— Ще заспите, монсеньор Луи — прошепна Йодлин нежно и го привлече към себе си. — Леглото е хубаво, разбира се, само че е легло на крал. И за да изгоните това което ви пречи, до вас в него трябва да легне кралица. Тя беше искрено развълнувана и в скромността си нито го упрекваше, нито се чувствуваше засегната.
— Наистина ли така мислиш, Йодлин?
— Но, разбира се, монсеньор Луи, уверявам ви. В легло на крал е нужна кралица — промълви тя.
— Може би скоро ще имам кралица. Изглежда, че е руса като тебе.
— Много ме ласкаете с тези думи.
— Казват, че била много хубава — продължи Вироглавия — и добродетелна. Живее в Неапол.
— Но, разбира се, монсеньор Луи, разбира се. Сигурна съм, че тя ще ви направи щастлив. А сега трябва да си отдъхнете.
Тя майчински му предложи топлото си рамо с дъх на лавандула и го изслуша, докато той мечтаеше гласно за непознатата жена, за далечната принцеса, чието място напразно бе заела тази нощ. А той търсеше в миражите на бъдещето утеха за миналите си злочестини и за сегашните поражения.
— Но, разбира се, монсеньор Луи, точно такава съпруга ви трябва. Ще видите колко силен ще се почувствувате до нея…
Най-сетне той замълча. А Йодлин остана така, без да смее да помръдне, вперила широко отворените си очи в трите вериги на нощната лампа, очаквайки да съмне, за да си отиде.
Кралят на Франция спеше.
ВТОРА ЧАСТ
ВЪЛЦИТЕ СЕ ИЗЯЖДАТ ПОМЕЖДУ СИ
I
ЛУИ ВИРОГЛАВИЯ СВИКВА ПЪРВИЯ СИ СЪВЕТ
От шестнадесет години Марини участвуваше в кралския съвет и седем от тях седеше от дясната страна на краля. Шестнадесет години бе служил на един и същ владетел и бе провеждал една и съща политика. В продължение на шестнадесет години бе сигурен, че ще срещне в съвета верни приятели и усърдни подчинени. Тази сутрин, още щом пристъпи прага на заседателната зала, разбра, че е настъпил коренен обрат.
Около дългата маса бяха насядали съветниците, почти толкова на брой, колкото обикновено, и камината разливаше в стаята същия мирис на изгорели дъбови дърва. Но местата около масата бяха разпределени по друг начин или заети от нови лица.
До членовете на съвета, участвуващи по право или по традиция, като принцовете от кралска кръв или конетабъла Гоше дьо Шатийон, Марини не видя нито Раул дьо Прел, нито Никол дьо Локтие, ни Гийом Дюбоа, видни легисти, верни служители на Филип Хубави. Бяха заместени от хора като Етиен дьо Морне, канцлер на граф дьо Валоа, или от Беро дьо Меркьор, шумен благородник, от дълги години отявлено враждебен на кралската администрация.
Колкото до самия Шарл дьо Валоа, той си бе присвоил обичайното място на Марини.
С изключение на конетабъла от старите служители на Железния крал бе останал само бившият шамбелан Юг дьо Бувил, навярно защото спадаше към висшата аристокрация. Съветниците с буржоазен произход бяха отстранени.
От пръв поглед Марини си даде сметка, че съставът и подреждането на членовете на съвета бяха съзнателно оскърбление и предизвикателство спрямо него самия. Той остана за миг неподвижен, прихванал с лявата си ръка яката на дрехата си под широката си брадичка и притиснал под десния лакът папката с книжа, сякаш си мислеше: „Няма как! Ще трябва да се преборим!“ и събираше сили…
После се обърна към Юг дьо Бувил и попита, но така, че да го чуят всички:
— Болен ли е месир дьо Прел? А дали месир Бурдьоне, дьо Бриансон и Дюбоа са били възпрепятствувани, та не виждам никого от тях? Предупредили ли са, че ще отсъствуват?
Дебелият Бувил се поколеба за миг и отговори с наведени очи:
— Не бях натоварен да свикам съвета. Месир дьо Морне се погрижи за това.
Като се облегна на стола, който бе присвоил, Валоа заяви с едва прикрито безочие:
— Не вярвам да сте забравили, месир дьо Марини, че кралят поканва в съвета когото пожелае, както пожелае и когато пожелае. Това е суверенно право.
Марини за малко не отговори, че ако наистина е право на краля да кани за съвета когото си ще, негов дълг също е да избира хора, които разбират от държавните работи, а компетентността не се изгражда от днес до утре.
Предпочете обаче да запази доводите си за по-уместен спор и седна, привидно спокоен, срещу Валоа на останалия празен стол, вляво от креслото на краля.
Отвори чантата с документи, извади пергаменти и бележници и ги нареди пред себе си. Нервни и тънки, ръцете му контрастираха с тежкото му тяло. Потърси машинално под плота на масата кукичката, на която закачваше обикновено чантата си и подтисна раздразнението си.
Валоа тайнствено разговаряше с племенника си Шарл Френски. Филип дьо Поатие четеше, приближил до късогледите си очи документ, отнасящ се до негов васал, конетабълът му го беше подал. Луи д’Еврьо мълчеше. Всички бяха облечени в черно. Но монсеньор дьо Валоа, въпреки дворцовия траур, бе натруфен по-пищно от когато и да било. Кадифената му наметка бе така украсена със сребърни бродерии и белки, че бе заприличал на кон от погребална колесница. Пред него нямаше нито свитък пергамент, нито бележник. Предоставяше на канцлера си унизителното занимание да чете и пише, а самият той само говореше.
Вратата към кралските покои се отвори и се появи Матийо дьо Три.
— Месир11, кралят — съобщи той.
Валоа стана пръв и се поклони с толкова подчертана почит, че можеше да бъде изтълкувана като царствено покровителство. Вироглавия каза:
— Извинете, месир, за закъснението ми…
Не довърши, ядосан от глупавите си думи. Забравил бе, че е крал и има право последен да дойде на съвета. Отново го обзе странно притеснение, както предния ден в Сен-Дьони и както през изминалата нощ в бащиното легло.
Действително бе настъпил часът да се прояви като крал. Но кралското държание не се придобива по чудо. Отпуснал ръце, със зачервени очи, Луи не помръдваше. Забрави самият той да седне или да подкани съветниците си.
Секундите течаха. Мълчанието ставаше мъчително.
Матийо дьо Три направи необходимото: шумно отмести назад креслото на краля. Луи седна и прошепна:
— Седнете, месир!
Пак мислено видя баща си на същото това място, и машинално зае позата му, опрял длани на облегалките на креслото. Това му вдъхна известна самоувереност. После той се обърна към граф дьо Поатие и му каза:
— Братко, първото ми решение се отнася до вас.
Възнамерявам да обявя графството ви Поатие за перство, щом дворцовият траур изтече. Така ще бъдете сред перовете и ще ми помагате да нося короната.
После се обърна към другия си брат:
— На вас, Шарл, искам да дам във владение графството Ла Марш със съответните права и доходи.
Двамата принцове станаха, приближиха се към двете страни на кралското кресло и целунаха ръка на по-голе мия си брат в знак на благодарност. Решенията в тяхна полза не бяха нито изключителни, нито неочаквани. Беше станало традиция да се дава титлата пер на първия брат на краля и от друга страна, отдавна се знаеше, че графството Ла Марш, откупено от Филип Хубави от Лузинян, ще принадлежи на младия Шарл.12
Въпреки това монсеньор дьо Валоа гордо се изпъчи, сякаш инициативата изхождаше от него. Същевременно кимна леко към двамата принцове, като че ли искаше да каже: „Виждате ли, потрудих се за вас.“
