Само след час, докато Валоа се прибра в двореца си, за да се преоблече, Робер д’Артоа стремително влезе при капитана на ломбардците.
— Приятелю банкере — каза му той още с влизането си, — настъпи моментът да ми предадете документа, който според думите ви удостоверява злоупотребите извършени от архиепископ Марини. Нали се сещате намордника… Монсеньор дьо Валоа се нуждае от него начаса.
— Начаса, начаса… Много добре, монсеньор Робер. Искате да се лиша от средство, което веднъж ни спаси, мен и всичките ми приятели. Ако то ви помогне да свалите Марини, много ще ми е приятно. Но ако за зла участ Марини остане, пишете ме мъртъв. Пък и как да ви кажа, доста мислих, монсеньор…
Робер д’Артоа кипеше от нетърпение по време на тия досадни обяснения, защото Валоа го бе заклел да бърза и той знаеше цената на всеки загубен миг.
— Да, много мислих — продължаваше Толомей. — Обичаите и мерките на Луи Свети, които се възстановя ват сега, безспорно са чудесни за кралството, но бих предпочел това да не важи за мерките относно ломбардците, които най-напред бяха обрани, а после изгонени за известно време от Париж. Не сме забравили още. На нашите сдружения бяха нужни дълги години, за да се съвземат. Затова Луи Свети, Луи Свети… приятелите ми се тревожат и бих желал да мога да ги успокоя.
— И таз добра, банкере! Та нали монсеньор дьо Валоа ви каза: той стои зад вас, той ви закриля!
— Да, да, но само на думи, а ние бихме предпочели да бъде написано черно на бяло. Затова представихме искане до краля да потвърди обичайните ни привилегии. И когато кралят подписва другите харти, бихме желали да одобри и нашето искане. След това с най-голямо удоволствие, монсеньор, ще ви снабдя със средство да обесите, да изгорите или да завържете на колелото за изтезаване — оставям на вас да изберете — Марини Млади или Марини Стари, или пък и двамата наведнъж — Един подпис и печат. Работа за ден, най-много два, ако монсеньор дьо Валоа се съгласи да се нагърби. Молбата е готова.
Гигантът удари с ръка по масата и всичко в стаята се разтресе.
— Стига хитрувалия, Толомей! Казах ви, че не можем да чакаме. Хартата ви ще бъде подписана утре, аз се заемам с това. Но дайте ми тази вечер другия пергамент. Съучастници сме в играта. Би трябвало веднъж поне да ми гласувате доверие.
— Нима монсеньор дьо Валоа не може да изчака един ден?
— Не.
— В такъв случай той съвсем е загубил благоволението на краля, и то много неочаквано — каза бавно банкерът, поклащайки глава. — Но какво стана във Венсен?
Робер д’Артоа му разказа накратко за свиканото събрание и последвалите събития. Толомей слушаше, като продължаваше да клати глава. „Ако Валоа бъде отстранен от двора — разсъждаваше той — и ако Марини запази властта си, сбогом, харта, освобождаване от налози и привилегии. Опасността в настоящия момент е голяма…“
Той се изправи и каза:
— Монсеньор, когато някой объркан владетел, какъвто е нашият, хареса истински някой свой служител, колкото и да разобличават престъпленията му пред него, той ще му прощава, ще го извинява и ще се привързва толкова повече към него, колкото повече го е закрилял.
— Освен ако се докаже на владетеля, че престъпленията са извършени спрямо него самия. Не става дума да разобличаваме архиепископа, а да го накараме да играе по гайдата ни… с намордник на уста.
— Разбирам, разбирам. Искате да си послужите с брата против брата. Това може би ще има успех. Архиепископът, доколкото го познавам, съвсем не е твърд духом… Няма как! Трябва да се поемат известни рискове! И той предаде на д’Артоа документа, донесен от Гучо.
Макар архиепископ на Санс, Жан дьо Марини беше най-често в Париж, главната подчинена нему епархия. Част от епископския дворец беше запазен за него. Там точно, в красива сводеста зала, миришеща силно на тамян, го изненадаха с внезапното си появяване граф дьо Валоа и Робер д’Артоа.
Архиепископът им подаде пръстени си, за да го целунат. Валоа се престори, че не е забелязал жеста му, а д’Артоа повдигна към устните си пръстите на архиепископа с такова нехайно безочие, сякаш се канеше да хвърли ръката му зад гърба си.
— Монсеньор Жан — каза Шарл дьо Валоа, — би трябвало да ни обясните защо вие и брат ви се противопоставяте така енергично на избирането на кардинал Дюез в Авиньон, че конклавът е заприличал на сонм призраци.
Жан дьо Марини пребледня леко и отвърна с най-смирен тон:
— Не разбирам упрека ви, монсеньор, нито пък мотивите ви. Не се противопоставям на ничий избор. Брат ми, сигурен съм, прави всичко, което е по силите му, в интерес на кралството и самият аз се старая да допринеса в границите на функцията ми. Но конклавът зависи от кардиналите, а не от нашите желания.
— Така ли отговаряте? Добре тогава! — възкликна монсеньор дьо Валоа. — Щом християнският свят може да мине без папа, и архиепископството би могло също да мине без архиепископ!
— Не разбирам нищо от приказките ви, монсеньор, освен че звучат като заплаха срещу един божи служител.
— Да не би случайно бог, месир архиепископе, да ви заповяда да присвоите някои имущества на тамплиерите? — подхвърли тогава д’Артоа. — И мислите ли, че кралят, който също е божи представител на земята, може да търпи на амвона в катедралата на столицата си един нечестен прелат? Познато ли ви е това?
И той подаде връчената му от Толомей разписка, която стискаше в огромния си юмрук.
— Тя е фалшива! — извика архиепископът.
— Ако е фалшива — заяви Робер, — да побързаме да докажем това, та да блесне справедливостта. Заведете процес пред кралския съд, за да се открие фалшификаторът!
— Величието на църквата няма да спечели нищо от това…
— … а пък вие ще загубите всичко, монсеньор, както ми се струва.
Архиепископът бе седнал на един стол с високо облегало. „Няма да се спрат пред нищо!“ — мислеше си той. — Преди повече от година беше извършил този измамнически акт. Печалбата бе изядена. Две хиляди ливри, които му бяха необходими… и целият му живот щеше да се провали заради тях! Сърцето му се бъхташе в гърдите и пот се стичаше под виолетовите му одежди.
— Монсеньор Жан — каза тогава Шарл дьо Валоа, — вие сте още много млад и имате хубаво бъдеще пред себе си в попрището на църквата, а и в кралството. Това, което сте допуснали… — той взе надменно пергамента от ръцете на д’Артоа — е напълно извинимо прегрешение в епоха, когато всякакъв морал се разпада. Действували сте под чуждо зловредно внушение. Ако не ви бяха заповядали да осъдите тамплиерите, нямаше да имате възможност да търгувате с техните имущества. Би било твърде жалко една грешка, в крайна сметка парична, да помрачи блясъка на вашия сан и да ви принуди да изчезнете от света. Защото ако този документ попадне пред очите на съвета на перовете, както и пред един духовен съд, колкото и да ни е неприятно, той ще ви отведе право в килията на някой манастир… Всъщност, монсеньор, вие вършите много по-тежко престъпление, като подпомагате машинациите на брат си против желанията на краля. Лично аз ви упреквам най-вече за това ваше прегрешение. И ако се съгласите да признаете тази втора ваша грешка, на драго сърце ще ви опростя първата.
— Какво искате от мен?
— Да изоставите партията на брат си, която вече не струва пукната пара, и да разкриете на крал Луи всичко, което знаете за зловредните му нареждания относно конклава.
Прелатът беше замесен от меко тесто. Подлостта го връхлиташе най-лесно в трудни часове. Обзелият го страх не му остави дори време да помисли за брат си, комуто дължеше всичко. Мислеше само за себе си. И именно липсата на колебание му позволи да запази привидно достойнство.
— Отворихте ми очите — каза той — и съм готов, монсеньор, да изкупя грешката си, както вие намерите за добре. Бих желал само да ми върнете този пергамент.
— Това е вече свършен факт — отвърна граф дьо Валоа и му предаде документа. — Достатъчно е, че аз и монсеньор д’Артоа сме го видели. Нашето свидетелствуване важи пред цялото кралство. А сега ще ни придружите до Венсен. Долу е приготвен кон за вас.
Архиепископът заповяда да му донесат наметката, бродираните ръкавици, шапката и слезе бавно и величествено по стълбата пред двамата барони.
Д’Артоа пошепна на Шарл дьо Валоа:
