търкалят с любовниците си. А откакто загубих делото, положението ми в двора не е много здраво…
— Зная, братовчеде, че са ви онеправдали; ако зависеше от мен, тая неправда щеше да бъде поправена.
Робер д’Артоа се спусна да целува ръката на кралицата.
— Но тъкмо поради това дело — подзе кротко кралицата — би могло да се допусне, че сега целите отмъщение.
Великанът пъргаво се надигна:
— Но, разбира се, госпожо, моята цел е да отмъстя. Откровеността му беше обезоръжаваща. Смяташ, че му поставяш клопка, че ще го хванеш в лъжа, а той се открива напълно пред тебе като прозорец.
— Ограбиха ми наследството от моето графство Артоа5 — извика той — и го дадоха на леля ми, Мао Бургундска…тая кучка, тая просякиня, да пукне дано! Дано проказа разяде устата и, гърдите й да се скапят на парцали. И защо го направиха? Защото с хитрини, с лукавства, а също и като пълнеше шепите на бащините ви съветници със звонкови жълтички, тя успя да ожени тримата ви братя за двете си дъщери курви и за третата курва, тяхната братовчедка.
И той започна да представя как леля му Мао, графиня на Бургундия и д’Артоа, би говорила на крал Филип Хубави:
— „Драги господарю, родственико и приятелю, дали да свържем моята мила Жана със сина ви Луи?… Какво? Не сте съгласен? Предпочитате за него Марго. Добре, тогава дайте Жана на Филип, а сладката ми Бланш на вашия хубав Шарл. Какво удоволствие ще бъде да се любят всички заедно! А пък ако ми се присъди Артоа, което принадлежеше на покойния ми баща, тогава графството ми Франш дьо Бургон ще премине на една от птичките, на Жана, ако речете. По този начин вторият ви син ще стане граф палатен6 на Бургундия и ще можете да го подтикнете към германската корона.
Моят племенник Робер ли? Може да му се подхвърли един кокал на това куче. Замъкът Конш и имението Бомон са му достатъчни и предостатъчни на тоя дебелак. И ето пошушвам нещичко на ухото на Ногаре, отправям хиляда похвали на Марини и… омъжвам едната, омъжвам двете, омъжвам трите.“Но още не минали сватбите, и малките курвета захващат да заговорничат, да изпращат писъмца, да си намират любовници и окичват френската корона с рога. Ах, ако бяха с безупречно поведение, госпожо, щях да преглътна обидата. Но тия бургундски кучки, след като ми причиниха толкова злини, да имат и такова долно поведение, скъпо ще го заплатят, и аз ще отмъстя на тях за всичко, което майка им стори на мен. Изабел остана замислена под този словесен ураган. Д’Артоа пристъпи към нея и й пошепна:
— Те ви мразят.
— Вярно е, че и аз от моя страна не можах да ги обикна още от самото начало, не зная защо — отвърна Изабел.
— Вие не ги обичате, защото са лъжкини, мислят само за удоволствия и нямат никакво чувство за дълг. Но те, те ви мразят, защото ви завиждат.
— В моята съдба няма нищо за завиждане — въздъхна Изабел — и тяхното положение ми се струва по- добро от моето.
— Вие сте кралица, госпожо, и по кръв, и по дух. Ва шите снахи, макар и да носят корони, никога няма да станат кралици. Затова винаги ще гледат на вас като на неприятелка.
Кралицата вдигна към графа своите хубави сини очи и той усети, че този път беше ударил в целта. Изабел беше окончателно на негова страна.
— Знаете ли имената на… мъжете, с които снахите ми…
Тя нямаше грубия език на братовчед си и не беше в състояние да изрече известни думи.
— Не мога да предприема нищо, ако не зная: имената — добави тя. — Научете ги и тогава ви обещавам да дойда веднага в Париж под някакъв предлог, за да туря край на това безобразие. С какво мога да ви подпомогна? Уведомихте ли вуйчо ми Валоа?
— Да ме пази господ! — отвърна д’Артоа. — Монсеньор дьо Валоа е моят най-верен покровител и най- добър приятел, но не може нищо да пази в тайна. Ще разтръби навред онова, което искаме да скрием. Ще вдигне преждевременно тревога и когато речем да сгащим уруспиите, ще ги заварим смирени като монахини…
— Какво предлагате?
— Две мероприятия. Първо, да наредим да се назначи при кралица Маргьорит нова придворна дама, която да бъде изцяло наша довереница и да ни уведомява най-добросъвестно. Имам пред вид госпожа Коменж — тя овдовя наскоро и следва да й се окаже известно внимание. Тая работа може да свърши вуйчо ви Валоа. Напишете му едно писъмце и му изразете вашето желание. Той има голямо влияние над брат ви Луи и бързо ще вкара госпожа Коменж в двореца Нел. По този начин ще имаме наш човек на самото място, и както се изразяваме ние военните — един шпионин вътре в крепостта струва повече от цяла армия навън.
— Ще напиша писмото и вие ще го отнесете. После? Същевременно ще трябва да приспите недоверчивостта на снахите ви спрямо вас и да им се подмажете, като им изпратите мили подаръци. Подаръци, еднакво подходящи и за жена, и за мъж, които те да получат тайно, без да знае нито бащата, нито съпругът, в знак на скрито приятелство помежду ви. Маргьорит опустошава касетката със скъпоценностите си заради един непознат красавец; ще бъде истински провал за нас, ако, след като сме я снабдили с подарък, за който няма да дава сметка никому, не го видим окачен върху търсения от нас юнак. Нека им дадем случай да се издадат!
Изабел помисли за секунда, после плесна с ръце. Появи се първата придворна дама.
— Мила приятелко — обърна се към нея кралицата, — донесете, моля ви, кесията, която търговецът Албизи ми изпрати тази сутрин.
През късото време, докато чакаха, Робер д’Артоа най-сетне се откъсна от своите сплетни и съзаклятия и започна да разглежда залата с религиозните й стенописи, нейния грамаден, облицован с дърво таван, който имаше форма на корабен кил. Всичко беше още ново, но подтискащо и студено. Мебелировката беше красива, макар и малко оскъдна.
— Не е приветлив домът, в който живеете, братовчедке. Прилича повече на катедрала, отколкото на замък.
— Дай боже да не се превърне в затвор! — промълви Изабел полугласно. — Колко често тъгувам за Франция!
Французойката се върна и донесе голяма кесия от копринен плат, извезана релефно със златни и сребърни конци и украсена на закопчалката с три едри като орехи скъпоценни камъка.
— Чудо! — възкликна д’Артоа. — Точно каквото ни трябва. Малко тежичка, за да бъде дамска украса, и малко лека за мене, комуто по подхожда паласка, отколкото кесийка на колана. Но за един дворцов младеж да окачи на кръста си и да се перчи с такъв предмет е просто мечта.
— Поръчайте на търговеца Албизи още две такива кесии — нареди Изабел на придворната — и му кажете да побърза да ми ги изпрати.
И щом дамата излезе, добави:
— По този начин бихте могли сам да ги отнесете във Франция, братовчеде.
— И никой няма да узнае, че са минали през моите ръце.
Навън се разнесе шум, викове, смях. Робер д’Артоа се приближи до един прозорец. На двора група зидари издигаха един тежък камък за средата на свод. Едни дърпаха въжетата на скрипеца, други, застанали на едно скеле, се готвеха да поемат каменния блок и цялата тая работа се извършваше с извънредно добро настроение.
— Охо — рече Робер д’Артоа, — види се, крал Едуард все още обича да се занимава със зидарство.
Беше разпознал между работниците и крал Едуард II, съпруга на Изабел, хубав мъж на около тридесет години, с вълнисти коси, широки рамене и стройни бедра. Кадифените му дрехи бяха изцапани с гипс.
— Има повече от петнадесет години, откакто са започнали да преустрояват Вестмутие — каза Изабел ядосано.
И тя, както всички в двора, произнасяше по френски Вестмутие вместо Уестминстър.
— Откакто съм омъжена, ето вече шест години, живея вред мистрии и хоросан. Един месец строят, другия — развалят. Той обича не зидарството, а зидарите. Да не мислите, че го наричат „сир“
