, или пък до манастира Сен Мери ще изскочат група мъже, ще измъкнат изпод дрехите си оръжие и ще се нахвърлят върху стрелците, а през това време други заговорници ще ги замерват с тежки предмети от прозорците. Ако се препречи пътят с една кола, може да се задръсти улицата и да се получи пълна паника…
„А защо ли им е притрябвало на някогашните братя да правят това? За да спасят своя велик магистър, който ги предаде, отказа се от ордена, не издържа на изпитанията…“ — помисли си Моле.
И все пак той не преставаше да се взира в тълпата, докъдето погледът му стигаше, но виждаше само бащи, вдигнали на рамене децата си, деца, които след време, когато чуят името тамплиери, няма да си спомнят нищо друго освен четирима брадясали и зъзнещи старци, заобиколени от въоръжени хора като злодеи.
Главният надзорник продължаваше да си говори самичък, все тъй фъфлейки, а героят от Сен Жан д’Акр непрекъснато повтаряше, че е много приятно човек да се разхожда сутрин.
Великият магистър усети как у него се надига същата безумна ярост, която го обземаше тъй често в тъмницата и го караше да реве и да удря по стените. Непременно щеше да извърши нещо страшно, нещо ужасно… не знаеше какво точно… но чувствуваше нужда да го извърши.
Приемаше смъртта почти като освобождение, но не беше съгласен да умре несправедливо, не приемаше да умре опозорен. Дългият боен навик накара да закипи за последен път старата му кръв. Искаше да умре в бой.
Той потърси ръката на Жофроа дьо Шарне, приятеля, спътника, последния силен човек, който стоеше до него, и здраво я стисна.
Нормандският наставник видя как по хлътналите слепоочия на великия магистър вените се издуха като сини змии.
Шествието стигна до моста пред черквата Света Богородица.
III
КРАЛСКИТЕ СНАХИ
Приятна миризма на брашно, топено масло и мед се носеше около сергията.
— Топли, топли вафли! Няма да стигнат за всички! Хайде, граждани, яжте топли вафли! — викаше търговецът пред една пещ на открито. Той вършеше всичко едновременно: точеше тестото, вадеше от пещта опечените сладки, връщаше пари и вардеше стоката си да не я оплячкосат хлапетата.
— Топли вафли!
Беше толкова зает, че не забеляза купувача, чиято бяла ръка пусна една медна монета и взе една златиста хрупкава вафла, завита като рогче. Видя само как същата ръка остави обратно вафлата, от която бе отхапана само една хапка.
— Гледай го ти какъв е придирчив! — рече търговецът, като разбърка огъня. — Намерил си ти чиста
