посещенията на любовниците им в кулата Нел и въобще изпълнява един занаят, известен от най-стари времена… И знайте, че целият двор говори за това, само вие не знаете.
Филип Хубави вдигна ръка.
— Доказателства, Изабел?
— Ще ги намерите закачени на коланите на братята д’Оне. Там висят кесиите, които аз изпратих миналия месец на снахите си. Видях ги вчера у тия млади хора в ескорта, който ме придружи дотук. Не се обиждам от това, че снахите ми ценят толкова малко моите подаръци, но да се дадат такива скъпоценности на щитоносци, може само срещу някаква услуга. Открийте каква е услугата. И ако ви трябват и други факти, вярвам, че ще мога лесно да ви ги доставя.
Филип Хубави гледаше дъщеря си.
Тя хвърли обвинението без колебание, без слабост, с някаква решителност в погледа, с упоритост, в която той позна себе си. Изабел наистина бе негова дъщеря.
Кралят стана и стоя доста дълго прав пред прозореца.
— Елате — рече най-сетне. — Да отидем при тях.
Отвори вратата, прекоси една тъмна стая и бутна втора врата, водеща към обходния път на патрула. Нощният вятър изведнъж ги обгърна и развя широките им дрехи. Кратки вихрушки разтърсваха плочите на покрива. Отдолу идеше миризма на мокра земя. При минаването на краля и дъщеря му край зъберите на крепостната стена се надигаха стрелци и заставаха мирно.
Покоите на кралските снахи бяха в другото крило на замъка Мобюисон. Като стигна до тях, Филип се спря за миг и се ослуша. Зад дъбовата врата се чуваха смехове и радостни възклицания. Кралят погледна Изабел.
— Трябва! — рече той.
Изабел кимна, без да отговори. Филип отвори вратата.
Маргьорит, Жана и Бланш извикаха от изненада и смеховете им тутакси секнаха. Играеха с кукли и възпроизвеждаха една сценка, съчинена от тях, която бяха представили веднъж във Венсан с помощта на един жонгльор32, и много се бяха забавлявали, но кралят не беше останал доволен. Куклите изобразяваха най-главните лица в двора. Имаше малък декор, представляващ кралската спалня, където кралят лежеше в златно легло. Монсеньор дьо Валоа чукаше на вратата и искаше да говори с брат си, но Юг дьо Бувил, главният шамбелан, отговаряше, че кралят не желае да разговаря с никого и е забранил да го безпокоят. Монсеньор дьо Валоа си отиваше много ядосан. След това се изреждаха да тропат на вратата Луи Наварски и принц Шарл. Бувил отговаряше на кралските синове по същия начин. Най-накрая, предшествуван от трима сержанти с боздугани, пристигаше Ангьоран дьо Марини. Тутакси вратата пред него широко се отваряше и му се заявяваше: „Монсеньор, добре дошли. Кралят желае да ви види.“ Филип бе намерил сатирата неуместна и бе забранил да я повтарят. Но младите принцеси тайно престъпваха заповедта и изпитваха особено удоволствие от забавлението тъкмо поради забраната. Разнообразяваха текста и прибавяха все нови хрумвания и шеги най-вече когато разиграваха куклите на съпрузите си.
При влизането на краля и на Изабел те изглеждаха като ученички, уловени в пакост. Маргьорит бързо грабна едно наметало, което се търкаляше на близкото кресло, и се наметна, за да прикрие прекалено разголените си гърди. Бланш вдигна плитките си, които бе разплела, за да изобрази гнева на чичо Валоа. Жана все пак успя да запази спокойствие и каза живо:
— Свършихме, господарю, тъкмо свършихме; но и да чуехте, нямаше да се ядосате. Всичко ще приберем.
И плесна с ръце:
— Ей, Бомон, Коменж, елате…
— Няма защо да викате придворните си дами — пресече я кралят.
Той почти не беше забелязал играта им; гледаше тях. Най-младата, Бланш, беше на осемнадесет години, другите две — по на двадесет и една. Раснаха и хубавееха пред очите му, след като бяха пристигнали в двора по на дванадесет-тринадесет години, за да се омъжат за синовете му. Но, види се, умът им бе останал все същият. Още играеха с кукли… Възможно ли е Изабел да е казала истината? Възможно ли е да се крие толкова женско лукавство в тия същества, които му изглеждаха още деца? „Може би, помисли си той, аз не познавам жените.“ — Къде са съпрузите ви? — попита той.
— В оръжейната зала, господарю, татко мой — отговори Жана.
— Виждате, че не съм дошъл сам — подзе кралят. — Често казвате, че вашата зълва не ви обича. Обаче на мен ми съобщиха, че тя е изпратила на всяка от вас много хубав подарък…
Изабел видя как очите на Маргьорит и Бланш сякаш угаснаха.
— Бихте ли ми показали — продължи бавно Филип Хубави — кесиите, които сте получили от Англия?
Последвалото мълчание раздели света на две: от едната страна — кралят на Франция, английската кралица, дворът, бароните, кралството, от другата — три заловени в грях жени, за които начеваше дълъг кошмар.
— Е, щерки мои! — настоя кралят. — Защо не отговаряте?
Той продължаваше да ги гледа втренчено с огромните си очи, без да мига.
— Оставих моята кесия в Париж — промълви Жана.
— И аз също, и аз също — смотолевиха веднага и другите.
Филип Хубави бавно се запъти към вратата. Снахите, побледнели, следяха движенията му. Кралят каза, без да се обръща:
— Щом кесиите ви са в Париж, ще изпратим тозчас двама щитоносци да ги донесат.
Отвори вратата, повика един от охраната и му заповяда да доведе братята д’Оне.
Бланш не издържа, отпусна се върху една табуретка, без капка кръв в мозъка и с примряло сърце. Главата й клюмна встрани, беше готова да припадне. Жана я дръпна за ръката, за да я накара да се опомни.
Маргьорит машинално извиваше с малките си мургави ръце шията на една кукла.
Изабел не мърдаше. Чувствуваше върху себе си погледите на Маргьорит и Жана. Ролята на изобличителка започна да й тежи. Изведнъж я обзе безкрайна умора. „Ще отида докрай“ — реши тя в себе си.
Братята д’Оне влязоха забързани, развълнувани и в желанието си да покажат своето усърдие и да се изтъкнат, едва ли не се блъскаха.
Изабел посочи с ръка.
— Татко — рече тя, — тия млади благородници, изглежда, са предугадили вашето желание, защото ето че са донесли закачени на коланите си кесиите, които поискахте да видите.
Филип Хубави се обърна към снахите си:
— Можете ли да ми обясните защо тези щитоносци притежават подаръците, които вашата зълва ви е направила?
Никоя не отговори.
Филип д’Оне погледна Изабел учудено, като куче, което не разбира защо го бият, после обърна очи към брат си, сякаш търсеше закрила. Готие гледаше със зяпнала уста.
— Стража! При мен! — извика кралят.
Гласът му отекна необичайно и страшно в замъка и в нощта. Студени тръпки полазиха по гърба на присъствуващите. Повече от десет години, по-точно от битката при Мон-з’ан-Певел, когато бе разпалил войската си и изтръгнал победата, не бяха го чули да вика и бяха забравили силата на гласа му. Впрочем това бяха единствените думи, които кралят произнесе по този начин.
— Извикайте капитана си! — рече той на един от притичалите се войници. На другите заповяда да стоят до вратата. Тежки стъпки затрополиха тичешком по обходния път на караула и след миг месир Ален дьо Парей влезе гологлав, като довършваше да пристяга оръжието си.
— Месир Ален — каза кралят, — отведете тези двама щитоносци. В тъмница и във вериги! Те ще отговарят пред моя съд.
Готие д’Оне понечи да се хвърли на колене.
— Господарю — промълви той, — господарю…
