— Изпратете в Авиньон двама пратеници, абсолютно доверени духовни лица, напълно зависещи от вас. Накарайте ги да се поразходят в Карпантра, Шатоньоф, Оранж, навред, където са пръснати кардиналите, и да разпространят убедително сред тях, уж от името на френския двор, съвсем противоречиви твърдения. Единият ще съобщи на френските кардинали, че новият крал ще се съгласи папата да се върне в Рим. Другият ще каже на италианците, че сме склонни да установим Светия престол още по-близо до Париж, за да бъде по-зависим от нас. В крайна сметка това е самата истина, тъй като кралят е неспособен да реши този въпрос, а Валоа иска папата да бъде в Рим, докато аз държа да остане във Франция. Кралят има само една мисъл в главата си — да анулира брака си, — и не вижда по-далеч от това. Ще го постигне, но само когато аз пожелая, и то от папа, удобен на мен… Така че засега нека забавим избора му. Ще внимавате двамата ви пратеници да не установят връзка помежду си. Желателно би било изобщо да не се познават.
С тези думи той отпрати брат си и прие сина си Луи, който чакаше в преддверието. Но когато младежът влезе, Марини не каза нищо известно време. Мислеше си тъжно и горчиво: „Жан ще ми измени, щом сметне, че му е изгодно…“
Луи дьо Марини беше строен, добре сложен момък, елегантно облечен. По чертите на лицето напомняше чичо си, архиепископа. Син на политик, пред когото цялото кралство се прекланя и освен това кръщелник на новия крал, младият Марини не знаеше какво значи борба или усилие. Безспорно изпитваше възхищение и уважение към баща си, но в същото време страдаше от суровата му властност и груби маниери, които издаваха човек, издигнал се сам. Готов беше едва ли не да се сърди на баща си, че не е от благороден произход.
— Пригответе се, Луи. Заминавате незабавно за Лондон, за да предадете едно писмо.
Младежът смръщи лице.
— Не може ли да тръгна в други ден, татко, или няма ли някой друг, който да ме замести? Утре отивам на лов в Булонската гора… Скромен лов, защото сме в траур, но…
— На лов! Значи мислите само за преследване на дивеч! — извика Марини. — Няма ли някога да поискам най-малка услуга от близките си, за които правя всичко, без те да се опитат да изклинчат? Знайте, че сега мен ме преследват, за да ми одерат кожата, а и вашата… Ако можех да се задоволя с кой да е друг, сам щях да се сетя за него! Изпращам ви не при кого да е, а при английския крал, за да връчите лично нему писмото, без да плъзнат преписи, които вятърът може да довее и тук. При краля на Англия, не ласкае ли това достатъчно гордостта ви, за да се откажете от някакъв си лов?
— Извинете, татко — каза Луи дьо Марини, — ще изпълня волята ви.
— Когато предадете писмото на крал Едуард, като му припомните, че миналата година ви е забелязал в Мобюисон, ще добавите нещо, което не съм му писал, а именно, че Шарл дьо Валоа плете интриги, за да ожени новия крал за неаполитанската принцеса, а това би насочило нашите съюзи по-скоро на юг, отколкото на север. Само това. Разбрахте, нали? А ако крал Едуард ви попита какво може да направи за мен, кажете му, че би ми помогнал, ако енергично ме препоръча пред шурея си, крал Луи… Вземете със себе си необходимите щитоносци и прислуга, но не се дръжте като принц. Нека ковчежникът ми ви даде сто ливри. Някой почука на вратата.
— Дойде месир дьо Парей — съобщи прислужникът.
— Нека влезе… Сбогом, Луи. Секретарят ми ще ви донесе писмото. Нека бог ви закриля по пътя.
Ангьоран дьо Марини прегърна сина си, необичаен за него жест. После се обърна към влизащия Ален дьо Парей, хвана го подмишница, покани го да седне до камината и му каза:
— Стопли се, Парей.
Главният началник на стрелците имаше стоманеносиви коси, дълбоко белязано от времето и войните лице, а очите му бяха видели толкова сражения, преврати, бунтове, изтезания, екзекуции, че вече не можеха да се учудят от нищо. Обесените от Монфокон бяха обичайна гледка за него. Само през тази година той бе завел великия магистър на тамплиерите на кладата, братята д’Оне — на колелото за изтезание, и двете принцеси — в затвора.
Той командуваше стрелците и сержантите от всички крепости. Грижеше се за поддържане на реда в кралството, както и за изпълнението на присъдите на криминалните и политическите престъпници. Марини, който не говореше на „ти“ с нито един член от семейството си, се обръщаше така интимно към стария си другар, чужд на всеки недостатък и слабост, вярно оръдие на държавната власт.
— Имам две мисии за теб, Парей, свързани и двете с инспектиране на крепости. Искам най-напред да отидеш в замъка Гаяр, за да поразтърсиш онова магаре, което го пази. Как се казваше?
— Берсюме, Робер Берсюме.
— Ще кажеш, значи, на този Берсюме да се съобразява по-добре с получените инструкции. Узнах, че Робер д’Артоа е бил там и е бил допуснат при Маргьорит Бургундска. Това е нарушение на заповедите ми. Кралицата, доколкото можем да я наричаме така, е осъдена на строг затвор, следователно на пълно откъсване от света. Никакъв пропуск не е валиден, за да се влезе при нея, освен ако носи моя или твоя печат. Единствен кралят може да я посети. Но изгледите да му хрумне такава мисъл са нищожни. Така че никакви пратеници, никакви писма. И нека онова магаре знае, че ще му откъсна ушите, ако не ми се подчини.
— Какво искаш да стане с принцеса Маргьорит, монсеньор?
— Нищо. Да остане жива. Тя ми служи за залог и държа да я запазя. Да бдят над сигурността й. Да смекчат режима й по отношение на храната и жилището, ако вреди на здравето й… Второ, щом се върнеш от замъка Гаяр, поемаш на юг с три дружини стрелци и се настаняваш в крепостта Вилньоф, за да подсилиш гарнизона ни срещу Авиньон. Моля те, пристигни там много показно. Карай стрелците да маршируват шест пъти пред крепостта, та от другия бряг да си въобразят, че са пристигнали две хиляди души. Този военен парад ще бъде предназначен за кардиналите. Допълнение към номера, който им подготвям от друга страна. Щом свършиш това, веднага се върни. Може би ще ми бъдеш изключително необходим тези дни…
— … когато въздухът около нас никак не ни харесва, нали, монсеньор?
— Естествено не… Сбогом, Парей. Ще продиктувам инструкциите за теб.
Марини се почувствува по-спокоен. Различните пионки в играта му заемаха вече местата си. Останал сам, той се замисли. После влезе в стаята на секретарите. Дъбови седалки, украсени с резба, опасваха стаята, както хора на църква. Всяко столче бе снабдено с табличка за писане, на която висяха тежести за опъване на пергаментите. А на облегалките бяха прикрепени рогове, пълни с мастило. Регистри и документи бяха натрупани върху четирите страни на въртящи се пюпитри. Петнадесет писари безмълвно работеха там. Марини подписа и запечата мимоходом писмото до крал Едуард и отиде в следващото помещение, където вече се бяха събрали не само извиканите от него легисти, а и други, дошли по собствено желание за новини, като например Бурдьоне и Бриансон.
— Месир, не ви оказаха честта да ви поканят на тазсутрешния съвет, затова ви свиквам сега в съвсем тесен състав.
— Ще липсва само нашият господар, крал Филип — промълви Раул дьо Прел с печална усмивка.
— Нека се помолим душата му да ни подкрепи — каза Жофроа дьо Бриансон.
А Никол дьо Локтие добави:
— Той не се съмняваше в нас.
— Да седнем, месир — покани ги Марини, а когато всички седнаха, поде: — Най-напред трябва да ви уведомя, че преди малко ми бе отнето администрирането на държавното съкровище и че кралят ще се разпореди да бъдат проверени финансите на кралството. Това оскърбление ви засяга ведно с мен. Недейте се възмущава, месир. Силите ни са нужни за нещо по-полезно. Искам да представя съвсем чисти сметки. За тази цел… Замълча, облегна се назад и повтори:
— … за тази цел ще заповядате на всички ваши превота, бирници във всички кралски наместничества и интендантства незабавно да изплатят всичко дължимо, да уредят доставките, текущите строежи, всичко поръчано от кралския двор, без да пропуснат и Наварския двор. Да се разплатят, докато изчерпят всичкото злато, дори и ако плащанията търпят отлагане. А заплатите ще бъдат вписани в графата „дългове“.
Легистите изгледаха Марини, после се спогледаха помежду си. Разбраха, и някои не можаха да сдържат усмивките си. Марини изпука с пръсти, сякаш трошеше орехи.
— Монсеньор дьо Валоа иска да сложи ръка върху хазната? — каза в заключение той. — Нямам нищо против. Ще си изпочупи ноктите да я стърже и ще трябва да търси от другаде пари за интригите си!
