въпроса в свои ръце.
Дебелият Бувил се стресна. Като шамбелан той беше превъзходен. Внимаваше за разходите, беше безупречен домоуправител, но умът му особено не се възвисяваше. Затова Филип Хубави се обръщаше в съвета към него май само за да му заповяда да отвори прозорците.
— Ваше Величество — заяви той, — семейството, от което ще вземете съпругата си, е благородно. Там се спазват рицарските традиции. За нас би било чест да служим на кралица…
Млъкна, смразен от погледа на Марини, който сякаш казваше: „Изменяш ми, Бувил!“
Между Бувил и Марини съществуваха стари, приятелски връзки. Та нали точно у бащата на Бувил, Юг II, тогава главен шамбелан, по-късно убит пред очите на Филип Хубави в Мон-ан-Певел, Марини най-напред бе постъпил като щитоносец. По време на необикновеното си издигане той винаги бе останал верен на сина на първия си господар.
Бувиловци спадаха към най-висшата аристокрация. Длъжността шамбелан поне, ако не главен шамбелан, беше едва ли не наследствена за тях. Юг III, който наследи брат си Жан, заместил на свой ред баща им Юг II, по темперамент и по атавизъм бе толкова предан служител на короната и така заслепен от кралското величие, че заговореше ли го кралят, можеше само да се съгласява с него. Обстоятелството, че Вироглавия бе некадърник и забъркана глава, нищо не променяше и щом бе станал крал, Бувил бе готов да пренесе върху него цялото усърдие, което бе засвидетелствувал на Филип Хубави.
Старанието му бе незабавно възнаградено, защото Луи X реши да изпрати в Неапол именно него. Този избор изненада всички, но не предизвика възражения. Въобразявайки си, че ще уреди всичко тайно с писма, Валоа смяташе, че един посредствен, но покорен човек е точно пратеникът, който му трябваше. А Марини си мислеше: „Пратете Бувил. Той е толкова способен да води преговори, колкото едно петгодишно дете. Сами ще видите резултата.“
Цял изчервен, добрият служител по този начин се оказа натоварен с висока мисия, на каквато не се надяваше.
— Не забравяйте, Бувил, че имаме нужда от папа — напомни му младият крал.
— Само за това ще мисля, господарю.
Внезапно Луи X почувствува властта си. Ако зависеше от него, пратеникът му щеше да е вече на път. Той добави:
— На връщане ще се отбиете в Авиньон и ще гледате да ускорите конклава. И тъй като, изглежда, кардиналите трябва да бъдат подкупени, ще се запасите с пари от месир дьо Марини.
— Откъде ще взема тези пари, господарю? — попита Марини.
— Ами че… от държавната хазна естествено!
— Хазната е празна, господарю, или по-право в нея има едва колкото да посрещнем плащанията до „Свети Никола“ в очакване на нови постъпления, нищо повече.
— Как така, хазната била празна, месир? — възкликна Валоа. — Защо не го казахте по-рано?
— Исках да започна с това, монсеньор, но вие не ми позволихте.
— А защо според вас сме така обеднели?
— Защото постъпленията от данъците не са редовни, когато населението гладува. Защото бароните, както отлично знаете, съвсем неохотно плащат дължимите помощи. Защото заемът, отпуснат ни от ломбардските компании, послужи да изплатим пак на бароните заплатите за последния поход във Фландрия, поход, За който вие много настоявахте…
— … и който вие благоволихте да приключите на своя глава, месир, преди рицарите ни да успеят да се прославят и нашите финанси да се оправят. Ако кралството не извлече изгода от прибързания договор, който сключихте в Лил, не вярвам да е било същото и за вас самия, защото обикновено никак не забравяте себе си в пазарлъците, които водите. Изпитал съм го на собствения си гръб.
Последните му думи бяха намек за размяната на владенията им Гайфонтен и Шанрон, извършена преди четири години, впрочем по искане на Валоа, но той се бе сметнал изигран. Голямото им скарване датираше оттогава.
— Независимо от това — заяви Луи — месир дьо Бувил трябва да замине възможно най-скоро.
Марини като че ли не чу думите на краля. Изправи се и за всички стана ясно, че ще се случи нещо непоправимо.
— Господарю, бих желал монсеньор дьо Валоа да изясни какво каза преди малко във връзка с конвенциите в Лил и Маркет или да вземе назад думите си.
За няколко секунди в залата настъпи пълна тишина. После монсеньор дьо Валоа се изправи на свой ред, като тръсна опашките от белки по раменете и хълбоците си.
— Заявявам в лицето ви, месир, това, което всеки шушука зад гърба ви, а именно, че фламандците са ви платили, за да оттеглите знамената ни, и сте прибрали в джоба си сумите, които би трябвало да отидат в държавното съкровище.
Стиснал челюсти, с побеляло от гняв сипаничаво лице и далечен поглед, Марини приличаше на статуята си в галерията.
— Господарю — каза той, — днес чух повече, отколкото всеки почтен човек би могъл да чуе през целия си живот. Аз дължа богатствата си само на щедростта на краля, вашия баща, чийто служител и помощник във всичко съм бил в продължение на шестнадесет години. Токущо бях обвинен пред вас в злоупотреба и пазарлъци с враговете на кралството ни. Тъй като нито един глас тук и главно вашият, господарю, не се вдигна да ме защити от подобна мерзост, настоявам да назначите комисия, за да проверите сметките ми, за които отговарям пред вас и само пред вас.
Посредствените владетели търпят край себе си само ласкатели, които прикриват посредствеността им. Държанието на Марини, тонът му, самото му присъствие напомняха прекалено красноречиво на младия крал, че стои по-долу от баща си. Той също избухна и кресна:
— Така да бъде! Ще назнача комисия, месир, щом сам настоявате.
С тези думи той се раздели с единствения човек, способен да управлява вместо него и да дава правилна насока на царуването му. Дълги години Франция щеше да изплаща този гневен изблик.
Марини взе чантата си, сложи вътре документите и се запъти към вратата. Жестът му още повече раздразни Вироглавия, който подхвърли:
— А дотогава ще благоволите да не се занимавате с хазната ни.
— Ще се пазя като от огън, господарю! — отвърна Марини от прага.
И стъпките му заглъхнаха в преддверието. Валоа тържествуваше, едва ли не изненадан от бързата екзекуция.
— Сгрешихте, братко — каза му граф д’Еврьо. — Такъв човек не се насилва, и то по такъв начин.
— Много правилно постъпих, братко — отвърна Валоа, — и вие скоро ще ми бъдете признателен. Този Марини е цирей върху лицето на кралството и час по-скоро трябва да бъде отстранен.
— Чичо — попита Луи X, връщайки се припряно към единствената си мисъл, — кога ще изпратите нашето посолство в Неаполския двор?
Щом Валоа му обеща, че Бувил ще замине още същата седмица, той разпусна съвета. Беше недоволен от всичко и всички, защото всъщност беше недоволен от себе си.
II
АНГЬОРАН ДЬО МАРИНИ
Предшествуван, както обикновено, от двама сержанти с тояжки, украсени с лилии, и следван от секретари и щитоносци, Ангьоран дьо Марини се задушаваше от гняв на път за в къщи. „Този негодник, тази лисица, да ме обвини, че спекулирам с договорите! Подобен упрек е най-малкото смешен, идвайки от него, който цял живот се продава на онзи, който му предлага повече… И това кралче с мозък на муха и злост на оса не каза нито дума в моя полза, а само ми отне властта над държавното съкровище!“
Той крачеше, без да вижда нито улиците, нито хората. Толкова дълго и толкова отвисоко управляваше другите, че бе загубил навика да ги гледа. Парижаните му правеха път, кланяха се, сваляха почтително шапки, а после се сподиряха с погледи, споделяйки някоя горчива забележка. Не го обичаха или вече не го обичаха.
Стигнал до двореца си на улица Фосе-Сен-Жермен, той прекоси с бързи крачки двора, хвърли плаща си на първата протегната ръка и без да се разделя с чантата си с документи, изкачи витата стълба.
