означава цялото това предисловие.
С привично движение тя запретна ръкави над месестите си тлъсти лакти. После удари по масата и извика:
— Тиери!
— Не мога да говоря пред никого освен пред вас — извика Робер. — Това, което ще ви кажа, засяга семейната чест.
— Ба, пред канцлера ми можеш да кажеш всичко. Тя не се доверяваше и искаше свидетел.
За един кратък миг двамата се измериха с поглед — тя нащрек, а той с наслада от комедията, която разиграваше. „Викай си хората — мислеше Робер. — Викай, нека всички чуят!“ Интересна гледка представляваха тия двама души, когато се наблюдаваха и измерваха, застанали един срещу друг като два бика от една раса и една кръв, които толкова си приличаха и толкова се ненавиждаха.
Вратата се отвори и Тиери д’Ирсон влезе. На тоя дребен надут човек с остър бял нос и кръглолик, който беше главен свещеник в катедралата на Арас, канцлер на Мао и малко нещо неин любовник, съвсем не липсваше самоувереност, нито авторитет.
Той поздрави Робер и като го гледаше с полузатворени очи така, че се принуждаваше да си държи главата силно наклонена назад, каза:
— Вашето посещение е рядко събитие, монсеньор.
— Изглежда, че племенникът ми има да ми съобщава за някакво голямо нещастие — рече Мао.
— Уви! — изстена Робер и се отпусна на един стол. Той замълча и Мао започна да издава признаци на нетърпение.
— Ние с вас, лельо, сме имали недоразумения — подзе той.
— Нещо много повече, племеннико, грозни крамоли, които завършиха без полза за вас.
— Разбира се, разбира се, и бог ми е свидетел, че съм ви желал всички възможни злини.
Той пак пусна в ход любимата си хитрост — пълна откровеност и признаване на лошите си намерения, за да прикрие ножа в ръката си.
— Но никога не бих ви пожелал такова нещо, защото знаете, че съм кавалер и много държа на честта.
— Но какво има? Говори най-сетне! — не издържа Мао.
— Вашите дъщери, моите братовчедки, са уличени в прелюбодеяние и задържани по заповед на краля. И Маргьорит заедно с тях.
Мао не прецени изведнаж удара. Тя не повярва.
— От кого научи тая басня?
— Лично от мен самия, лельо. Целият двор в Мобюисон го знае. То стана късно снощи.
Правеше му удоволствие да къса нервите на Мао, като й разкрива случилото се на части, и то само онова, което намери за добре.
— Те признали ли са? — попита Тиери д’Ирсон все така с полузатворени клепачи.
— Не зная — отговори Робер. — Но младите д’Оне са в ръцете на вашия приятел Ногаре и в този момент са на път да признаят и заради тях.
— Моят приятел Ногаре… — повтори бавно Тиери. — И невинни да са, от неговите ръце ще излязат по- черни от катран.
— Лельо — продължи Робер, — тая нощ аз изминах десет левги от Понтоаз до Париж, за да дойда да ви съобщя, защото никому не мина през ум да го направи. Все още ли мислите, че се ръководя от лоши чувства?
Мао погледна племенника си и в нещастието си помисли: „Може пък да е способен понякога на човещина.“ После, сърдито рече:
— Искаш ли да хапнеш?
Само от тая дума Робер разбра, че наистина е засегната.
Той взе от масата един студен фазан, разчупи го на две и започна да яде с ръце. Изведнъж видя, че леля му странно променя цвета си. Най-напред деколтето й над обшитата с хермелинови кожи рокля стана огненочервено, после вратът, после долната част на лицето. Виждаше се как кръвта нахлува в главата й, стига до челото и го обагря в тъмночервено. Графиня Мао се улови за сърцето.
„Ха така де — помисли Робер. — Умира, ей сега ще пукне!“ Но остана разочарован, защото графинята се съвзе и като замахна с ръка, помете заешкия пастет и сребърните чаши и паници, които с трясък се търкулнаха на пода.
— Мръсници! — изрева тя. — След всичко, което направих за тях, уредих им браковете… Да се оставят да ги уловят като уличници. Хубаво! Нека загубят всичко, нека ги затворят! Да ги набият на кол, да ги обесят!
Свещеникът-канцлер не мръдна. Беше свикнал с яростните избухвания на графинята.
— Точно това си казвах и аз, лельо — каза Робер с пълна уста. — Много зле се отплащат за всичките ви грижи.
— Трябва незабавно да замина за Понтоаз — извика Мао, без да го слуша. — Трябва да ги видя и да им кажа какво да говорят.
— Съмнявам се, че ще успеете, лельо. Те са изолирани и никой не може…
— Тогава ще говоря с краля, Беатрис! Беатрис! — извика тя.
Една завеса се повдигна. Висока девойка на около двадесет години, черноока, със закриглена корава гръд, развити ханшове и дълги бедра влезе, без да бърза. Щом я видя, Робер д’Артоа се усети привлечен от нея.
— Беатрис, ти чу всичко, нали? — попита Мао.
— Да… госпожо… — отговори девойката малко насмешливо, като удължаваше края на думите. — Бях зад вратата… както обикновено.
Мудността в говора и движенията й се забелязваше и в начина, по който ходеше и гледаше. Тя й придаваше някаква гъвкава мекота и едно неестествено благодушие, но в очите и, между дългите черни мигли, блестеше подигравка. Очевидно хорските нещастия, човешките борби и драми я радваха.
— Племенницата на Тиери — посочи я Мао на Робер. — Направих я своя първа придворна дама.
Беатрис д’Ирсон гледаше Робер д’Артоа с лукава безочливост. Личеше любопитството й към този великан, за чиито злодеяния беше чувала да се говори толкова много.
— Беатрис — подзе Мао, — поръчай да впрегнат носилката ми и да оседлаят шест коня. Заминаваме за Понтоаз.
Беатрис продължаваше да гледа Робер право в очите и сякаш не чуваше. Имаше в това хубаво момиче нещо, което дразнеше и смущаваше. С мъжете още от пръв поглед като че ли установяваше споразумение да не им оказва никаква съпротива. Но в същото време ги караше да се питат дали е съвсем глупава, или тайничко се подиграва с тях.
„Хубаво парче… добре бих прекарал една вечер с нея“ — помисли Робер, като я гледаше как излиза, без да бърза.
От фазана беше останала само една кост и той я хвърли в огъня. Сега усети жажда, взе от масичката металическата кана, от която Мао си бе наляла, и отпи голяма глътка.
Графинята ходеше напред-назад из стаята и постоянно си засукваше ръкавите.
— Няма да ви оставя сама в този ден, лельо — рече д’Артоа. — Ще ви придружа. Това е семеен дълг.
Мао вдигна очи към него, все още малко недоверчива. Най-сетне се реши и му протегна ръце.
— Ти си ми правил много пакости, Робер, и обзалагам се, че ще ми правиш още, но днес, трябва да призная, постъпи като добро момче.
IX
КРАЛСКА КРЪВ
Дневната светлина бавно проникваше в ниския дълъг зимник
