Големи сандъци, големи свещници, дебели килими, тежки завеси — дворецът бе обзаведен само със солидна покъщнина, предназначена за продължителна употреба. Цяла армия лакеи бе в услуга на господаря и цяла армия писари работеше в услуга на кралството.
Ангьоран бутна вратата на стаята, където предполагаше, че е жена му. Тя бродираше край камината. Сестра й беше с нея, госпожа дьо Шантьолу, бъбрива вдовица. Две италиански хрътки, мънички и зиморничави, подскачаха в краката им. Като видя изражението на мъжа си, жена му веднага се разтревожи:
— Какво се е случило, мили приятелю?
Алипс дьо Марини, родена дьо Монс, вече почти пет години живееше в постоянно възхищение от мъжа, който се бе оженил за нея след смъртта на първата си жена, и се бе привързала трайно и страстно към него.
— Случи се това — отвърна Марини, — че сега, когато крал Филип вече го няма, за да ги сплашва с камшика си, кучетата се нахвърлиха върху мен.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Той й благодари, но така сурово, добавяйки, че е в състояние сам да се справи, че очите на младата жена се напълниха със сълзи. Тогава Ангьоран се наведе, целуна я по челото и прошепна:
— Зная добре, Алипс, че само вие истински ме обичате!
После мина в работния си кабинет и хвърли чантата върху един сандък. Заразхожда се известно време от единия до другия прозорец, за да даде възможност на разума да вземе връх над гнева. „Отнехте ми държавното съкровище, млади господарю, но забравихте останалото. Почакайте, няма да ме сломите толкова лесно.“
Той дрънна със звънчето.
— Незабавно четирима сержанти — нареди на влезлия камериер.
Извиканите сержанти се качиха в стаята на стражата. Марини разпредели помежду им следните поръчения:
— Ти ще намериш месир Ален дьо Парей в Лувъра. Ти ще извикаш брат ми, архиепископа, трябва да е в епископския дворец днес. Ти — месир Дюбоа и месир Раул дьо Прел, а пък ти — месир Локтие. Ако не са в домовете си, помъчете се да ги откриете. И на всички кажете, че ги чакам тук.
Щом четиримата мъже излязоха, той дръпна една завеса и отвори вратата на канцеларията на частните си секретари.
— Някой, за да му диктувам.
Дойде един писар с пюпитър и пера. Обърнат гърбом към огъня, Марини поде:
„До всемогъщия, многообичан и многоуважаван господар, крал Едуард Английски, Аквитански херцог… Господарю, в състоянието, в което ме заварва отиването при бога на моя господар и владетел, многооплаквания крал Филип, най-великия, когото е познавало кралството ни, се обръщам към вас, за да ви уведомя за неща, които засягат благото на двете нации…“
Той прекъсна диктуването, за да позвъни отново. Камериерът влезе. Марини му заповяда да потърси Луи дьо Марини, сина му. После продължи да диктува писмото.
От 1308 година, когато френската принцеса Изабел се омъжи за Едуард II Английски, Марини бе имал случай да окаже на английския крал не една политическа или лична услуга.
Положението в Аквитанското херцогство винаги бе трудно и напрегнато поради особения статут на огромното френско владение, собственост на чужд суверен. Там се чувствуваха последиците от водената сто и повече години война, от непрестанните ежби, от оспорваните или отхвърлените договори. Когато гиенските васали се обръщаха, водени от интерес и съперничество ту към единия, ту към другия владетел, Марини винаги се бе старал да осуетява конфликтите. От друга страна, Едуард и Изабел съвсем не бяха хармонично семейство. Когато Изабел се оплакваше от анормалните склонности на мъжа си и го упрекваше за любимците му, с които водеше открита война, Марини й препоръчваше спокойствие и търпение в името на благото на двете кралства. И най-сетне английската хазна често оставаше празна и когато Едуард изпитваше особени финансови затруднения, Марини успяваше да му издействува заем.
В знак на благодарност за толкова услуги предишната година Едуард бе удостоил първия съветник на френския крал с доживотна пенсия от хиляда ливри.15
Сега бе ред на Марини да се обърне към английския крал и да му поиска услуга. За добрите отношения между двете кралства бе важно да се запази досегашната политика на Франция спрямо Англия.
„… Става дума за нещо повече от благоволението, с което се ползвам, или богатството ми. Сам ще се убедите, че е застрашен мирът в двете империи, за който аз съм и ще бъда винаги ваш най-верен служител.“
Той накара да му препрочетат писмото и нанесе известни поправки.
— Препишете го и дайте да го подпиша.
— С конниците ли да го изпратим? — попита секретарят.
— О, не. Ще го подпечатам с малкия си печат.
Секретарят излезе. Марини разкопча робата си: вратните му жили се бяха издули от напрежение.
„Бедно кралство! — помисли си той. — В какъв хаос и нищета ще го хвърлят, ако не се противопоставя. Нима съм градил толкова много, за да видя всичките си усилия унищожени?“
Хората, които много дълго са упражнявали власт, накрая се отъждествяват с длъжността си и започват да смятат всяко посегателство към личността си за пряко посегателство спрямо държавните интереси. Марини се намираше точно в такова състояние и затова бе готов, без ни най-малко да си дава сметка, да действува против кралството от мига, когато ограничаваха възможността му да го ръководи.
В такова разположение на духа той прие брат си, архиепископа.
Жан дьо Марини, висок, скован във виолетовата си мантия, винаги се държеше изкуствено и кралският съветник не обичаше това. Всеки път бе изкушен да каже на по-малкия си брат: „Запази това изражение за канониците си, щом ти харесва, но не и с мен, който съм те виждал да се лигавиш над супата си и да се секнеш с пръсти!“
Разказа му накратко за заседанието, което бе напуснал, и му предаде нарежданията си със същия нетърпящ възражение тон, с който говореше на подчинените си.
— Не искам засега папа, защото докато няма папа, това злобно кралче е в ръцете ми. Не трябва следователно да има събрани на едно място кардинали, готови да изслушат Бувил, когато се върне от Неапол. В Авиньон не бива да цари сговор. Да спорят и да се карат. Ще направите всичко необходимо, братко, за да бъде така.
Жан дьо Марини, който отначало изглеждаше възмутен от онова, което му съобщи Ангьоран, се начумери, щом стана дума за конклава. За миг се замисли, загледан в епископския си пръстен.
— Е, братко? Чакам съгласието ви — подкани го Ангьоран.
— Знаете, братко, че единственото ми желание е да бъда във всичко на вашите услуги и си мисля, че бих могъл по-добре да го сторя, ако стана кардинал един ден. А всявайки в конклава повече разногласия, отколкото има сега, се излагам на опасността да загубя приятелството на един или друг кандидат за папа например Франческо Каетани и ако по-късно бъде избран, той ще ми откаже кардиналската шапка.
Ангьоран избухна:
— Кардиналска шапка! Намерил сте кога да говорите за нея! Клети ми Жан, ако въобще някой ден я получите, единствено аз бих я сложил на главата ви, както вече ви осигурих митрата, но ако от глупави сметки пощадите враговете ми, например този Каетани, уверявам ви, че скоро ще тръгнете не само без кардиналска шапка, а и без обувки като жалък монах, отпратен в някой манастир. Прекалено бързо забравяте какво ми дължите, Жан, и от каква неприятност ви измъкнах само преди два месеца, заради злоупотребата с имуществото на тамплиерите. Добре, че се сетих — добави той и погледът му под гъстите вежди стана още по-искрящ и проницателен, — успяхте ли да унищожите доказателствата, оставени така неблагоразумно у банкера Толомей, с които си бяха послужили ломбардците, за да ме принудят да отстъпя?
Архиепископът кимна с глава и жестът му можеше да бъде изтълкуван като потвърждение, но тутакси стана по-покорен и помоли брат си да му даде точни указания.
