Тъй като сред простолюдието се говореше, че кралят щял да хвърля пари по пътя си, по ъглите на улиците се бяха струпали бедняци. Факлите на стрелците осветяваха за миг мокри лица, алчни погледи и протегнати ръце Но ни една дребна монета не звънна.
През Шатле и Моста на Менителницата шествието стигна до двореца Сите. Графиня Мао даде знак да се разотидат, като заяви, че всеки има нужда сега да и стопли и да си почине, затова Самата тя се прибра в двореца Артоа. Прелати и барони поеха към домовете си Дори и братята на новия крал се оттеглиха. Така че когато слезе от коня, Луи X се видя обкръжен извън личните си прислужници и щитоносци само от двамата свои чичовци Еврьо и Валоа, Робер д’Артоа, Марини и Матийо дьо Три.
Минаха през търговската галерия, огромна и почти пуста в този час. Няколко търговци, които заключваха с катинари сергиите си, свалиха шапки. Вироглавият при-стъпваше бавно, с изтръпнали от тежките ботуши крака и пламнало в треска тяло. Гледаше вдясно и вляво огромните кралски статуи, поставени високо върху широки, красиво изваяни пиедестали. Филип Хубави нарочно бе избрал точно това място за тях, преддверието на кралското жилище, на тези копия на статуите върху гробниците в Сен-Дьони, само че изправени, та всеки поситител да вижда в живия суверен продължител на свещена раса, предопределена от бога да властвува.
Това колосално каменно семейство с бели очи под светлината на факлите още повече подтискаше злощастния жив принц, негов приемник.
Един галантерист подхвърли на жена си:
— Новият ни крал не изглежда много наперен.
Търговката отвърна, хилейки се:
— Прилича най-вече на рогоносец.
Не произнесе високо тези думи, но острият й глас отекна в тишината. Вироглавия трепна и с почервеняло от гняв лице се опита да открие оскърбителя. Всеки от свитата му бе извърнал очи, преструвайки се, че не е чул.
В горната част на парадното стълбище, от двете страни на сводестия вход, се издигаха симетрично статуите на Филип Хубави и Ангьоран дьо Марини. Защото първият кралски съветник единствен се радваше на честта статуята му да фигурира в галерията на кралете. Чест, оправдана между другото, тъй като реконструкцията и разкрасяването на двореца бяха предимно негово дело.
Но тази статуя на Ангьоран дразнеше повече от всичко Шарл дьо Валоа и всеки път, когато му се налагаше да мине край нея, той се възмущаваше, че един обикновен гражданин се бе издигнал така високо. „Толкова безочлив е станал в лукавството и интригантството си, че се държи като че ли е от нашата кръв. Много добре, месир — мислеше си Валоа, — ще ви смъкнем от цокъла, бог ми е свидетел, и много скоро ще ви дадем да разберете, че времето на омразното ви величие е отминало.“
— Месир Ангьоран — високомерно каза той на неприятеля си, — струва ми се, че кралят желае вече да остане в семеен кръг.
За да избегне скандала, Марини се престори, че не е почувствувал оскърблението. Но тъй като все пак държеше да покаже, че приема нареждания само от краля, той се обърна към него:
— Ваше величество, присъствието ми е необходимо за разрешаването на неотложни въпроси. Мога ли да се оттегля?
Луи мислеше за друго. Думите на галантеристката не му даваха покой.
— Вървете, месир, вървете — отвърна той припряно.
V
КРАЛЯТ, ЧИЧОВЦИТЕ МУ И ЧОВЕШКИТЕ СЪДБИНИ
Майката на Луи X, кралица Жана, наследница на Навара, бе починала в 1305 година. От 1307 година, или с други думи, откакто, още осемнадесетгодишен, носеше официално наварската корона, Луи разполагаше с двореца Нел за своя лична резиденция. Затова изобщо не бе живял в двореца след нововъведенията на баща му през последните години.
Когато в тази декемврийска вечер на връщане от Сен-Дьони Луи влезе като собственик в кралските покои, нищо не му напомни детството. Нито някоя отдавна позната счупена плоча, нито някое по-особено старо скърцане на врата не можеха да го разнежат или развълнуват. Погледът му не се натъкваше на нищо, което би го накарало да си каже: „Пред тази камина майка ми ме вземаше на коленете си… От този прозорец за пръв път видях пролетта…“ Прозорците имаха други размери, камините бяха нови.
Пестелив и едва ли не стиснат владетел в личните си разходи, Филип Хубави не знаеше мярка, когато трябваше да се възвеличи идеята за кралската власт. Бе пожелал дворецът да е внушителен, поразяващ отвътре и отвън, и да съответствува в сърцето на столицата на „Парижката света Богородица“. Там — величието на църквата, тук — величието на държавата. Там — прослава на бога, тук — прослава на краля.
За Луи това бе жилището на баща му, мълчалив, далечен, вдъхващ страх баща. От всички стаи най- познато му бе помещението, където заседаваше съветът и къде то толкова пъти бе чувал, едва осмелил се да изкаже някакво мнение: „Млъкнете, Луи!“
Минаваше от зала в зала. Лакеи се плъзгаха на пръсти край стените. Секретари му правеха път по стълбите. Всички пазеха още от предната вечер траурно мълчание. Най-сетне Луи се спря в стаята, където Филип Хубави обикновено работеше. Тя беше със скромни размери, но с огромна камина с толкова буен огън в нея, че можеше да се опече цял вол. За да се използува топлината без неприятното парене на пламъците, пред огнището бяха сложени паравани от ракита, които един лакей овлажняваше от време на време. Свещници с шест свещи във форма на корона хвърляха достатъчно светлина.
Луи свали мантията си и я преметна на един параван. Чичовците му, братовчед му и шамбеланът последваха примера му. Скоро от тежките, напоени с вода тъкани — кадифета, кожи, бродерии, — се заиздига пара, а петимата мъже по ризи и тесни панталони до коленете грееха гърбовете си на огъня, също като петима селяни, върнали се от селско погребение.
Внезапно от ъгъла, където беше писалището на Филип Хубави, долетя протяжна въздишка, едва ли не стон. Луи извика пискливо:
— Какво е това?
— Ломбар, ваше величество — каза лакеят, който мокреше параваните.
— Ломбар ли? Ами че нали беше във Фонтенбло с цялата хайка. Как е дошъл тук?
— Сам, както изглежда, господарю. Прибра се целият окалян оная нощ, когато докараха тялото на покойния господар в „Света Богородица.“ Навря се под масата и не иска да мръдне оттам.
— Изгонете го! Затворете го в конюшните!
Противно на баща си, Луи ненавиждаше кучетата.
Страхуваше се от тях, откакто веднъж бе ухапан като дете.
Лакеят се наведе и дръпна за нашийника голямата бежова хрътка със залепнала по ребрата козина и жълтеникави трескави очи.
Това куче, подарък на банкера Толомей, не се разделяше от крал Филип през последните месеци. То като че ли не искаше да излезе и дращеше пода с нокти. Луи X го ритна в хълбока.
— Това животно носи нещастие. То дойде тук в деня, когато изгориха тамплиерите, в деня, когато…
В съседната стая се чуха гласове. Лакеят и кучето се разминаха на вратата с облечено в траурна рокля момиченце. Една придворна дама го побутваше да влезе.
— Идете, госпожа Жана. Идете да поздравите Негово Величество краля, зашия баща.
Това едва четиригодишно момиченце, с бледи бузи и много големи очи, беше засега наследницата на френския престол.
То имаше кръглото, изпъкнало чело на Маргьорит Бургундска, но тенът и косите му бяха светли. Пристъпваше, като гледаше право пред себе си, с упоритото изражение на малко обичаните деца.
Луи X махна гневно с ръка и не му позволи да се приближи.
— Защо са я довели? Не желая да я виждам тук. Незабавно да я отведат в двореца Нел. Тя трябва да живее там, защото именно там…
— Племеннико, овладейте се — посъветва го граф д’Еврьо.
Луи изчака да излязат малката принцеса и придворната дама, която беше по-изплашена и от
