— Матийо — каза веднага Луи X, като се обърна към шамбелана си, — съобщете на Марини да свика съвета утре сутринта…
Когато чу собствените си думи, Вироглавия изпита известно доволство: внезапно се почувствува крал.
— Защо Марини? — възрази Валоа. — Аз мога също, ако искате, да сторя сам това или да натоваря канцлера си. Марини се е нагърбил с много задачи и подготвя набързо съветите, чиято роля е само да одобрява решенията му, без да се вглеждат отблизо в ходовете му. Но ние ще сложим край на тази система, господарю мой и племеннико, и аз ще ви свикам съвет, по-достоен да ви служи.
— Съвсем правилно. Е, добре, погрижете се, чичо, погрижете се — отвърна Луи X с още по-голямо самочувствие, сякаш инициативата изхождаше от него самия.
Дрехите бяха вече сухи и всички се облякоха.
„Хубава и добродетелна, хубава и добродетелна…“ — си повтаряше Луи X. В този миг отново се закашля конвулсивно и едва чу прощалните думи на приближените си.
Като слизаха по стълбата, д’Артоа каза на Валоа:
— Ах, братовчеде, как славно му пробутахте племенницата си Клеманс! Зная един, който тази вечер няма да може да си намери място в леглото!
— Робер! — престорено го смъмра Валоа. — Не забравяйте, че занапред говорите за краля.
Граф д’Еврьо вървеше безмълвен зад тях. Мислеше си за принцесата, която живееше в замъка си в Неапол, докато, без да подозира, съдбата й се беше решила може би днес. Монсеньор д’Еврьо винаги се удивяваше колко случайно и тайнствено се подреждат човешките съдби.
Тъй като един велик крал бе умрял преждевременно, тъй като младият му наследник трудно понасяше ергенския си живот, тъй като чичо му нямаше търпение да го задоволи, за да затвърди властта си над него, тъй като се бяха спрели на случайно подхвърлено име, една русокоса девойка на петстотин левги разстояние, която си мислеше пред вечно синьото море, че изживява един най-обикновен ден, внезапно стана център на грижите на френския двор.
Луи д’Еврьо още веднъж излита известни угризения.
— Братко — каза той на Валоа, — сигурен ли сте, че малката Жана е незаконородена?
— Днес не съм още сигурен в нищо, братко — отвърна Валоа, като сложи върху рамото му отрупаната си с пръстени ръка. — Но мога да ви уверя, че не след дълго всички ще я смятат такава.
След тези думи съзерцателният граф д’Еврьо би могъл да си каже и следното: „защото една френска принцеса е имала любовник, защото зълва й, английската кралица, я е издала, защото справедливият крал е направил този скандал публично достояние, защото оскърбеният съпруг е пренесъл отмъщението си върху едно дете и е пожелал да го обяви за незаконно…“ Последиците принадлежаха на бъдещето, на съдбовните случайности, възникващи безспир от непрекъснатото преплитане на силата на нещата и на човешките дела.
VI
ПЕРАЧКАТА ЙОДЛИН
Балдахинът на леглото от тъмносин старинен брокат, осеян със златни лилии, напомняше къс нощно небе. Завесите на леглото, направени от същата тъкан, проблясваха под слабата светлина на нощната лампа с дървено масло, окачена на три бронзови вериги.9 Кувертюрата от златен брокат, падаща на твърди дипли чак до земята, преливаше в странни отблясъци.
От два часа вече Луи X напразно търсеше съня в това легло, доскоро легло на баща му. Задушаваше се под подплатените със скъпи кожи завивки и зъзнеше, щом ги отметнеше.
Макар че Филип Хубави бе умрял във Фонтенбло, Луи се чувствуваше неприятно в леглото, усещаше сякаш присъствие на труп. Всички спомени от последните дни, всички опасения за бъдещите дни се блъскаха в главата му… Някой сред тълпата викаше: „Рогоносец!“ Клеманс Унгарска му отказваше или беше вече годена… Строгото лице на абат Ежидиюс се навеждаше над гробницата… „Занапред ще четем две молитви…“ „Знаете ли на какво разчита тя? Надява се да умрете преди нея!…“ В кристалното ковчеже бе заключено едно сърце с прерязани артерии, малко като на агне…
Изведнъж той се изправи. Собственото му сърце биеше като стенен часовник с откачено махало, а уж придворният лекар го бе прегледал, преди да си легне, и не беше установил нарушение в органичните течности10. Сънят щял да заличи лесно обяснимата умора. Ако продължавал да кашля, на другия ден щял да му предпише чай с мед или да му постави пиявици… Но Луи не му бе признал, че по време на церемонията в Сен-Дьони на два пъти му бе призляло, нито бе споменал за студените тръпки по тялото си и за обзелия го внезапен шемет. Ето че същото странно неразположение пак го измъчваше. Терзан от кошмарите си, Вироглавия крачеше из стаята в дългата си бяла нощница с подплатена наметка върху раменете, сякаш бягаше пред самия себе си и ако за миг се спреше, животът щеше да го напусне.
Нямаше ли да умре също като баща си, поразен в главата от божията десница? Помисли си ужасен: „И аз присъствувах, когато изгориха тамплиерите пред този дворец…“ Знае ли някога човек в коя нощ ще умре? А и ако оцелее след ужасната нощ, ако дочака да изгрее късната зимна зора, колко ли изтощен ще е на другия ден, когато ще трябва да ръководи първия си съвет? Той ще каже: „Месир…“ Какви думи всъщност да произнесе?… „Всеки от нас, мили племеннико, е сам в часа на смъртта и суета е да си въобразява, че не е сам и докато живее…“
— Ах, чичо — произнесе гласно Вироглавия. — Защо ми казахте това?
Собственият му глас му се стори чужд. Той продължи да обикаля задъхан и треперещ около голямото, потънало в сянка легло.
Именно то го изпълваше с ужас. Именно то бе прокълнато и никога нямаше да може да заспи в него. Леглото на мъртвия. „Така ли ще прекарвам всички нощи на царуването си, обикаляйки около леглото, за да не умра?“ — питаше се той.
Но как да легне другаде? Как да извика хората си, за да му приготвят друга спалня? Откъде да почерпи смелост, за да каже: „Не мога да живея тук, защото се боя!“ И да се покаже пред домоуправителите и пред шамбеланите така разстроен, разтреперан и объркан?
Беше крал, а не знаеше как да управлява. Беше човек, а не знаеше как да живее. Беше женен, а нямаше жена… И дори унгарската принцеса да приемеше, колко седмици, колко месеци още трябваше да чака, преди нечие човешко присъствие да умиротвори нощите му?
„И дали тя ще ме обикне? Няма ли да постъпи като другата?“
Изведнъж той се реши. Отвори вратата и разтърси първия шамбелан, който спеше облечен в преддверието.
— Дам Йодлин ли се грижи все още за бельото в двореца?
— Да, господарю… Така ми се струва, господарю… — отвърна Матийо дьо Три.
— Узнайте дали е така и ако е тя, извикайте я незабавно. — И си помисли с ненавист: „Този тук спи!“
Изненадан, сънен, шамбеланът попита краля дали иска да сменят чаршафите му. Вироглавия кимна нетърпеливо.
— Точно така. Идете да я извикате, повтарям.
Върна се в стаята и поднови тревожното си сноване.
Питаше се: „Дали все още живее тук? Дали ще я намерят?“
Само след десет минути дам Йодлин влезе с куп чаршафи в ръка и Луи X тутакси усети, че вече не зъзне от студ.
— Монсеньор Луи, исках да кажа, Ваше Величество! — възкликна перачката. — Знаех си, че не трябваше да ви слагат нови чаршафи. В тях се спи зле. Месир дьо Три настоя, твърдеше, че обичаят го изисквал. Аз исках да ви сложат често прани и много тънки чаршафи.
Дам Йодлин беше едра, руса, пищна жена с големи гърди, създадена за кърмачка. Внушаваше представа за топлина и покой. Скоро бе навършила тридесет години, но на лицето й бе изписано юношеско ведро удивление. Под бялото боне, което си слагаше нощем, се изплъзваха дълги плитки с цвят на злато и падаха свободно върху нощницата й. Беше наметнала набързо една дреха.
