III
ДВОРЕЦЪТ ВАЛОА
Голямата заетост, която цареше на левия бряг на Сена в двореца на Марини, бе нищо в сравнение с онова, което ставаше на десния бряг в двореца на Валоа. Там празнуваха победа. Надаваха се тържествуващи викове и малко оставаше да развеят флагове по прозорците.
„Марини вече не владее държавната хазна!“ Новината, предавана най-напред шепнешком, сега сновеше гласно. Всеки знаеше и държеше да покаже, че знае. Всеки коментираше, всеки правеше предположения, всеки предсказваше, дворецът кънтеше от хвалби, заговорни-чески шушукания и раболепни ласкателства. Най-незначителният бакалавър се караше на лакеите така властно като че ли бе конетабъл. Жените заповядваха по-енергично, дечурлигата пищяха по-силно. Давайки си важност, шамбеланите предаваха един на друг най-сериозно съвсем маловажни нареждания. И дори най-дребният писар в канцеларията бе склонен да се държи като висш сановник.
Придворните дами бъбреха безспир около графиня дьо Валоа, висока, суха и надменна дама. Каноникът Етиен дьо Морне, канцлер на графа, се носеше като кораб над вълните от почтително наведени глави. Възбудена, заинтересована тълпа от ласкатели влизаха, излизаха, стояха в нишите на прозорците, изказваха се по политически въпроси. Полъх на власт се бе разнесъл из Париж и всеки бързаше да го подуши по- отблизо.
Така продължи цяла седмица. Идваха, преструвайки се, че са били повикани, и надявайки се наистина да ги повикат, тъй като, затворен в кабинета си, монсеньор дьо Валоа се допитваше до мнозина. Появи се също — истински призрак от миналия век, — поддържан от белобрад щитоносец, старият благородник дьо Жоенвил, рухнал и смален от възрастта. Наследствен сенешал на Шампания, съратник на Луи Свети по време на кръстоносния поход през 1248 година и негов неуморен венцехвалител, той беше на деветдесет и една година. Полусляп, с гуреливи клепачи и оглупял, той поднесе на граф дьо Валоа уверенията на бившето рицарство и на феодалите, че стоят на негова страна.
За пръв път от тридесет години насам партията на бароните вземаше надмощие. И наблюдавайки блъсканицата на хората, които бързаха да се присъединят към нея, човек би казал, че истинският двор бе не в двореца Сите, а в дома на Валоа. Кралско жилище впрочем. Нито една греда по таваните, която да не е украсена с резба, нито една камина, над която да не стоят гербовете на Франция, Анжу, Валоа, Перш, Мен или Романия, а дори и емблемите на Арагон или имперският герб на Константинопол, тъй като Шарл дьо Валоа бе носил мимолетно и чисто формално арагонската корона, а после и короната на Източната римска империя. Навред подът бе покрит с губери от Смирна, а стените — с кипърски килими. Бюфетите и полиците бяха отрупани с искрящи изделия от злато и сребро, от емайл и богато орнаментирано позлатено сребро.
Но пищната и внушителна фасада прикриваше страшна проказа — липса на пари. Поне три четвърти от всички тези чудеса бяха заложени, за да покрият баснословните разходи в този дом. Валоа обичаше външния блясък. Масата му се струваше празна, ако на нея нямаше поне шестдесет сътрапезници, въобразяваше си, че е сведен до меню на покаяник, ако няма поне двадесет различни блюда на вечер. Както бе ненаситен на почести и титли, така бе ненаситен на скъпоценности, дрехи, коне, мебели, съдове. Трябваше да притежава прекалено много от всичко, за да има чувството, че притежава достатъчно.
Всеки около него се възползуваше от този разкош. Мао дьо Шатийон, третата графиня дьо Валоа, умееше да трупа рокли и украшения и нито една принцеса във Франция не бе така обшита с перли и скъпоценни камъни като нея. Филип дьо Валоа, първородният син, чиято майка бе анжуйска и сицилийска принцеса, обичаше падуански брони и кордовски ботуши, северни дървени копия и немски шпаги.
Никой търговец не връщаше стоката си, ако предложеше нещо рядко или пищно и ако бе достатъчно хитър, да даде да се разбере, че някой друг благородник би могъл да я купи.
Бродерачките към двореца и в града не смогваха да изпълняват поръчките за подризници, хоругви, килимчета за седла, конски наметала, връхни дрехи за монсеньора и жена му.
Доставчикът на вино крадеше от виното, конярите крадяха от фуража, шамбеланите — от свещите, и готвачът — от подправките. Както се грабеше от бельото, така се прахосваше и в кухнята. И това бе само най-обичаен, всекидневен разход.
Защото граф дьо Валоа трябваше да посреща и други нужди.
Плодовит баща, той имаше безброй дъщери от трите си брака. Заженеше ли някоя, биваше принуден да задлъжнява все повече, за да може зестрата и сватбената церемония да отговарят на троновете, край които избираше зетьовете си. Тази мрежа от бракове стопяваше богатството му.
Притежаваше, разбира се, огромни владения, най-обширни след владенията на краля. Но доходите от тях едва покриваха вече само лихвите на заемите му. Кредиторите го притесняваха с всеки месец все повече. Ако не трябваше така спешно да възстанови доверието в платежоспособността си, монсеньор дьо Валоа нямаше така да бърза да вземе в свои ръце държавните работи.
Само че след някои двубои победителят се оказва по-затруднен от победения. Вземайки в свои ръце хазната, Валоа всъщност не взе нищо. Пратените от него хора в наместничествата и превотствата, за да приберат известни суми, се връщаха с нещастни изражения. Пратениците на Марини ги бяха изпреварили навсякъде и в касите на превотата не бе останало ни едно дьоние16: бяха изплатили всички задължения, за да представят „чисти сметки“!
И докато в партера на двореца му цяла тълпа се грееше и пиеше на негов гръб, в кабинета си на първия етаж Валоа приемаше посетител след посетител и се чудеше как да напълни не само собствената си, но и държавната каса.
Една сутрин в края на същата седмица той се бе затворил с братовчед си Робер д’Артоа. Чакаха още едно лице.
— Нали за тази сутрин извикахте онзи банкер, ломбардеца? — попита Валоа. — Признавам, че доста бързам да го видя.
— Е, братовчеде — отвърна гигантът, — повярвайте ми, че и аз съм не по-малко нетърпелив от вас. Защото в зависимост от отговора на Толомей, стар разбойник, който няма равен на себе си, но е доста вещ във финансите, се каня да ви поискам самият аз нещо.
— Какво?
— Недоборите, братовчеде, недоборите от онова графство Бомон, което ми дадоха преди пет години уж в замяна на Артоа, а още не съм видял границите му.17
Досега ми дължат над двадесет хиляди ливри и срещу тях Толомей ми дава пари под лихва. Но щом имате на ваше разположение държавното съкровище…
Валоа вдигна ръце към небето.
— Братовчеде, задачата ми днес е да намеря необходимата сума, за да изпратя Бувил в Неапол, защото кралят ми проглуши ушите с това заминаване. Първото нещо, с което ще се заема после, е вашето искане. Обещавам ви.
Колко души от една седмица насам бе уверил в същото?
— Но номерът, който ни погоди Марини, ще бъде последният. И това ви обещавам. Това куче ще върне всичко, което нечестно е заграбило, а вашите недобори ще приберем от неговите земи. Къде, мислите, са отишли доходите от графството ви? В неговата каса, братовчеде, в неговата!
Монсеньор дьо Валоа, разхождайки се из кабинета си, още веднъж даде воля на озлоблението си срещу кралския съветник: по този начин отклоняваше исканията. В очите му Марини бе отговорен за всичко. В Париж е извършена кражба? Марини не е държал здраво уличната стража. И може би е делял припечеленото със злосторниците. Някой декрет на парламента накърнява интересите на даден благородник? Марини го е продиктувал.
Големи и малки беди — калните улици, непокорството на Фландрия, липсата на жито — имаха само един причинител, само един произход. Прелюбодеянието на двете принцеси, смъртта на краля и даже ранната зима биваха приписвани също на Марини: бог наказваше кралството, задето толкова дълго е търпяло един тъй зловреден министър!
Д’Артоа, обикновено шумен и бъбрив, гледаше безмълвно братовчед си и нито за миг не се отегчаваше. Всъщност за човек с кажи-речи еднакъв темперамент монсеньор дьо Валоа имаше особено обаяние.
Удивителна личност беше този принц, едновременно нетърпелив и упорит, буен и опак, смел физически,
