Луи X я загледа безмълвно, докато Матийо дьо Три, готов да помогне с нещо, разбере, че нямат вече нужда от него.
— Извиках ви съвсем не за чаршафите — промълви най-сетне кралят.
— О, монсеньор… господарю, исках да кажа! Значи, щом се върнахте в двореца, си спомнихте за мен? …
Тя беше първата му любовница преди десет години. Когато Луи, едва петнадесетгодишен, бе разбрал, че скоро ще го женят за една бургундска принцеса, той бе обхванат от безумно желание да открие любовта, както и от страшна паника при мисълта, че няма да знае как да се държи със съпругата си. И докато Филип Хубави и Марини преценяваха политическите изгоди от този съюз, младият престолонаследник мислеше само за това природно тайнство. Нощем си представяше всички дами в двора, отстъпили пред неговия плам. Но денем стоеше безмълвен пред тях, с разтреперани ръце и убягващ поглед.
И после, един летен следобед в една безлюдна галерия внезапно се нахвърли върху това хубаво момиче с куп бельо в ръце. Спуснал се бе буйно, гневно, сякаш го беше яд на него за собствения му страх. Тя или никоя друга, сега или никога… Впрочем не я бе изнасилил: пък и би бил неспособен поради вълнението, тревогата и несръчността си. Поискал бе от Йодлин да го научи на любов. Понеже му липсваше самочувствие на мъж, беше използвал правата си на принц. Имал бе щастие. Йодлин не се подигра с него. Сметнала бе за чест да отвърне на желанието на кралския син в стаята за бельо, като дори остави у него впечатлението, че е изпитала удоволствие. По-късно той винаги се чувствуваше мъж с нея.
Някои сутрини, когато се канеше да се облече за лов или за тренировка, той я викаше и Йодлин бързо разбра, че само страхът поражда у него желание за любов. Няколко месеца преди идването на Маргьорит Бургундска, а и след това, Йодлин бе помагала на Луи Вироглавия да преодолява страха си.
— Къде е дъщеря ви сега? — попита я той.
— Живее при майка ми, тя я гледа. Не исках да остане тук с мен, много прилича на баща си — отвърна с лека усмивка Йодлин.
— За нея поне мога да си мисля, че е моя дъщеря — каза Луи.
— О, разбира се, монсеньор. Тя наистина е ваша дъщеря… Ваше Величество, исках да кажа… Лицето й с всеки ден все повече прилича на вашето. Ще се притеснявате, ако хората от двореца я видят.
Защото от беглите им връзки се бе родило едно дете, кръстено Йодлин като майка си. Всяка малко по- ловка жена би осигурила материалното си благополучие чрез подобна бременност и би създала потомство на барони. Но Вироглавия така се боеше да признае този факт на Филип, че Йодлин, пак от жалост, бе замълчала.
Бе омъжена и по това време мъжът й, дребен писар при месир Ногаре, все препускаше след легиста по пътищата на Франция и Италия. Когато при завръщането си завари жена си на път да ражда, той преброи на пръсти и се накани да избухне. Но даден тип жени обикновено привличат мъже с една и съща природа. Писарят не беше особено силен духом. Щом жена му призна откъде идеше този подарък, страхът угаси гнева му, както вятърът духва свещта. След като също предпочете да премълчи, той умря малко по-късно, не впрочем от огорчение, а от неизлечима болест в червата, която бе донесъл от римските блата.
Дам Йодлин бе продължила да се грижи за прането в двореца срещу пет су за сто изпрани покривки. Беше станала първа перачка, завидно положение в кралския дворец. През това време малката Йодлин растеше и потвърждаваше склонността на извънбрачните деца да издават с лицата си незаконния си родител. И дам Йодлин се надяваше, че Луи ще си спомни някой ден за нея. Той така горещо й бе обещал, така тържествено се бе заклел, че в деня, когато стане крал, ще отрупа със злато и титли дъщеря си!
Тази вечер Йодлин си мислеше, че с право се е надявала, и се удивляваше, че той така бързо държи да изпълни обещанието си. „Не е лош по сърце — казваше си тя. — Заядлив е, но не е лош.“
Развълнувана от спомените, от чувството, че времето лети, от странните прищевки на съдбата, тя гледаше този владетел, който неотдавна бе проявил за пръв път в обятията й тревожната си мъжественост и който седеше сега в дълга нощница на старинния стол, обвил колене с ръце, с паднали по лицето коси.
„Защо — питаше се тя, — защо точно на мен се случи това?“
— На колко години е дъщеря ти днес? — попита Луи X. — Девет, нали?
— Точно девет, господарю.
— Щом стане на възраст за женене, ще й създам положение на принцеса, държа на това. А какво искаш самата ти?
Нуждаеше се от нея. Сега или никога бе моментът да се възползва. За високопоставените на земята скромността няма никаква стойност. Трябва да побързаш да предявиш нужда, искане, желание, дори ако нямаш такова в мига, когато те са готови да го изпълнят. Тъй като те по-късно не се чувствуват задължени само защото веднъж са предложили, и забравят да дадат. Вироглавия с готовност би уточнявал цяла нощ с нея подаръците си, стига само да остане с него до разсъмване. Но изненадана от въпроса му, тя отговори само:
— Каквото обичате, господарю.
Скоро мисълта му се върна към него самия.
— Ах, Йодлин, Йодлин, трябваше да те извикам в двореца Нел, където така се измъчих през тези месеци.
— Зная, монсеньор Луи, зная, че съпругата ви не ви е обичала, както трябва, но как бих посмяла да дойда при вас! Не знаех дали ще се зарадвате или засрамите, като ме видите.
Той я гледаше, но вече не я слушаше. Очите му бяха втренчени, прибулени. Йодлин много добре знаеше какво означава този поглед, познат й още от времето, когато Луи беше на петнадесет години.
— Легни — внезапно й заповяда той.
— Тук ли, монсеньор… искам да кажа, господарю — прошепна ужасена тя, като посочи леглото на Филип Хубави.
— Точно тук! — отвърна с глух глас Вироглавия.
За миг тя се поколеба, струваше й се светотатство. Но в крайна сметка Луи беше сега крал и това легло бе станало негово. Свали нощната си шапчица, смъкна наметката и ризата си. Златните й плитки се разплетоха. Беше малко по-пълна от преди, но тялото й бе запазило хубавата си линия, широкия, успокояващ гръб, копринено гладките бедра, по които трепкаше светлината… Жесто-вете й бяха покорни, а в този миг той жадуваше именно за покорство. Както затоплят с грейка леглото, за да изгонят студа, така това хубаво тяло щеше да изгони от него демоните. Малко тревожна, зашеметена, Йодлин се плъзна под златната завивка.
— Права съм била — веднага каза тя, — новите чаршафи са твърди! Знаех си аз.
Луи трескаво се освободи от нощницата си. Мършав, с костеливи рамене, тромав поради несръчността си, той се нахвърли върху нея с отчаян порив, като че ли не можеше да търпи най-малко отлагане.
Напразно бързаше! Кралете не заповядват на всичко и в някои неща са изложени на същите разочарования, както другите мъже. Страстта на Вироглавия беше въображаема. Вкопчен в раменете на Йодлин, подобно на удавник за шамандура, той напразно се мъчеше да надвие нищо необещаващата си немощ. „Ех, ако само с това е удостоявал мадам Маргьорит, не е чудно, че му е изменила“ — мислеше си Йодлин.
Всички нейни безмълвни насърчения, които не скъпеше, всички негови усилия, съвсем неприсъщи на победоносен принц, останаха безуспешни. Той се дръпна от нея разстроен, засрамен. Трепереше, на границата да избухне в ярост или в сълзи.
Тя се опита да го успокои.
— Толкова сте пътували днес! Така студено ви е било, а и навярно сте били толкова натъжен! Съвсем естествено е, след като днес сте погребали баща си, и това може да се случи с всеки, нали знаете.
Вироглавия съзерцаваше хубавата руса жена, предлагаща се и недостъпна, легнала като олицетворение на пъклено наказание, макар и да го гледаше със съчувствие.
— Това е заради онази мизерница, заради онази мръсница…
Йодлин се дръпна, въобрази си, че оскърблението е отправено към нея.
— Исках да я убия след престъплението й — продължи той със стиснати зъби. — Баща ми отказа. Собственият ми баща не отмъсти за мен. А сега самият аз съм като труп… в това легло, където си давам сметка колко съм нещастен, където не бих могъл никога да заспя!
