— Шарл! — каза човекът с неподвижните клепачи, който в момента беше единственият и истински крал на Франция.
Валоа трепна, сякаш се уплаши, че са прочели мислите му. Но не към него беше се обърнал крал Филип Хубави, а към най-малкия си син.
Младият принц свали ръце от лицето си. Той плачеше.
— Бланш, Бланш! Как е възможно, татко? Как е могла? — изхлипа той. — Тя така ме уверяваше, че ме обича, така хубаво ми го доказваше!
Изабел: направи нетърпеливо презрително движение. „Как се пристрастяват тия мъже към притежаваното от тях тяло и с каква лекота вярват на лъжата, само и само да владеят утробата, която желаят!“ — помисли тя.
— Шарл… — настоя кралят, сякаш говореше на слабоумен. — Какво съветвате да се направи с вашата съпруга?
— Не зная, татко, не зная. Искам да се скрия, искам да замина някъде, да отида в манастир.
Още малко и щеше да поиска той да бъде наказан, защото жена му му е изневерила.
Филип Хубави разбра, че не ще изтръгне нищо повече. Гледаше децата си, сякаш никога не беше ги виждал, размишляваше върху правото на първородния и си казваше, че понякога природата зле услужва на кралския престол. Какви ли глупости би могъл да извърши като крал този безразсъден, необуздан и жесток Луи, неговият наследник? И каква подкрепа би получил от по-малкия си брат, който се съкрушаваше при първото изпитание? Най-способен да царува беше безспорно Филип дьо Поатие, но Луи няма никога да се вслуша в неговите съвети, това си личеше.
— Твоят съвет, Изабел? — попита той ниско, като се наведе към дъщеря си.
— Жена, която е съгрешила — отвърна Изабел, — трябва завинаги да бъде лишена от възможността да предава своята кръв на кралското потомство. И нека присъдата стане известна на народа, за да се знае, че наказанието за жената или дъщерята на краля е по-тежко, отколкото за жената на крепостника.
— Правилна мисъл — рече кралят.
От всичките му деца тя наистина би управлявала кралството най-добре.
— Присъдата ще бъде издадена преди вечерната служба — каза кралят, ставайки от стола си.
И той се оттегли, за да отиде и да обмисли, както винаги, окончателното си решение с Марини и Ногаре.
X
ПРИСЪДАТА
Докато пътуваше в носилката си от Париж за Понтоаз, графиня Мао търсеше подходящи доводи за смекчаване на кралския гняв, но не успяваше да съсредоточи мислите си. Прекалено много мисли, прекалено много страхове, прекалено много гняв я изпълваха срещу безумието на дъщерите и, срещу глупостта на мъжете им, срещу непредпазливостта на любовниците, срещу всички, които от лекомислие, заслепление или от жажда за чувствени наслади застрашаваха нейното изградено с труд могъщество. Какво ще стане с Мао, майката на изгонени принцеси? Тя беше твърдо решила да очерни колкото може повече наварската кралица и върху нея да стовари цялата вина. Маргьорит не беше нейна дъщеря. За собствените си деца Мао ще твърди, че са се увлекли, че са имали лош пример…
Робер д’Артоа водеше групата с бърз ход, за да покаже усърдие. Правеше му удоволствие да гледа как свещеникът-канцлер подскача на седлото си и най-вече да чува пъшканията на леля си. Всеки път, когато от голямата носилка, раздрусвана от мулетата, се чуеше охкане, Робер като че ли случайно засилваше хода. Така че когато най-сетне над върховете на дърветата се показаха кулите върху крепостната стена на Мобюисон, Мао изпухтя облекчено.
Скоро екипажът влезе в двора на замъка. Тук царуваше дълбока тишина, нарушавана само от стъпките на стрелците.
Графинята слезе от носилката и попита офицера от охраната къде е кралят.
— Раздава правосъдие в заседателната зала на абатството, госпожо.
Следвана от Робер, Тиери д’Ирсон и Беатрис, Мао се отправи към абатството. Въпреки умората тя вървеше бързо и стегнато.
Заседателната зала през тоя ден представляваше необичайно зрелище. Под студените й сводове, където обикновено си правеха събиранията калугерки, целият френски двор стоеше като замръзнал пред своя крал.
Когато Мао влезе, гъстите редици от лица се обърнаха към нея и се понесе шепот. Един глас, гласът на Ногаре, спря да чете. Мао видя краля застанал неподвижно с корона и със скиптър и с широко отворени очи.
В ужасната длъжност на съдия Филип Хубави изглеждаше чужд на тоя свят или по-скоро той сякаш се сношаваше с друг мир, още по-огромен от видимия.
Кралица Изабел, Марини, Шарл дьо Валоа, Луи д’Еврьо, тримата кралски синове, както и неколцина велики барони бяха насядали от двете му страни. В подножието на подиума трима дребнички калугери, коленичили, свеждаха към плочите бръснатите си глави. Малко по-назад, с ръце, кръстосани върху дръжката на сабята, стоеше изправен Ален дьо Парей.
„Слава богу, помисли Мао, пристигам навреме. Разглеждат някакво дело за магьосничество или содомия.“ Тя се готвеше да се качи на подиума, където чинът й на пер на Франция й даваше право да заеме място, когато изведнъж усети, че краката й се подкосяват. Един от каещите се грешници беше вдигнал глава — Мао позна дъщеря си Бланш. Трите принцеси бяха обръснати и облечени в шаяк. Мао залитна, като че ли някой я удари в корема, и глухо извика. Машинално се хвана за рамото на племенника си, защото то първо й попадна.
— Много късно, лельо, уви! Пристигнахте много късно — пошушна й Робер д’Артоа, напълно доволен от отмъщението си.
Кралят даде знак на пазителя на печата и Ногаре продължи четенето на присъдата.
— „… и бидейки доказано от гореизложените показания и признания, че са прелюбодействували, горепосочените госпожи Маргьорит, съпруга на монсеньор Наварския крал, и Бланш, съпруга на монсеньор Шарл, ще бъдат затворени в крепостта на замъка Гайяр, и то за останалите дни на живота си, колкото е угодно богу да им определи.“ — Доживот — промълви Мао, — осъдени са, доживот.
— „Още и госпожа Жана, дворцова графиня на Бургундия и съпруга на монсеньор дьо Поатие, бидейки сметнато, че не е изобличена в нарушение на брака и че такова престъпление не може да й бъде приписано, но бидейки установено, че е показала престъпно съучастничество, ще бъде затворена в кулата Дурдан колкото време е необходимо за разкаянието й и колкото е угодно на краля.“ Настъпи кратко мълчание и през това време Мао, гледайки Ногаре, си мислеше: „Той, това куче е направило всичко в своя бяс да шпионира, да доносничи и да изтезава. Но той ще ми плати за това! Ще ми плати за това с кожата си!“ Пазителят на печата обаче не беше свършил четенето.
— „Още и господата Готие и Филип д’Оне, прегрешили срещу честта и престъпили феодалния закон, извършвайки прелюбодеяние с лица, облечени в кралско величие, ще бъдат въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени и обесени на публична бесилка в Понтоаз сутринта, следваща днешния ден. Така присъди нашият премъдър, всемогъщ и любим крал, наш господар.“ Раменете на принцесите потрепнаха при оповестяването на мъченията, които очакваха техните любовници. Ногаре нави пергамента и кралят стана. Залата започна да се опразва и между тези привикнали на молитви стени дълго отекваше хорски шепот. Графиня Мао забеляза, че странят от нея и избягват погледа й. Тя тръгна към дъщерите си, но Ален дьо Парей й препречи пътя.
— Не, госпожо — рече той. — Кралят разрешава само на синовете си, ако пожелаят, да се сбогуват със
