Защото съгласно една фиктивна уговорка, на която никой не вярваше, портретът бе предназначен за Шарл дьо Валоа, заради голямата му привързаност към племенницата му.
Произнасяйки тези думи, Клеманс почувствува, че се изчервява. На двадесет и две години лицето й все още пламваше лесно и тя се упрекваше, смятайки това за слабост. Колко пъти баба й, кралица Мария Унгарска, й бе повтаряла: „Клеманс, принцеса и бъдеща кралица не може да се изчервява!“
Дали наистина щеше да стане кралица! С обърнати към морето очи, Клеманс бленуваше за далечния братовчед, непознатия крал, за когото толкова й говореха вече двадесет дни, откакто бе пристигнал неофициалният пратеник от Париж… Месир дьо Бувил й бе представил крал Луи X като нещастен владетел, измамен жестоко в чувствата си, но чието лице, ум и сърце се отличавали с всички приятни черти, които могат да се харесат на дама от високо потекло. Колкото до френския двор, той бил образец на кралски двор и съчетавал съвършено семейните радости с кралското величие… А нищо не можеше да изкуши повече Клеманс Унгарска от перспективата да излекува душевните рани на мъж, изтерзан едно след друго от измяната на недостойна съпруга и от ранната смърт на обожавай баща. За нея любовта бе неразделна от предаността. А към това се прибавяше и гордостта, че е била избрана от Франция… „Толкова дълго чаках да се омъжа, че вече не се надявах. А ето че бог ще ме дари с най-добрия съпруг и най-щастливото кралство.“
Затова от три седмици Клеманс живееше с чувството, че е станало чудо, и преливаше от признателност към Създателя и цялата вселена.
Избродираната с лъвове и орли завеса се повдигна и влезе дребен младеж с остър нос, пламенни, весели очи и много черна коса. Поклони се.
— О, синьор Бальони, ето ви и вас. — посрещна го радостно принцесата.
Младият сиенец, който служеше за преводач на посланика, й беше много симпатичен, и той бе за нея един от вестоносците на щастието.
— Ваше Височество — каза той, — месир дьо Бувил пита дали може да ви посети.
— Винаги с голямо удоволствие виждам месир дьо Бувил. Но приближете се и ми кажете как ви се струва портретът ми, той вече е завършен.
— Намирам, Ваше Височество, че портретът е удивително верен — отвърна Гучо, след като постоя безмълвно пред картината, — и показва най-хубавата дама, на която са се любували очите ми.
С изцапани с охра и кармин ръце Одеризи просто пиеше похвалата.
— Нима не обичате една френска девойка, както подразбрах? — попита усмихната Клеманс.
— Обичам, разбира се, Ваше Височество…
— Тогава никак не сте искрен или спрямо нея, или спрямо мен, месир Гучо, защото винаги съм чувала да се твърди, че за човек, който обича, няма по-хубаво лице от онова, в което е влюбен.
— Дамата, на която съм се заклел във вярност и която също ми е вярна — отвърна спонтанно Гучо, — сигурно е най-красивата след вас, дона Клеманс, и ако казвам истината, това не значи, че не я обичам достатъчно.
Откакто бе в Неапол и бе вплетен в проектите за височайшия брак, племенникът на банкера Толомей с голямо удоволствие си даваше вид на героичен рицар, влюбен в красива, далечна девойка. Всъщност любовта му чудесно се примиряваше с отдалечението и не бе пропуснал нито едно от случайните наслаждения, предлагани от всяко пътуване.
Принцеса Клеманс от своя страна бе изпълнена с отзивчивост и любопитство към чуждите любовни връзки. Би желала всички младежи и девойки на земята да са щастливи.
— Ако бог някой ден пожелае да отида във Франция… — тя пак се изчерви, — … с удоволствие ще се запозная с жената, за която толкова мислите и с която ви пожелавам да се свържете.
— Ах, ваше височество! Да даде бог да дойдете! Няма да имате по-верен слуга от мен и, сигурен съм, по-предана служителка от нея.
И той коленичи най-изящно, сякаш се намираше по време на турнир пред ложата на дамите. Тя му благодари с жест. Имаше красиво изваяни пръсти, леко удължени като пръстите на светиците по фреските.
„Ах, какъв добър народ, какви мили хора!“ — мислеше Клеманс, гледайки дребния италианец, който в този миг олицетворяваше за нея цяла Франция.
— Бихте ли ми казали името й? — попита го пак тя. — Или може би е тайна?
— Съвсем не е тайна за вас, ако ви е приятно да го узнаете, дона Клеманс. Казва се Мари… Мари дьо Кресе. От благородно потекло е. Баща й е бил рицар. Тя ме чака в замъка си на десет левги от Париж… Шестнадесетгодишна е.
— Е добре, бъдете щастлив, пожелавам ви го от все сърце, синьор Гучо, бъдете щастлив с вашата хубава Мари дьо Кресе.
Гучо излезе и се спусна, танцувайки из галериите на двореца. Вече виждаше френската кралица на сватбата си. Ех, за сбъдването на тази хубава мечта би трябвало и крал Луи да може да се ожени за дона Клеманс, от една страна, а от друга, семейство дьо Кресе да се съгласи да даде на един ломбардски банкер ръката на Мари.
Младежът завари Юг дьо Бувил в апартамента, където го бе настанил. Бившият главен шамбелан, с огледало в ръка, гледаше откъде идва светлината и се въртеше като пумпал, за да се увери, че изглежда добре, и за да подреди черните и бели кичури коса, поради които приличаше на дебел шарен кон. Беше вече почнал да мисли дали няма да е по-добре, ако си боядиса косата.
Пътешествията обогатяват младежите, но понякога хвърлят смут в душите на зрелите мъже. Италианският въздух бе опиянил Бувил. Този почтен благородник, който спазваше задълженията си, не бе можал да устои още във Флоренция и бе изневерил на жена си, но тутакси бе изтичал в една черква, за да се изповяда. В Сиена, където Гучо познаваше няколко жени, чиято професия бе любовта, той повторно бе съгрешил с по-малко угризения. В Рим се бе държал сякаш се бе подмладил с двадесет години. В Неапол, толкова щедър на леки наслади град, стига да имаш малко злато, Бувил живееше в плен на някаква омая. Това, което навсякъде другаде би се сметнало за порок, тук изглеждаше обезоръжаващо естествено и едва ли не невинно. Малки дрипави дванадесетгодишни сводници със златиста кожа хвалеха с антично красноречие задника на по-голямата си сестра, а после седяха послушно в антрето и чешеха краката си. Така човек имаше дори чувството, че върши добро дело, като дава възможност на цяло семейство да се изхрани в продължение на седмица. Ами удоволствието да се разхождаш през януари без връхна дреха? Беше се облякъл по последна мода и сега носеше надризница с двуцветни ръкави на райета. Разбира се, крадяха го по мъничко на ъгъла на всяка улица. Не много висока цена за толкова наслади!
— Приятелю — каза той на влезлия Гучо, — знаете ли, толкова съм отслабнал, че има изгледи кръстът ми пак да стане тънък!
Подобно предположение свидетелствуваше за голям оптимизъм.
— Месир — каза му младежът, — дона Клеменца е готова да ви приеме.
— Надявам се, че портретът не е още завършен.
— Завършен е, месир. Бувил дълбоко въздъхна.
— Тогава това означава, че трябва да се връщаме във Франция. Съжалявам, не отричам, защото обикнах тази нация и с удоволствие бих дал на художника няколко флорина, за да проточи работата си. Няма що, и най-приятните неща имат край.
Размениха съучастнически усмивки и на път за покоите на принцесата дебелакът улови Гучо приятелски подръка.
Между двамата мъже, толкова различни по възраст, произход и обществено положение, се бе породило истинско приятелство, което се бе затвърдило от етап на етап по време на пътуването. В очите на Бувил младият тосканец беше като че ли олицетворение на това пътуване с волностите, новостите и чувството за възвърната младост. Освен това момъкът бе деен, умен, спореше с доставчиците, следеше за разходите, отстраняваше трудностите, организираше развлеченията. Колкото до Гучо, благодарение на Бувил той водеше съществувание на аристократ и общуваше отблизо с владетели. Поради не съвсем ясно определените си функции на преводач, секретар и ковчежник се ползуваше с уважение. Пък и Бувил не скъпеше спомените си и докато яздеха продължително или разговаряха вечер в хановете и манастирските странноприемници, Гучо бе узнал много неща за Филип Хубави, за френския двор и кралското семейство. Така взаимно си разкриваха непознати светове и чудесно се допълваха: забавен впряг, в който често
