— Стига! — спря го кралят. — Отсега нататък ще говорите на месир Ногаре… Месир Ален — продължи той, — принцесите ще бъдат пазени тук от вашите хора до ново нареждане. Забранявам да излизат. Забранявам на всички — слуги, роднини, дори и на съпрузите им, да влизат тук или да говорят с тях. Вие отговаряте.
Колкото и неочаквани да бяха тези заповеди, Ален дьо Парей ги изслуша, без да мигне. Нищо не можеше да учуди човека, който беше арестувал великия магистър на тамплиерите. Кралската воля беше за него единствен закон.
— Да вървим, господа — обърна се той към двамата братя и им посочи вратата.
Тръгвайки, Готие пошепна:
— Да се молим богу, Филип, всичко е свършено… Стъпките им, заглушавани от стъпките на стражата, заглъхнаха по плочите.
Маргьорит и Бланш слушаха тия стъпки, които отнасяха любовта, честта, щастието, целия им живот. Жана се питаше ще успее ли някога да докаже невинността си. Маргьорит рязко запокити разкъсаната кукла в огъня. Бланш отново беше близо до припадък.
— Ела, Изабел — рече кралят.
Двамата излязоха. Младата английска кралица беше победила, но се чувствуваше много уморена и странно развълнувана, защото баща и беше казал: „Ела, Изабел.“ От детинството й насам за пръв път бе се обърнал към нея на „ти“.
Тръгнаха един след друг по обходния път на караула. Източният вятър гонеше по небето грамадни черни облаци. Кралят мина през кабинета си, взе сребърния светилите и отиде да търси синовете си. Голямата му сянка се очерта по една извита стълба. Сърцето му тежеше и той не усещаше, че по пръстите му капе разтопен восък.
VIII
MAO БУРГУНДСКА
Към средата на същата нощ двама конници от ескорта на кралица Изабел потеглиха от замъка Мобюисон. Това бяха Робер д’Артоа и неговият прислужник Лорме — едновременно слуга, доверено лице, другар на път и в бой и верен изпълнител на всякакви поръчения.
Откакто беше се свързал с граф д’Артоа, Лорме льо Долоа, беглец от двореца на бургундските графове поради някакво провинение, заради което трябваше да бъде обесен, не се отделяше нито за минута от господаря си и просто вървеше по петите му. Удивително беше как тоя дребен, вече прошарен човек, дебеличък и с широка задница, се грижи непрекъснато за своя млад господар-гигант, следва го навред, за да му помага при всяко начинание, както например неотдавна при засадата на братята д’Оне.
Разсъмваше, когато двамата конници стигнаха до вратите на Париж. Подкараха бавно запотените коне, от които се вдигаше пара, и Лорме започна здравата да се прозява. Макар и прехвърлил петдесетте, той издържаше на продължителна езда повече от всеки млад щитоносец, но безсъницата го съсипваше.
На площад дьо Грев, където обикновено се събираха работници, които диреха работа, имаше майстори- предприемачи от кралските работилници и собственици на плавателни съдове. Те шареха из групите и търсеха помощници, хамали или посредници. Робер д’Артоа мина през площада и влезе в улица Моконсей, където живееше леля му Мао д’Артоа.
— Виждаш ли, Лорме — рече великанът, — искам тая плувнала в лой кучка да узнае нещастието си от моята уста. Ето наближава миг на голямо удоволствие в моя живот. Искам да видя злобната мутра на моята леля, когато й разкажа какво се случи в Мобюисон. Искам тя да дойде в Понтоаз, искам сама да спомогне за своя провал, когато почне да реве като магарица пред краля, искам да пукне от ад. Лорме широко се прозя.
— Ще пукне, монсеньор, ще пукне, бъдете сигурен! Вие правите всичко необходимо за тая работа.
Стигнаха до внушителния дворец на графовете д’Артоа и Робер пак заговори:
— Не е ли цяло безобразие, дето тя се разполага в това обширно жилище, построено от моя дядо? Аз трябваше да живея тук!
— Ще живеете, монсеньор, ще живеете.
— И ще те направя вратар със сто ливри годишно.
— Благодаря, монсеньор — отвърна Лорме, като че ли беше вече назначен на високата длъжност и парите бяха в джоба му.
Д’Артоа скочи от першеронския си кон, хвърли юздите на Лорме и удари няколко пъти с желязното чукче тъй, че да я продъни.
Обкованото с гвоздеи крило се отвори и един едър пазач с будно лице и дебела като ръката му тояга се показа на прага.
— Кой е? — попита пазачът, възмутен от такова силно тропане.
Но Робер д’Артоа го бутна настрани и влезе. Десетина слуги и слугини се занимаваха със сутрешното почистване на дворове, коридори и стълбища. Робер изблъска всичките и стигна до жилищните помещения на леля си.
— Хей!
Дотича един изплашен слуга с ведро в ръка.
— Леля ми, Пикар, трябва веднага да видя леля си. Пикар, човек с плоска глава и редки коси, сложи ведрото и рече:
— Тя закусва, монсеньор.
— Добре де, какво от това? Доложи й, че съм дошел, но бързо!
Той бързо придаде на лицето си израз на вълнение и скръб и последва слугата.
Мао, графиня д’Артоа, пер на кралството, бивша регентка на графството Франш, беше обемиста жена на възраст между четиридесет и четиридесет и пет години с едро и здраво телосложение и масивни хълбоци. Тлъстото й лице издаваше сила и воля. Челото беше широко и изпъкнало, косите все още съвсем кестеняви, горната устна малко повечко обрасла, но устата червена. Всичко у тая жена беше извън мярката: чертите, крайниците, апетитът, гневът, алчността, амбицията, жаждата за власт. С енергичността на военачалник и упоритостта на легист тя управляваше двора си в Арас, както беше го управлявала по-рано в Дол, бдеше зорко над земите си, изискваше подчинение от своите васали, уважаваше силата у другите, но изобличения враг удряше безмилостно.
Двадесет години тя водеше борба с племенника си и добре го опозна. Щом се появеше някакво затруднение, щом сеньорите започваха да ритат срещу закона, щом някой град отказваше да плаща данъци, Мао веднага откриваше, че в тая игра пръст има Робер.
Той е див вълк, жестоко и лицемерно вълчище — казваше тя за него. — Но аз съм по-умната и Робер ще си строши главата от престараване. От много месеци насам те почти не си говореха и се виждаха само по задължение в двореца.
Тази сутрин, седнала пред малка масичка, поставена до леглото й, графиня Мао нагъваше филия след филия със заешки пастет, който съставляваше първото блюдо от сутрешната й закуска.
Робер се мъчеше да се преструва на разтревожен и печален, тя пък, щом го видя да влиза, се постара да изглежда най-непринудено безразлична.
— Е! Какво сте се разшетали още в тъмно, племеннико, пристигате като хала! Защо е това бързане?
— Лельо — извика Робер, — всичко е загубено! Мао не мръдна, само най-спокойно изля в гърлото си пълна чаша рубинено арбоазко вино, което предпочиташе пред всяко друго.
— Какво загубихте, Робер? Още един процес ли? — попита тя.
— Лельо, кълна се, че съвсем не е време да си разменяме остроти. Нещастието, което се стоварва върху нашия род, не търпи шега.
— Кое нещастие за единия би било нещастие за другия? — подхвърли Мао с невъзмутим цинизъм.
— Лельо, ние се намираме в ръцете на краля!
Мао не можа да прикрие лекото безпокойство в погледа си. Питаше се какъв капан й се гласи и какво
