детето.
— Не искам да виждам вече това копеле! — възкликна той.
— Сигурен ли сте, че не е ваше дете, Луи? — попита граф д’Еврьо, като дръпна дрехата си, за да не се опърли от огъня.
— Достатъчно ми е, че се съмнявам и не желая да призная нищо от жена, която ми е изменила.
— Детето обаче е русо като всички нас.
— И Филип д’Оне беше рус — горчиво възрази Вироглавия.
Граф дьо Валоа подкрепи младия крал.
— Навярно Луи има сериозни основания, братко, за да говори така — каза той властно.
— И освен това — кресна Луи X — не желая вече да чувам думата, която ми подхвърлиха преди малко в пасажа. Не желая да я отгатвам непрестанно в съзнанието на хората. Не желая да давам повече повод да мислят така за мен, щом ме видят.
Луи д’Еврьо за малко не отговори: „Ако беше по-великодушен и по-добросърдечен, момчето ми, жена ти може би щеше да те обикне…“ Помисли си за нещастното момиченце, което щеше да живее заобиколено само от равнодушни слуги в огромния и пуст дворец Нел. Луи възкликна неочаквано:
— Колко самотен ще се чувствувам тук!
Смаян и изпълнен със състрадание, д’Еврьо гледаше племенника си, който бранеше лошите си чувства, както скъперник златото си, гонеше кучетата, защото бил ухапан, гонеше дъщеря си, защото бил измамен, а се оплакваше, че е сам.
— Всяко човешко същество е самотно, Луи — поде сериозно той. — Всеки от нас е сам в часа на смъртта. Суета е да си въобразява, че не е същото и докато живее. Дори тялото на съпругата, с която спим, си остава чуждо тяло. Дори децата, които сме създали, ни са чужди.
Навярно създателят е пожелал да бъде така, та отделният човек да общува само с него и всички хора заедно само с него… Единственият ни лек срещу самотата е съчувствието и милосърдието или с други думи съзнанието, че и другите страдат от същото нещастие, както и ние.
С увиснали влажни коси, блуждаещ поглед и прилепнала към слабите му хълбоци риза, Вироглавия приличаше на току-що изваден от Сена удавник. Той замълча. Някои думи, точно от рода на милосърдие и съчувствие, бяха лишени от смисъл за него и той ги разбираше кажи-речи толкова, колкото латинския на свещениците.
— Значи, Робер, вие сте сигурен, че тя няма да отстъпи? — обърна се той към Робер д’Артоа.
Исполинът продължаваше да суши дрехите си и от панталоните му се вдигаше пара. Той поклати глава.
— Господарю и братовчеде, както ви казах снощи, най-настойчиво увещавах жена ви и си послужих с най — силните си доводи пред нея. Сблъсках се с много твърд отказ. И наистина смея да ви уверя, че няма да постигнем нищо… Знаете ли на какво разчита — коварно добави той. — Надява се вие да умрете преди нея.
Луи X инстинктивно докосна през ризата малката реликва която носеше на шията си. После се обърна към граф дьо Валоа:
— Е, какво ще кажете, чичо, виждате, че не е така лесно, както ми обещахте, и анулирането няма да стане много скоро!
— Виждам, мили племеннико, и мисля усилено как да го уредим — отвърна Валоа.
— Братовчеде, ако се боите от дългите пости — обади се Робер д’Артоа, — мога да ви доставя, щом пожелаете, сладки женички в леглото, които ще бъдат толкова поласкани да доставят наслада на един крал, че ще бъдат страшно мили…
Беше така разговорлив, сякаш ставаше въпрос за добре опечено месо или вкусна яхния.
Шарл дьо Валоа разпери отрупаните си с пръстени пръсти.
— Но кажете най-напред за какво ви е да анулирате брака си, докато още не сте се спрели на жената, за която искате да се ожените? Не се безпокойте толкова за анулирането, в крайна сметка всеки владетел винаги го получава. Нужно ви е главно да си изберете отсега съпруга, която да изглежда достолепно до вас като кралица и да ви даде потомство.
Монсеньор дьо Валоа имаше своя тактика — възникнеше ли трудност, той я пренебрегваше и мигом се насочваше към следващия етап. По време на война не обръщаше внимание на изолирани участъци на съпротива, заобикаляше ги и атакуваше следващата крепост. Понякога тази тактика излизаше успешна.
— Братко — обади се д’Еврьо, — смятате ли, че това е много лесно, като се има предвид положението на Луи, особено ако той не иска да вземе жена, недостойна за кралския трон?
— Хайде де! Мога да ви назова десет принцеси в Европа, които биха минали през най-големи трудности с надеждата да сложат на главата си короната на Франция. Ето, без да търсим надалеч, моята племенница, Клеманс Унгарска… — предложи Валоа, като че ли идеята току-що бе покълнала у него, макар че всъщност я лелееше вече цяла седмица.
Той изчака ефекта от предложението си. Вироглавия вдигна глава, видимо заинтересован.
— Тя е от нашата кръв, защото е Анжуйска принцеса — продължи Валоа. — Баща й, Карло Мартело, който се отказа от трона на Неапол и Сицилия, за да се бори за унгарския трон, отдавна почина. Сигурно затова тя още не се е омъжила. Но брат й Кароберто сега царува в Унгария, а чичо й е крал на Неапол. Наистина малко е надхвърлила обичайната възраст за женене…
— На колко години е? — неспокойно запита Луи Вироглавия.
— На двадесет и две. Но нима не е по-добре, отколкото тези момиченца, дето ги водят пред олтара, когато още си играят на кукли, а щом пораснат, се оказват проклети, лъжливи и развратни? Пък и, мили племеннико, това няма да е за вас първо венчило!
„Всичко това звучи прекалено приемливо. Сигурно ми скриват някакъв недостатък — помисли си Вироглавия. — Тази Клеманс трябва да е я едноока, я гърбава.“
— А как изглежда… външно? — попита той.
— Мили племеннико, та това е най-хубавата жена в Неапол и художниците, както ме уверяват, се опитват да възпроизвеждат чертите й, когато рисуват в църквите лицата на мадоните. Още докато беше дете, тя обещаваше, такава, каквато си я спомням, да стане забележителна красавица и по всичко изглежда, че е удържала обещанието си.
— Наистина била много хубава — потвърди Луи д’Еврьо.
— И добродетелна — добави Валоа. — Очаквам да открия в нея всички качества, които красяха леля й, Маргьорит Анжуйска, първата ми жена, която бог прибра при себе си. Ще кажа още — но кой от вас не го знае?… — че другият й вуйчо и мой шурей, Луи Анжуйски, беше същият онзи свят епископ на Тулуза, който се отказа от трона, за да се посвети на църквата, и гробът му днес върши чудеса.
— Така ние скоро ще имаме двама Луи Свети в рода ни — подхвърли Робер д’Артоа.
— Идеята ви е удачна, чичо, както ми се струва — каза Луи X. — Дъщеря и сестра на крал, племенница на крал и на светец, хубава и добродетелна… Ах! Дано само не е тъмнокоса като бургундката! В такъв случай не бих могъл!
— О, не, не, мили племеннико — побърза да го успокои Валоа. — Не се тревожете. Тя е руса, чисто франкска раса.
— И вие смятате, Шарл, че това семейство, толкова благочестиво, както го описвате, ще се съгласи на годеж преди анулирането на брака му? — обърна се към него Луи д’Еврьо.
Монсеньор дьо Валоа изпъчи и гърди, и корем.
— Премного добър съюзник съм на роднините си в Неапол, за да ми откажат каквото и да е — отвърна той. — Пък и двете начинания могат да се проведат успоредно. Кралица Мария, за която някога бе чест да ми даде дъщеря си за жена, охотно ще даде внучката си на най-милия ми племенник, за да бъде кралица на най-хубавото кралство в света. Оставете на мен това.
— Да действуваме тогава, вуйчо — каза Луи X. — Да пратим посланици в Неапол. Какво мислите, Робер?
Робер д’Артоа направи крачка напред с разперени ръце, сякаш предлагаше незабавно да замине за Италия.
Граф д’Еврьо се намеси още веднъж. Съвсем не беше враждебен към този проект, но подобно решение не беше само лична, а и държавна работа, и той предложи да го внесат за обсъждане в съвета.
