l:href='#note_1-7' type='note'>7? Викат му Едуард, подиграват се с него, а той се радва. Ето, вижте го!
На двора крал Едуард II даваше нареждания, опрян на един млад работник, когото беше прегърнал през врата. Някаква подозрителна фамилиарност царуваше край него.
— Мислех, че с рицаря Гавестон съм изживяла най-големите унижения. Този нахален и самоуверен беарнец така командуваше моя съпруг, че започна да командува и кралството. Едуард му даде всичките скъпоценности от сватбената ми касетка. Види се, става обичай в нашето семейство с женските накити, така или иначе, да се гиздят мъже.
И тя се отпусна като пред роднина и приятел и разкри всичките си мъки и унижения. Всъщност порокът на крал Едуард II беше известен на цяла Европа.
— Миналата година бароните и аз успяхме да унищожим Гавестон. Отсякоха му главата и аз се радвам, че трупът му гние при доминиканците в Оксфорд. Но знаеш ли, братовчеде, дойдох до положението да съжалявам за рицаря Гавестон, защото оттогава, сякаш за да ми отмъсти, Едуард мъкне в двореца най- долните и пропаднали мъже от народа си. Виждат го да обикаля вертепите на Лондонското пристанище, да сяда на една маса със скитници, да се бори с хамали и да се надбягва с коняри. Няма що да се каже, хубави състезания показва. През това време нека управлява кралството който ще, стига да му урежда забавленията и да участвува в тях. Понастоящем с благоволението му се ползуват двамата барони Диспенсър — бащата командува сина си, който пък служи за съпруга на моя съпруг. Мен Едуард вече не ме докосва и ако понякога случайно се сбърка да дойде в леглото ми, толкова ме е срам, че не изпитвам никакво удоволствие.
Изабел говореше, навела глава.
— Ако една кралица не е обичана от съпруга си, тя става най-нещастната от всичките си поданици в кралството. От нея се иска да осигури наследник, а после за живота й никой не дава и пет пари. Коя жена на барон, коя жена на гражданин или на селянин би търпяла това, което съм длъжна да понасям аз… защото съм кралица. Последната перачка в кралството има повече права от мене — може поне да дойде да поиска моята закрила.
— Братовчедке, хубава моя братовчедке, аз, аз бих желал да ви бъда закрила! — продума д’Артоа с жар.
Тя повдигна тъжно рамене, като че ли искаше да каже: „Какво можете да направите?“ Застанали бяха един срещу друг. Той протегна ръце, улови я лекичко, доколкото можеше, за лактите и прошепна:
— Изабел…
Тя сложи ръцете си върху раменете на гиганта. Погледнаха се и ги обзе неочаквано смущение. Д’Артоа се почувствува изведнаж странно трогнат и стеснен от своята телесна сила, сякаш се опасяваше да не строши нещо. Внезапно му се поиска да посвети времето си, тялото си, живота си на тази крехка жена. Пожела я с неочаквана и силна страст, която не знаеше как да изрази.
Обикновено неговите вкусове не го насочваха към високопоставени дами и не беше твърде изкусен в ухажването.
— За онова, което един крал пренебрегва, защото не знае колко е съвършено, много други биха молили бога с две ръце. Възможно ли е да сте лишена на тая възраст от радостите на естеството, вие, тъй свежа, тъй красива! Възможно ли е тия устни да не бъдат никога целувани! Тези ръце… това нежно тяло… Ах, Изабел, вземете си мъж и нека този мъж бъда аз!
Начинът му да изказва желанията си беше твърде груб и красноречието му далеч от красноречието в поемите на Гийом Аквитански, но Изабел не откъсваше погледа си от неговия. Покоряваше я, смазваше я с целия си ръст. От него се излъчваше миризма на гора, на кожа, на коне и на оръжие. Нямаше нито глас, нито външност на прелъстител и все пак я прелъстяваше. Беше мъж, истински мъж, груб и необуздан самец, който диша тежко. Изабел усещаше как цялата й воля отпада и имаше само едно желание: да опре глава на тези биволски гърди и да се остави… да утоли изгарящата я жажда… Тя трепереше малко, но изведнаж се отдръпна и извика:
— Не, Робер, няма да направя онова, за което тъй строго осъждам снахите си. Не искам, не бива! Но като си помисля какво си запрещавам и от какво се отказвам, а пък тия уличници имат щастието да живеят със съпрузи, които толкова много ги обичат… А! Не! Трябва да бъдат наказани, строго наказани!
Именно защото не си разрешаваше да извърши грях, Изабел се озлобяваше срещу сгрешилите. Тя се върна и седна в големия дъбов стол. Робер д’Артоа се приближи до нея.
— Не, Робер — повтори тя, като вдигна ръце, — не злоупотребявайте с моята слабост, ще ме разсърдите.
Изключителната красота вдъхва уважение, не по-малко от величието. Великанът се подчини.
Но случилото се никога нямаше да се изличи от тяхната памет.
„Значи, мога да бъда обичана“ — си мислеше Изабел и изпитваше нещо като признателност към човека, който й вдъхна тая увереност.
— Това ли е всичко, което имахте да ми съобщите, братовчеде? Не ми ли носите и други новини? — каза тя, като правеше усилие да се овладее.
Робер д’Артоа се питаше дали да продължи настъплението, затова не отговори веднага.
— Да, госпожо — рече той най-сетне, — нося и една поръка от чичо ви Валоа.
Случилото се между тях караше думите им да звучат по-другояче и те не можеха да се съсредоточат в онова, което говореха.
— Висшите сановници на Тамплиерския орден ще бъдат в скоро време изправени пред съд и има голяма опасност вашият кръстник, великият магистър Жак дьо Моле да бъде осъден на смърт. Монсеньор дьо Валоа ви моли да пишете на краля и да го помолите за снизхождение.
Изабел не отговори. Беше пак заела обичайната си поза, с подпряна на ръката си брадичка.
— Колко приличате на него така! — възкликна д’Артоа.
— На кого?
— На крал Филип, вашия баща… Тя вдигна очи замислена.
— Това, което баща ми, кралят, реши, е законно — промълви тя най-сетне. — Аз мога да се намеся, когато става въпрос за честта на семейството, но не и за неща, отнасящи се до управлението на кралството.
— Жак дьо Моле е стар човек. Беше благородник и на голям пост. Ако е сторил грешки, изкупил ги е предостатъчно. Не забравяйте, че ви е държал над купела при кръщението ви. Вярвайте ми, голямо злодеяние ще се извърши, и то пак заради Ногаре и Марини! Като разсипват ордена, тия хора от долно потекло удрят върху цялото рицарство и големите барони.
Кралицата изглеждаше затруднена. Очевидно работата не беше по силите й.
— Не мога да съдя — рече тя, — не мога да съдя!
— Вие знаете, че съм много задължен на чичо ви; той ще ми бъде признателен, ако се сдобия с такова писмо от вас. И после милосърдието много приляга на една кралица; то е женско чувство и за него само ще ви похвалят. Някои ви обвиняват в коравосърдечие, вие ще им докажете обратното. Направете го за себе си, Изабел, пък и заради мен.
Тя му се усмихна:
— Макар че приличате на караконджо, сте много ловък, братовчеде. Добре, ще напиша писмото, което желаете, и ще можете да отнесете и него. Кога си заминавате?
— Когато ми заповядате, братовчедке.
— Мисля, че кесиите ще бъдат доставени утре. Твърде скоро наистина.
В гласа й се почувствува съжаление. Пак се погледнаха и Изабел отново се смути.
— Ще чакам ваш пратеник, за да зная дали да тръгна за Франция. Довиждане, братовчедке, ще се видим довечера на трапезата.
Д’Артоа се сбогува и след като излезе, стаята някак особено утихна, също като планинска долина след буря. Изабел затвори очи и дълго седя неподвижна.
Призваните да играят решителна роля в историята на народите често пъти не съзнават колко общи съдби въплъщават в себе си. Двете лица, които току-що бяха привършили своя дълъг разговор в един следобед през месец март 1314 година в Уестминстърския дворец, не можеха да допуснат, че, съгласувайки действията си, ще станат първите виновници за една война между Франция и Англия, продължила повече от
