При тези думи той посочи сложеното в нещо като олтар ковчеже във форма на стъпало, където се съхраняваше кост от петата на дядо му. Сребърно стъпало със златни нокти.
Тленните останки на светия крал бяха пръснати: всеки член от семейството, всеки кралски параклис държеше да запази частица от тях. Горната част на черепа му се съхраняваше в красивия златен бюст в църквата „Сент-Шапел“. Графиня Мао д’Артоа притежаваше в замъка си Есден няколко косъма и част от челюстта му. И безкрайно много кокалчета на пръстите, парченца от кости и всевъзможни частици бяха разпределени така, че човек можеше да се запита какво ли съдържаше гробът на Луи Свети. Дали изобщо истинският труп бе някога погребан там. Защото в Африка упорито се носеше легендата, че тялото на френския крал било погребано близо до Тунис, а войските му отнесли във Франция само празен или с анонимен труп ковчег.18
Толомей набожно целуна сребърното стъпало и попита:
— Защо точно ви са нужни тези десет хиляди ливри, монсеньор?
Нямаше как, Валоа трябваше да разкрие отчасти непосредствените си планове. Сиенецът го слушаше, клатейки глава, и вмъкваше по някоя дума, сякаш мислено си вземаше бележка:
— Месир дьо Бувил в Неапол… да… да. Ние търгуваме с Неапол посредством братовчедите ни Барди… Да се ожени кралят… да, да, разбирам ви, монсеньор… Да се свика конклавът… Ах, монсеньор! Да се свика един конклав струва по-скъпо, отколкото да се построи един дворец, като при това основите далеч не са така сигурни… Да, монсеньор, слушам ви…
Когато най-сетне узна онова, което искаше да знае, капитанът на ломбардските банкери заяви:
— Всичко това безспорно е добре замислено, монсеньор, и от все сърце ви желая успех, но нямам никаква гаранция, че ще ожените краля, нито че ще имате папа, нито дори в такъв случай, че отново ще видя златото си, ако допуснем, че съм в състояние да ви го доставя.
Валоа хвърли гневен поглед към д’Артоа. „Що за чудак сте ми довели — сякаш му казваше той, — и нима говорих толкова дълго, за да не получа нищо?“
— Хайде, банкере — извика д’Артоа и стана. — Каква лихва искаш? Какъв залог? Какъв налог искаш да премахнем?
— Никакви, монсеньор, никакъв залог — запротестира Толомей, — не от вас, отлично знаете, нито от монсеньор дьо Валоа, на чиято протекция много държа. Просто сам се питам… как бих могъл да ви помогна?
Като се обърна отново към сребърното стъпало, добави тихо:
— Монсеньор дьо Валоа каза преди малко, че ще възвърне в кралството славните обичаи от времето на Луи Свети. Какво точно разбира той под това? Всички ли обичаи ще бъдат възстановени?
— Естествено — отвърна Валоа, без да му е много ясно какво цели събеседникът му.
— Ще възстановите ли например правото на бароните да секат пари в земите си? Ако този обичай бъде подновен, монсеньор, — ще бъда повече в състояние да ви подкрепя.
Валоа и д’Артоа се спогледаха. Банкерът намекваше за най-важната мярка, която проектираше Валоа. Той я държеше най-грижливо в тайна, защото изключително много увреждаше на държавната хазна и можеше да бъде горещо оспорвана.
Всъщност уеднаквяването на монетата в кралството ведно с кралския монопол за сечене на пари бяха реформи на Филип Хубави. Преди това едрите земевладелци сами фабрикуваха или поръчваха успоредно с кралските пари свои собствени златни или сребърни монети, които бяха в сила в границите на владенията им. Така печелеха и хора, които, подобно на ломбардските банкери, доставяха метала и използваха различната му стойност в отделните области. Валоа разчиташе много на този „славен“ обичай, за да възстанови богатството си.
— Искате ли да кажете също така, монсеньор — продължи Толомей, все още загледан в ковчежето за реликви, сякаш го оценяваше, — че ще възстановите правото на бароните да воюват?
Това беше един прерогатив, отменен от Железния крал с цел да попречи на крупните васали да вдигат знаме, когато им хрумне, и да заливат в кръв кралството, било да уреждат личните си разногласия, било да изваждат на показ тщестлавието си или да убиват скуката си.
— О, нека този свещен обичай ни бъде по-скоро възвърнат — извика Робер, — и веднага ще си взема графството д’Артоа от леля си Мао!
— Ако имате нужда от въоръжения за войските, монсеньор — предложи Толомей, — ще ви издействувам най-изгодни цени от тосканските оръжейници.
— Месер Толомей, току-що изказахте гласно точно онова, което възнамерявам да изпълня — заяви Валоа, като се изпъчи. — Затова искам от вас да се присъедините с доверие към мен.
Финансистите имат не по-малко въображение от пълководците и зле ги познаваме, ако мислим, че се водят единствено от жаждата за печалба. Сметките им често прикриват абстрактни мечти за власт.
Капитанът на ломбардските банкери също бе мечтател, по-различен от граф д’Артоа, но все пак мечтател. Вече се виждаше доставящ злато на бароните на кралството и насочващ разприте им, тъй като точно той би ги снабдявал и с оръжие. А който държи в ръцете си златото и оръжието, той държи и истинската власт. Месер Толомей мечтаеше да царува…
— Е какво — поде Валоа, — решихте ли се сега да ми отпуснете исканата сума?
— Може би, монсеньор, може би. Това не ще рече, че съм в състояние лично аз да ви я дам. Но вероятно ще мога да я намеря в Италия и това би било много удобно, защото вашите пратеници отиват точно там. За вас е безразлично откъде ще я получите.
— Естествено — съгласи се по неволя Валоа.
Но споразумението съвсем не отговаряше на съкровеното му желание, защото при новите условия бе трудно, ако не и невъзможно, да присвои част от заема за собствените си нужди. Когато видя, че Валоа се намръщи, Толомей заби острието още по-навътре.
— Като гаранция ще ми предложите държавната хазна. Но всеки знае — поне във Франция, — че тя е празна и този слух бързо ще плъзне сред банковите кантори. Следователно, ще се наложи да гарантирам лично аз. И на драго сърце ще го сторя, монсеньор, за да ви услужа. Необходимо ще бъде обаче един представител от сдружението ми, носител на полиците, да придружи пратеника ви, за да изтегли парите и после да се отчете за тях.
Валоа още повече се намръщи.
— Ех, монсеньор — каза Толомей, — ами че аз не съм сам в тази сделка. Италианските банкери са по- мнителни и от нас и трябва да им дам пълна увереност, че няма да бъдат изиграни.
Всъщност той държеше да има свой човек всред пратениците, който от негово име и за негова сметка да шпионира Бувил, да следи за употребата на парите, да се осведоми за брачния проект, да узнае намеренията на кардиналите и да работи тайно в насока, определена лично от него. Така че месер Спинело Толомей вече царуваше, макар отчасти.
Робер д’Артоа беше предупредил Валоа, че сиенецът ще поиска залог, но и през ум не им бе минало, че този залог ще бъде участие във властта.
Волю-неволю чичото на краля, именно за да задоволи краля, трябваше да приеме условията на банкера.
— А кого ще посочите като достоен придружител на месир дьо Бувил? — попита Валоа.
— Ще си помисля, монсеньор, ще си помисля. В момента почти не разполагам с хора. Двамата ми най — добри посредници са на път… Кога би трябвало да замине месир дьо Бувил?
— Утре, ако е възможно, или най-късно други ден.
— Ами онзи момък — предложи Робер д’Артоа, — който бе отишъл по моя работа в Англия…
— Племенникът ми Гучо ли? — попита Толомей.
— Точно така, вашият племенник. Все още ли е при вас? — В такъв случай защо не изпратите него? Изтънчен е, умен, с красива външност. Ще помогне на нашия Бувил, който едва ли говори италиански, да се оправи по пътищата. Бъдете спокоен, братовчеде — добави д’Артоа, обръщайки се към Валоа, — момъка си го бива.
— Много ще ми липсва тук — забеляза Толомей. — Но така да бъде, монсеньор, давам ви го. Съдено ми е да получавате от мен всичко, което пожелаете.
Скоро след това той се сбогува. Щом Толомей излезе от кабинета, на Валоа, Робер д’Артоа се протегна с наслада и заяви:
