на замъка в Понтоаз, където Ногаре разпитваше двамата братя д’Оне. Пропя петел, след него други, ято врабчета прелетя край самите отдушници, отворени за проветряване. Един запален факел пращеше на стената и смесваше острата си миризма с миризмата на изтезаваните тела.
— Факел! — тихо рече Гийом дьо Ногаре.
Един от палачите, който беше се облегнал до стената да си почине, отиде до ъгъла на зимника и взе нов факел. Запали го от жарта на един мангал, върху който се нажежаваха железата за изтезаване, станали вече излишни. Свали от подпорката изгорелия факел, угаси го и сложи на негово място новия. Очите и на двамата „мъчители“, както ги наричаха, бяха зачервени от умора. Мускулестите им космати ръце, оплескани с кръв, висяха отпуснати край кожените престилки. Тежка миризма се излъчваше от телата им.
Ногаре стана от столчето, на което бе седял през време на разпита, и мършавият му силует се удвои в трептящата по сивите каменни зидове сянка.
От вътрешността на избата се чуваше запъхтяно дишане и плач — братята д’Оне стенеха в един глас.
Ногаре се наведе над тях. И двамата неимоверно много си приличаха. Кожата беше еднакво сива, набраздена от влажни ручейчета, а под слепналите от пот и кръв коси прозираше формата на черепите. От разкъсаните устни излизаше продължително стенание и телата се разтърсваха от гърчове.
Готие и Филип д’Оне бяха някога щастливи деца, после щастливи младежи. Бяха живели с прищевките и удоволствията си, с амбиции и суета. Увличаха се, както всички деца от тяхното обществено положение, по оръжията, но бяха страдали само от леки болести или от въображението си. Едва до вчера бяха участвували в кралския кортеж и всички надежди им се струваха оправдани. Беше изминала само една нощ оттогава, и те не бяха вече нищо друго освен пребити животни, и ако все още бяха в състояние да желаят нещо, то беше смъртта.
Ногаре разглежда известно време младежите, без да покаже каквото и да било състрадание или погнуса, после се изправи. Чуждото страдание, чуждата кръв, ругатните на жертвите му, тяхната омраза и отчаяние не го засягаха. По природа беше безчувствен и това му помагаше да служи на върховните интереси на кралството. Имаше за призвание общественото благо, както други имат за призвание любовта.
Призвание — това е благородно название на страстта. Тази душа, изкована от олово и желязо, не знаеше що е съмнение и не познаваше граници, когато се отнасяше до държавните интереси. В неговите очи хората не значеха нищо, пък и той самият твърде малко.
Историята винаги е познавала такава особена категория хора, фанатизирани служители на реда. За тези отдадени на един отвлечен и безгранично властен идол същества човешкият живот няма никаква стойност, щом догмите на институциите са нарушени; сякаш забравят, че обществото, на което служат, е съставено от хора. Когато Ногаре изтезаваше братята д’Оне, той не слушаше техните стенания, той само премахваше причините на безредието.
— Тамплиерите бяха по-издръжливи — каза Ногаре и повече нищо не добави. При това сега му помагаха не служители от парижката инквизиция, а само местни мъчители. Усещаше тежест в слабините и болки в гърба. „Сигурно изстинах“ — помисли си той. Накара да затворят отдушниците и се доближи до мангала, където жарта още мъждукаше. Протегна ръце, разтърка ги, после си разтри и кръста, като си мърмореше.
Двамата мъчители, облегнати до стената, дремеха прави.
През цялата нощ Ногаре беше собственоръчно писал на една тясна масичка, защото кралят не желаеше на разпита да присъствува нито секретар, нито писар. Сега събра изписаните с показания листове и ги подреди в кожена папка. После въздъхна, тръгна към вратата и излезе.
Мъчителите се доближиха до Готие и Филип д’Оне и се опитаха да ги привдигнат, но се успяха, затова взеха на ръце тези изтезавани от тях тела и като болни деца ги отнесоха в съседната килия.
Старият замък в Понтоаз, който служеше вече само за седалище на гарнизона и за затвор, се намираше на около половин левга от кралската резиденция Мобюисон. Ногаре измина разстоянието пеш, придружен от двама сержанти от градското управление. Вървеше бързо в сутрешния, натежал от уханията на влажната гора хлад. Пресече двора на Мобюисон, без да отговори на поздрава на стрелците, и влезе в сградата. Неговото появяване предизвика шушукания, но той не им обърна внимание, както не забеляза и шамбеланите и благородниците в караулното помещение, които имаха вид, като да изпълняват нощно бдение при мъртвец.
— При краля — рече той и един щитоносец се спусна да го отведе към кралските покои. Пазителят на държавния печат се озова лице с лице пред кралското семейство.
Филип Хубави седеше облакътен на своя стол, подпрял брадичката си с ръка. Под очите му се очертаваха тъмни сенки. До него стоеше Изабел. Двете златисти плитки край лицето й засилваха твърдостта му. Тя бе причинителят на нещастието, в очите на другите споделяше отговорността за драмата и по силата на оная странна връзка, която свързва издайника с виновния, чувствуваше се почти обвиняема.
Монсеньор дьо Валоа нервно почукваше с пръсти по ръба на масата и въртеше глава, като че ли яката го стягаше. Присъствуваше и другият брат на краля или поточно — брат от същия баща, но от друга майка, монсеньор Луи Французки, граф д’Еврьо, човек спокоен, облечен твърде скромно.
Освен тях тук бяха и главните потърпевши, тримата кралски синове, обединени в общото си нещастие, тримата съпрузи, върху които беше се стоварила тая катастрофа и тоя срам: Луи Наварски, разтърсван от пристъпи на нервна кашлица, Филип дьо Поатие, вцепенен в усилията си да изглежда спокоен, и най-сетне Шарл, чието хубаво юношеско лице беше посърнало от първата скръб.
— Потвърдено ли е, Ногаре? — попита кралят.
— Уви, господарю, срамно, ужасно и потвърдено.
— Прочетете ни.
Ногаре отвори кожената папка и започна:
— „Ние, Гийом дьо Ногаре, рицар, главен секретар на кралството и пазач на френския печат по милостта на нашия обичан господар, крал Филип Четвърти, и по заповед на същия днес на двадесет и пети април хиляда триста и четиринадесета година разпитахме между полунощ и един часа в замъка на Понтоаз със съдействието на мъчителите от управлението на гореспоменатия град господата Готие д’Оне, бакалавър33 на монсеньор Филип, граф дьо Поатие, и Филип д’Оне, екюе на монсеньор Карл, граф дьо Валоа…“ Ногаре обичаше добре изпипаната работа. Разбира се, братята д’Оне най-напред бяха отричали, но пазителят на печата имаше метод за водене на следствието, пред който кавалерските скрупули не издържаха дълго. Беше изтръгнал от двамата млади хора пълни и подробни признания. Времето на началото на любовното приключение, датите на срещите, нощите в кулата Нел, имената на слугите-съучастници и всичко онова, което за виновните бе представлявало страст, любовна треска и наслада, беше изброено, описано и подробно изложено в протоколите на разпита.
Изабел не смееше да вдигне очи към братята си, а и те се стесняваха да се гледат помежду си. В продължение на близо четири години бяха ги подигравали, подмятали, залъгвали. Всяка дума на Ногаре ги изпълваше с мъка и срам.
Изреждането на датите постави пред Луи Наварски един ужасен въпрос: „През първите шест години на нашия брак нямахме деца. Роди ни се дете, чак след като този д’Оне е влязъл в леглото на Маргьорит… В такъв случай малката Жана…“И той вече нищо не чуваше, защото кръвта нахлу в главата му, ушите му писнаха и една мисъл го изпълни: „Дъщеря ми не е от мен. Дъщеря ми не е от мен…“ Граф дьо Поатие обаче се стараеше да не изпусне нищо от четенето. Ногаре не бе можал да накара братята д’Оне да кажат, че графиня дьо Поатие е имала любовник, нито да изкопчи някакво име. А след всички техни признания можеше да се допусне, че ако знаеха това име, ако познаваха любовника й, биха го издали. Обаче графиня дьо Поатие беше играла твърде мръсна роля на съучастница, в това нямаше съмнение… Филип дьо По-атие размишляваше.
— „Смятайки, че въпросът е достатъчно изяснен и при положение, че гласът на затворниците беше станал едва доловим, ние решихме да приключим разпита и да до кладваме на краля, нашия господар.“ Пазителят на печата свърши. Той подреди книжата си и зачака.
Филип Хубави мълча известно време, после изправи глава.
— Месир Гийом — рече той, — вие ни разкрихте болезнени неща. Когато издадем присъдата, ще унищожите всичко това…
