И той посочи кожената папка. — … за да не остане друга следа освен скритото в паметта ни.
Ногаре се поклони и излезе.
Настъпи дълго мълчание, после внезапно някой извика:
— Не!
Извикал бе принц Шарл, който бе станал прав. Той повтори: „Не!“, сякаш му беше невъзможно да приеме истината. Ръцете му трепереха, по бузите му се появиха розови петна, не можеше да сдържи сълзите си.
— Тамплиерите… — промълви той като замаян.
— Какво казвате, Шарл? — попита Филип Хубави. Той не обичаше да му припомнят този извънредно пресен спомен. В ушите му, както в ушите на всички присъствуващи, освен на Изабел, още кънтеше гласът на великия магистър:
„Бъдете проклети до тринадесето коляно на вашите родове.“ Но Шарл не мислеше за проклятието.
— Същата нощ, същата нощ — мълвеше той, — те са били заедно.
— Шарл — рече кралят. — Вие сте били много слаб съпруг; опитайте се поне да бъдете силен принц.
Това бяха единствените ободрителни думи, които младият човек получи от баща си.
Монсеньор дьо Валоа още не беше продумал и за него беше истинско наказание да мълчи толкова продължително време. Използува момента и избухна.
— Кълна се в тялото Христово! — провикна се той. — Чудни работи стават в кралството, чак под покрива на самия крал! Рицарството загива, господарю, братко мой, и честта заедно с него…
И той се впусна в злъчно многоглаголствуване, надуто, заплетено и доста коварно. За Валоа всички събития бяха свързани. Кралските съветници с Марини начело искат да унищожат рицарските ордени, но ударът им унищожава и нравствеността. Легистите, „хора от кол и въже“, измислят някакво си ново право, извлечено от римското, за да заместят хубавите стари феодални закони. Резултатите не закъсняха. През време на кръстоносните походи жените стояха сами в течение на години, но знаеха да пазят честта и никой васал не би се осмелил да ги изкуши. А сега, само позор и слободия! Как може? Двама щитоносци.
— Единият от тия щитоносци се числи към вашия двор, братко — прекъсна го сухо кралят.
— Както пък другият, братко, е кандидат-рицар при вашия син — отвърна Валоа, сочейки граф дьо Поатие.
Графът разпери дългите си ръце.
— Всеки от нас — рече той — може да стане жертва на негодника, комуто е гласувал доверие.
— Тъкмо затова — извика разпалено Валоа, който черпеше доказателства от всичко, — тъкмо затова няма по-голямо престъпление за един васал от това, да прелъсти и похити честта на жената на своя сюзерен. Братята д’Оне измениха…
— Смятайте ги за мъртви, братко — прекъсна го кралят и направи с ръка едно движение, пренебрежително и рязко, което изразяваше повече от най-дългата реч. После продължи:
— Единственото, което трябва да решим, то е съдбата на принцесите-прелюбодейки… Позволете, братко, да попитам най-напред синовете си… Говорете, Луи.
Луи Наварски понечи да заговори, но бе обзет от пристъп на кашлица и две червени петна се появиха на бузите му. Изчакаха да му мине задавянето. Когато си пое дъх, той извика ядосано:
— Скоро ще почнат да приказват, че дъщеря ми е копеле. Това ще кажат! Копеле!
— Ако вие пръв го заявите, Луи — отвърна кралят, — сигурно ще се намерят и други да го повторят.
— Наистина… — рече Шарл дьо Валоа и в големите му сини очи изведнаж блесна особена светлина — той не беше още се сетил за това.
— И защо да не го заяви, ако е вярно? — горещеше се Луи, загубил всякакво самообладание.
— Замълчете, Луи… — каза кралят и удари върху подставката за ръце на стола си. — Бъдете любезен само да дадете мнението си относно наказанието, което трябва да получи вашата съпруга.
— Да й се отнеме животът! — извика Вироглавия. — На нея и на другите две! И на трите! Смърт, смърт, смърт!
Той повтори думата смърт със стиснати зъби, а с ръката си сякаш сечеше глави.
Тогава Филип дьо Поатие поиска с поглед думата от баща си и каза:
— Мъката ви заслепява, Луи. Жана няма на душата си толкова тежък грях както Маргьорит и Бланш. Разбира се, тя е много сбъркала, загдето е служила на увлеченията им и с това се е силно провинила. Но месир дьо Ногаре не е получил доказателства за брачна изневяра от нейна страна.
— Накарайте го да я подложи на изтезания, и ще видите дали няма да признае! — извика Луи. Тя е спомогнала да се опетни моята чест и честта на Шарл. Ако вие държите за нас, ще приложите спрямо нея същата мярка, както спрямо останалите две измамнички.
Филип дьо Поатие не отговори веднага.
— Вашата чест ми е скъпа, Луи — рече той. — Но и графството Франш ми е не по-малко скъпо.
Присъствуващите се спогледаха и Филип продължи:
— Вие имате като собственост Навара, Луи, която получихте от майка ни. Вече сте крал и ще имате, да даде господ колкото може по-късно, и Франция. Аз обаче притежавам само Поатие, което баща ни беше милостив да ми даде, и дори не съм пер на Франция. Но чрез жена си Жана аз съм дворцов граф на Бургундия и господар на Сален, чиито солни мини дават по-голямата част от доходите ми. Нека, значи, Жана да бъде затворена в някой манастир, докато нещата се позабравят пък и завинаги, ако това е наложително за вашата чест, но да не се посяга на живота й, ето това предлагам аз.
Монсеньор Луи д’Еврьо, който дотогава беше мълчал, подкрепи Филип.
— Племенникът ми има право както пред бога, така и пред кралството — каза той убедително, но без предвзетост. — Смъртта не е дребна работа, тя вдъхва голяма тревога у нас самите и не бива в изблик на гняв да решаваме да я наложим другиму.
Луи Наварски му хвърли зъл поглед.
В кралския род бяха разделени на две, и то от дълго време. Валоа се ползуваше с привързаността на племенниците си Луи и Шарл, защото те бяха слаби, податливи на влияние и малко се прехласваха пред неговото велеречие, пред неговия изпълнен с приключения живот и пред изгубените му престоли. Противно на тях Филип дьо Поатие беше се метнал на чичо си д’Еврьо, човек спокоен, прям, разумен, който не тормозеше епохата с амбициите си и напълно се задоволяваше със земите си в Нормандия, мъдро управлявани от него. Така че присъствуващите не се учудиха, когато той подкрепи обичния си племенник — всички знаеха тяхното сходство.
По-изненадващо беше поведението на Валоа, който след яростната си реч преди малко остави Луи без поддръжка и също се произнесе срещу смъртната присъда. Манастирът му се струваше прекалено меко наказание за виновниците, но затвора, доживотния затвор — той особено много наблегна върху последното, — ето кое препоръчваше.
Такава снизходителност у бившия титулярен император на Цариград не беше израз на природно добродушие. Тя можеше да произтича само от някаква сметка, сметка, която той веднага си направи, щом Луи Наварски произнесе думата копеле. И наистина…
И наистина как стоеше в дадения момент въпросът с кралското потомство? Луи Наварски нямаше друг наследник освен малката Жана, сериозно заподозряна миг преди това в незаконороденост, нещо, което можеше да попречи на нейното възкачване на престола. Шарл нямаше потомство, жена му Бланш раждаше само мъртви деца. Филип дьо Поатие имаше три дъщери, но скандалът би могъл да засегне и тях… Значи, ако виновните съпруги бъдат екзекутирани, тримата кралски синове ще побързат да се оженят повторно с всичките изгледи да имат други деца. Ако обаче осъдят жените им на доживот, ще си останат женени, възпрепятствувани да сключат брак и да си осигурят поколение.
Шарл дьо Валоа беше човек с въображение. Подобно на ония военни, които, тръгвайки на война, мечтаят всички по-горестоящи от тях офицери да бъдат убити, за да застанат те начело на армията, кралският брат, гледайки хлътналите гърди на племенника си Луи Вироглавия и мършавостта на племенника си Филип дьо Поатие, си мислеше, че някоя болест може да направи съвсем непредвидени опустошения. Случваха се също и злополуки през време на лов, копия се счупваха при турнирите, коне катурваха ездачите и не беше рядкост чичовците да надживеят своите племенници.
