— Какво ще кажеш, Шарл? Излъгал ли се бях?
Като всеки вземащ заем при подобни условия, Валоа бе едновременно доволен и недоволен. Избра си държане, което да не издаде нито облекчението, нито разочарованието му. На свой ред се спря отред ковчежето с мощите на Луи Свети и каза:
— Виждате ли, братовчеде, ей това тук, видът на свещената реликва накара вашия човек да се реши. Във Франция все още съществува уважение към благородното, значи кралството може да бъде възстановено.
— Един вид чудо, така ли? — намигна му гигантът.
В същото време Толомей уведомяваше племенника си, Гучо Бальони, че трябва да тръгне на път след два дни, и му даваше нарежданията си. Младежът не се показа особено въодушевен.
— Come sei strano, figlio mio!19 — извика Толомей.
— Съдбата ти предлага възможност за чудесно пътуване, което няма да ти струва нищо, защото в крайна сметка ще плати държавната хазна. Ще видиш Неапол, Анжуйския двор, ще общуваш с принцове и ако си ловък, ще си създадеш приятели измежду тях, а може би ще присъствуваш и на подготовката на конклав! Ами че един конклав е вълнуващо нещо! Амбиции, ходатайства, рушвети, съперничества… и дори вяра у някои. Интересите на целия свят са замесени в играта. С очите си ще видиш всичко това, а удължаваш лице, като че ли ти съобщавам за някакво нещастие. На твое място и на твоята възразст бих скачал от радост и вече щях да си стягам багажа… За да ми правиш такава физиономия, сигурно има някое момиче и съжаляваш, че ще се разделиш с него. Да не би това да е случайно госпожица дьо Кресе?
Маслиненотъмното лице на младия Гучо стана малко по-тъмно: така се изчервяваше.
— Ако те обича, ще те почака — поде банкерът. — Жените са създадени да чакат. Винаги ги намираме пак. А ако се страхуваш, че ще те забрави, порадвай се на жените, които ще срещнеш по пътя. Единственото нещо, което не можеш да си върнеш, е младостта и енергията да обхождаш света.
V
МАРИЯ И КЛЕМАНС УНГАРСКИ
Има градове, по-силни от вековете. Времето не ги променя. Владичествата се редуват едни след други, цивилизациите се наслагат като наноси, а те запазват през вековете характера си, собственото си ухание, ритъм и ропот, които ги отличават от всички други градове на земята. Неапол открай време е спадал към тези градове. Такъв е бил, такъв си оставаше и щеше да остане в бъдеще. Полуафрикански, полулатински с гъстите си улички, гъмжащ от крясъци, изпълнен с мирис на зехтин, шафран и пържена риба, със слънчев прах и звънци на мулета.
Гърците го бяха основали, римляните го бяха завладели, варварите го бяха опустошили, византийци и нормани едни след други бяха отсядали в него. Неапол бе абсорбирал, оползотворил, претопил техните изкуства, закони и речник. Въображението на улицата се подхранваше от спомена за тях, от ритуалите и митовете им.
Населението не беше нито гръцко, нито римско, нито византийско. Беше исконното неаполско население, единствено по рода си в света, за което веселието е маска на мим, предназначена да прикрие трагедията на нищетата, патосът — средство да се оцветят еднообразните дни, а привидната леност е продиктувана от мъдрото решение да не се преструваш на деен, когато няма какво да правиш. Население, което от веки веков е обичало да живее и да говори, което винаги е трябвало да хитрува със съдбата и винаги се е отнасяло с презрение към военната суматоха, защото никога не му е омръзвал мирът, на който тъй рядко се е радвало.
По онова време Неапол бе сменил от около половин век владичеството на Хохенщауфен с Анжуйската династия. Възкачването й на неаполския трон по настояване на Светия престол бе станало посред убийствата, репресиите и кланетата, залели тогава с кръв полуострова. Безспорен принос на новата династия бяха, от една страна, фабриките за вълна в предградията, основани с оглед на доходи, и от друга, огромната резиденция, полудворец, полукрепост, построена близо до морето от френския архитект Пиер дьо Шон, Новият замък, гигантска розова кула, насочена към небето. Верни на чувството си за хумор и на старите култове на зачатието, неаполитанците мигом я прекръстиха Маскио Анджоино (Анжуйският мъжкар).
В една януарска сутрин на 1315 година в дворцова зала с висок таван Роберто Одеризи, млад неаполски художник, ученик на Джото, съзерцаваше току-що завършения портрет в центъра на триптих. Неподвижен пред статива, захапал четката си, той продължаваше да проучва картината, чиито още неизсъхнали маслени бои проблясваха. Питаше се дали малко по-бледожълто или, напротив, леко по-оранжево жълто би предало по-сполучливо златистия блясък на косите, дали челото е достатъчно светло, дали окото — красивото, леко закръглено синьо око, гледа като живо. Чертите бяха точно възпроизведени, о, да, безспорно, чертите… А погледът? От какво зависи погледът? От бяла точица върху зеницата? От малко по-силна сянка в крайчеца на клепача? Как изобщо би успял със смесени и наложени една до друга бои да предадеш едно действително лице и странните игри на светлината по очертанията му? Може би в крайна сметка не окото, а прозрачната ноздра или светлият блясък на устните беше най-същественото… „Рисувам премного мадони с все същото наклонено лице и все същото унесено и отсъствуващо изражение…“ — помисли си художникът.
— Е, синьор Одеризи, свършихте ли? — попита хубавата принцеса, която му позираше.
От седмица насам прекарваше по три часа всеки ден, седнала в тази стая, за да позира за портрета, поискан от френския двор.
През отворения висок готически прозорец със стъклописи се забелязваха мачтите на кораби от Ориента, хвърлили котва в пристанището, а отвъд тях се ширеше Неаполският залив, тъмносиньото море под златистото искрене на слънцето. Триъгълният профил на Везувий се очертаваше на хоризонта. Въздухът беше мек, истинско щастие беше да живееш в такъв ден.
Одеризи извади четката от устата си.
— Уви, да! — промълви той. — Свърших.
— Защо „уви“?
— Защото ще бъда лишен от щастието да виждам всяка сутрин дона Клеменца и занапред ще ми се струва, че слънцето не изгрява вече.
Това не беше кой знае какъв комплимент, защото минималната, задължителна вежливост изискваше от неаполитанеца да казва на всяка жена, било принцеса или прислужница в странноприемница, че ще се разболее тежко, ако не я вижда. И знатната дама, която безмълвно бродираше в ъгъла на стаята, за да следи за благоприличието на разговора, не намери за нужно дори да вдигне глава.
— И освен това, Ваше Височество… казвам „уви“, защото портретът не е хубав. Той не изобразява красотата ви толкова съвършена, колкото е в действителност.
Ако потвърдеха тези негови думи, той би се засегнал, но бе искрен в критиката си. Пред завършената си творба изпитваше огорчението на художник, че не се е справил още по-добре. Седемнадесетгодишният младеж вече проявяваше взискателност на голям майстор.
— Мога ли да го видя? — попита Клеманс Унгарска.
— О, Ваше Височество, бъдете милостива! Зная, че на моя учител трябваше да се падне честта да изпълни този портрет.
Действително бяха поканили Джото. Един конник бе препускал през Италия за тази цел. Но видният тосканец, зает през тази година с изписването на живота на свети Франческо Асизки по стените на църквата „Санта-Кроче“ във Флоренция, без да слиза от скелето, бе препоръчал да се обърнат към младия му ученик в Неапол.
Клеманс Унгарска стана и се приближи до статива. Висока и руса, тя бе по-скоро царствена, отколкото грациозна, и излъчваше не толкова женственост, колкото благородство. Но чистотата на лицето й и очарованият й поглед смекчаваха възстрогото впечатление от държането й.
— Но, синьор Одеризи! — възкликна тя. — Вие сте ме нарисували по-красива, отколкото съм.
— Предадох вярно чертите ви, дона Клеменца, и се постарах да нарисувам душата ви.
— В такъв случай бих желала огледалото ми да бъде толкова талантливо, колкото вас.
Те се усмихнаха, благодарейки си взаимно за любезните думи.
— Да се надяваме, че ликът ми ще се хареса във Франция… Искам да кажа на вуйчо ми Валоа — поправи се тя, леко смутена.
