но слаб пред ласкателството и винаги въодушевен от крайно големи амбиции, винаги впускащ се в гигантски начинания и винаги пропадащ поради липса на точна преценка на реалното положение. Войната повече бе негова стихия, отколкото мирното управление. Поставен от брат си начело на френските войски, той бе опустошил, едва двадесет и седем годишен, въстаналата Гийена. Споменът за тази експедиция веднъж завинаги го бе опиянил. Извикан на тридесет и две години от папа Бонифаций и от неаполския крал да се бие с гибелините и да усмири Тоскана, той бе издействувал да му дадат индулгенции като за кръстоносен поход, както и титлата главен викарий на християнския свят и граф на Романия. Всъщност бе използувал кръстоносния си поход, за да иска откуп от италианските градове и да измъкне само от флорентинците двеста хиляди златни флорина, за да се съгласи да граби другаде.
Този благородник мегаломан имаше темперамент на авантюрист, вкусове на парвеню и амбиции на основател на династия. Освободеше ли се някой скиптър в света, останеше ли празен някой трон, Валоа тутакси протягаше ръка. И винаги без успех.
Сега, навършил четиридесет и четири години, Шарл дьо Валоа възкликваше с удоволствие:
— Изхабих толкова сили само за да погубя живота си!
Щастието винаги ми е изменяло!
Защото смяташе, че бляновете му са рухнали — мечтата за Арагон, мечтата за Арлско кралство, въжделенията за Византия и Германия, като сливаше всичките във величествен сън за империя, простираща се от Испания до Босфора, подобна на римския свят по времето на Константин хиляда години преди това.
Не бе успял да властвува над вселената. Оставаше му поне Франция, за да разгърне бурния си нрав.
— Наистина ли смятате, че вашият банкер ще приеме? — попита внезапно той.
— Но разбира се. Ще поиска залог, но ще приеме.
— Ето докъде стигнах, братовчеде! — промълви с дълбоко отчаяние Валоа, този път съвсем искрен.
— Да завися от благоволението на някакъв лихвар от Сиена, за да въдворя малко ред в кралството!
IV
СТЪПАЛОТО НА ЛУИ СВЕТИ
Месер Толомей бе въведен в кабинета и Робер д’Артоа го посрещна с широко разтворени ръце.
— Приятелю банкере, имам големи дългове към вас и винаги съм ви обещавал да ги изплатя веднага щом съдбата се покаже благосклонна към мен. Е добре, този миг настъпи.
— Щастлива вест, монсеньор — отвърна Спинело Толомей, като се поклони.
— Най-напред — продължи д’Артоа — искам да ви засвидетелствувам признателността си, като ви свържа с клиент от кралското семейство.
Толомей се поклони повторно, този път по-ниско, пред Шарл дьо Валоа и каза:
— Кой не познава монсеньора поне отдалеч и по име…
Той остави незабравими спомени в Сиена…
Същите, както и във Флоренция, с тази разлика, че от Сиена, по-малък град, той бе взел само седемнадесет хиляди флорина, за да „въдвори мир“ в него.
— И аз останах с чудесни впечатления от вашия град — отвърна Валоа.
— Моят град сега е Париж, монсеньор.
С тъмен тен, пълни, увиснали бузи, хитро замижал с лявото си око, Толомей чакаше да го поканят да седне и Валоа стори тъкмо това, като му посочи един стол. Защото месер Толомей заслужаваше известно уважение. Колегите му, италианските банкери и търговци в Париж, наскоро го бяха избрали за капитан на сдруженията си след смъртта на стария Боканегра. Този пост, чрез който той контролираше или бе в течение на почти всички банкови операции в страната, му осигуряваше негласна, но първостепенна власт. Толомей беше един вид конетабъл на кредита.
— Не може да не знаете, драги банкере — поде д’Артоа, — за голямото раздвижване през тези дни. Месир дьо Марини, който, вярвам, съвсем не е ваш приятел, както не и наш, е твърде натясно.
— Зная — промълви Толомей.
— Затова посъветвах монсеньор дьо Валоа, който се нуждае от съвет на финансист, да се обърне към вас, тъй като познавам не само вещината, а и лоялността ви Толомей поблагодари с любезна усмивка. Наблюдаваше изпод полузатворените си клепачи двамата висши благородници и си мислеше: „Ако възнамеряваха да ми възложат управлението на държавното съкровище, едва ли щяха да ме ласкаят повече.“
— Какво мога да направя за вас, монсеньор? — обърна се той към Валоа.
— Ами че това, което може всеки банкер, месер Толомей! — възкликна чичото на краля с невъзмутимото си безочие, към което винаги прибягваше, наложеше ли му се да иска пари.
— И аз така мисля, монсеньор. Искате ли да вложите суми в добри стоки, които само след шест — месеца ще удвоят стойността си? Желаете ли да имате дял в търговския флот, който точно сега е в голям възход, защото внасяме по море толкова необходими неща? Ето какви услуги бих имал честта да ви окажа.
— А не, съвсем не става дума за това — отвърна енергично Валоа.
— Съжалявам, монсеньор, съжалявам, защото най-добри печалби се осъществяват във времена на оскъдица.
— Засега искам да ми отпуснете малко пари в брой… за държавното съкровище.
Толомей си придаде отчаяно изражение.
— Ах, монсеньор! Не бива да се съмнявате в желанието ми да ви услужа, но това е единственото нещо, което не мога да направя за вас. Сдруженията ни бяха здравата изцелени през последните месеци. Принудени бяхме да отпуснем без никаква изгода голям заем на държавната хазна, за да бъдат посрещнати разходите по войната във Фландрия.
— Това беше дело на Марини.
— Разбира се, монсеньор, но с нашите пари. И точно заради това ключалките на касите ни взеха да ръждясват. На каква сума възлизат нуждите ви?
— Десет хиляди ливри.
Валоа беше включил в тази цифра пет хиляди за мисията на Бувил, хиляда за Робер д’Артоа и останалото, за да се справи с най-неотложните си финансови затруднения.
Банкерът сключи ръце.
— Света Богородице! Но откъде да ги намеря? — възкликна той.
Възраженията му трябваше да се тълкуват като обичайна първа реакция. Д’Артоа бе предупредил Валоа. Затова графът заговори с властен тон, който обикновено внушаваше респект на събеседниците му.
— Хайде, хайде, месер Толомей! Нека не хитруваме и не си губим времето. Извиках ви, за да си вършите занаята, както сте го вършили открай време, и не без изгода за вас, предполагам.
— Занаятът ми е да заемам пари, монсеньор — отвърна невъзмутимо Толомей, — да заемам, а не да подарявам. А от известно време давам много, без да получа обратно нищо. Не фабрикувам пари и не съм изнамерил философския камък.
— Значи няма да ми помогнете да се отърва от Марини? Това, струва ми се, е във ваш интерес.
— Монсеньор, да плащаш данък на врага си, защото е на власт, а после пак да плащаш, за да загуби властта си, е двойна операция, която, сам ще се съгласите, не носи никаква изгода. Човек би трябвало поне да знае какви ще бъдат последиците и дали има известни изгледи да си възвърне изгубеното.
Шарл дьо Валоа мигом произнесе гръмко голословната декларация, която декламираше от една седмица пред всеки посетител. Стига само да му набавели необходимите средства, той щял да премахне всички „нововъведения“ на Марини и неговите легисти-буржоа. Щял да възстанови авторитета на бароните, да възвърне благоденствието на кралството, като въведе отново феодалното право, създало величието на Франция. Щял да въдвори „ред“. Подобно на всички объркани политици, той бе запленен от тази дума и влагаше в нея само едно съдържание — законите, спомените или илюзиите на миналото.
— Няма да мине много време и ще се върнем към славните обичаи на дядо ми Луи Свети, уверявам ви!
