като длъжностно лице, и сте го спасили. Колко други човешки съществования щяхте да изложите на опасност, ако бяхте проговорили!
— Ах, пресвети отче, да, олекна ми! — промълви бившият шамбелан. — А какво ще стане с малкия укрит крал? Какво да правя с него?
— Изчакайте, без да предприемате нищо. Ще помисля за това и ще ви съобщя. Идете си в мир, Бувил… Колкото до монсеньор дьо Валоа, той ще получи сто хиляди ливри, но нито флорин повече. Да ме остави на мира със своя кръстоносен поход и да се помири с Англия.
Бувил коленичи, поднесе ръката на светия отец към устните си, силно развълнуван, изправи се и заднишком тръгна към вратата, защото аудиенцията, изглежда, бе приключила.
Папата го върна с жест.
— Синко, ами опрощението ви? Не държите ли на него?
След малко папа Йоан, останал сам, се заразхожда с леки стъпки из работния си кабинет. Духащия от Рона вятър се провираше под вратите и стенеше из красивия нов дворец. Женските папагали писукаха в клетката си. Въглените в мангала тъмнееха.
Йоан XXII размишляваше над трудния, едновременно държавен и нравствен проблем, изникнал пред него. Истинският наследник на френската корона беше неизвестно дете, скрито в едно имение. Само двама или по-скоро трима души в света сега знаеха това. Страхът възпираше първите двама да говорят, Какво трябваше да направи самият той. Какво решение да вземе, щом след раждането на това дете двама крале един след друг се бяха възкачили на трона, двама законно коронясани и помазани със светия елей? Да разкрие тайната и да подхвърли Франция на най-ужасни междуособици? Да посее пак война?
И друго чувство подтиквате папата да пази мълчание, то бе свързано с паметта на крал Филип Дългия. Да, Йоан XXII много бе обичал младия мъж и му бе помогнал по всички възможни начини. Той бе дори единствения суверен, от когото някога се бе възхищавал и на когото бе признателен. Да помрачи паметта му би означавало за Йоан XXII да очерни самия себе си. Щеше ли без Филип Дългия да стане някога папа? А ето че Филип се оказваше престъпник или в най-добрия случай съучастник на престъпницата. Но нима папа Йоан, нима Жак Дюез трябваше да хвърли първия камък, след като сам той дължеше пурпурната си мантия и тиарата си на такива крупни измами? И ако беше абсолютно нсобходимо, за да осигури избора си, да допусне да се извърши престъпление…
„Господи, господи, благодаря ви, че сте ми спестили подобно изкушение… Но дали наистина аз трябваше да бъда натоварен с грижата за вашите създания… Ами ако дойкатз някой ден проговори, какво ще стане?… Може ли човек да се довери на женски език? Добре би бяло, господи, да ме осветлите понякога. Опростих Бувил, но покаянието остава за мен.“
Той коленичи върху зелената възглавница на молитвеното си столче и дълго остана така, притиснал набръчканото си чело с тънките си пръсти.
III. ПЪТЯТ КЪМ ПАРИЖ
Колко ясно отекваше под конските копита земята на френските пътища! Колко щастливо пееше скърцащият чакъл! И какво дивно ухание, каква чудна сладост притежаваше въздухът, който вдишваше, лекият утринен въздух, пронизан от слънце! Пъпките се разтваряха вече и нежните и набръчкани зелени листенца на вейките стигаха чак до средата на пътя и галеха челата на пътниците. Тревата на насипите и ливадите на Ил-дьо Франс навярно не беше толкова гъста и сочна като в Англия, но за кралица Изабел това бе тревата на свободата, най-сетне, и на надеждата.
Гривата на бялата колиба се развяваше при всяка нейна стъпка. Носилката, носена от две мулета, беше на няколко тоаза зад нея. Премного щастлива, премного нетърпелива, за да стои затворена в люшкащата се клетка, кралицата бе предпочела да яхне кобилката. Ако останеше до нея, би препуснала из ливадите!
Булоня, където се бе омъжила преди петнадесет години, Монтрьой, Абьовил, Бове белязаха етапите по пътя й. Прекарала бе предишната нощ в Мобюисон, близо до Понтоаз, в кралския замък, където бе видяла за последен път баща си Филип Хубави. Пътуването й беше един вид поклонение по местата на миналото й. Струваше й се, че се връща по пътеките на живота си, за да стигне до самото му начало. Но можеше ли да заличи петнадесет нещастни години?
— Брат ви Шарл сигурно щеше да я прибере отново — казваше й Робер д’Артоа, който яздеше до нея — и да ни я наложи за кралица, толкова съжаляваше още за нея и се колебаеше да си избере друга съпруга.
За кого говореше Робер? Ах, да! За Бланш Бургундска. Сетил се бе за нея по повод Мобюисон, където малко преди това една кавалкада, съставена от Анри дьо Сюли, Жан дьо Роа, граф Кент, лорд Мортимър, Робер д’Артоа и цяла група благородници, беше посрещнала пътничката. Изабел с голямо удоволствие се бе почувствувала отново тачена като кралица.
— Струва ми се, че Шарл наистина сякаш тайно се наслаждаваше на рогата, с които бе увенчан — продължаваше Робер. — За нещастие или по-скоро за щастие една година преди Шарл да стане крал, кротката Бланш забременя в затвора от тъмничаря!
Исполинът яздеше вляво от нея, откъм слънцето и закриваше слънцето. Кралицата пришпорваше кобилата си, гледайки да не бъде в сянка. Робер бъбреше непрестанно, въодушевен от срещата, и се опитваше още в първите мигове да възстанови роднинските връзки и старото приятелство.
Изабел не го бе виждала цели единадесет години. Почти не се бе изменил. Гласът му си беше все същият и тялото му, загрято от ездата, излъчваше все същата миризма на любител на дивеч, която я облъхваше, щом повееше ветрец. Ръката му беше червена и обрасла с косми до ноктите, погледът — зъл, дори когато си въобразяваше, че гледа мило, коремът — издут под колана, сякаш бе погълнал камбана. Но самоуверените му думи и жестове сега не бяха толкова престорени и бяха вече част от личността му. Бръчките от двете страни на устата му се бяха врязали по-дълбоко в пълните му страни.
— А Мао, славната ми порочна леля, трябваше да се примири с анулирането на брака на дъщеря си. О, не без да се противи и да пледира пред епископите! Но в края на краищата бе разобличена. Този път брат ви Шарл се заинати. Не можеше да прости историята с тъмничаря и бременността. А когато този слаб човек се заинати, не можеш да го накараш да отстъпи! На процеса за анулирането зададоха не знам колко въпроса на свидетелите. Изровиха отнякъде разрешителното, издадено от папа Климент V, съгласно което Шарл можеше да се ожени за своя роднина, но името й не беше точно посочено. А кой в нашите семейства не се жени за братовчедка или племенница? Тогава монсеньор Жан дьо Марини изтъкна много ловко, че е имало духовно родство. Мао била кръстница на Шарл. Разбира се, тя уверяваше, че това не е вярно и че просто присъствувала на кръшавката като втора кръстница28. Тогава бяха призовани всички — барони, камериери, прислужници, духовници, псалти, граждани от Крей, където бе станала кръщавката, и всички свидетелствуваха, че именно тя е държала детето и после го е подала на Шарл дьо Валоа: не било възможно да са я сбъркали с някой друг, защото тя била най-високата жена в църквата и надминавала всички с цяла глава! Представяте ли си каква лъжкиня?
Изабел си налагаше да слуша, но всъщност бе погълната само от собствените си изживявания и от необичайния допир малко преди това, който я бе развълнувал. Колко изненадваща е косата на един мъж, когато внезапно я докоснеш!
Кралицата вдигна очи към Роджър Мортимър, който властно и естествено се бе наредил вдясно от нея, като че ли бе неин покровител и пазител. Тя гледаше твърдите букли, които се подаваха под черната му качулка. Никога не си ги бе представяла толкова копринено меки при допир:
Това стана случайно в първия миг на срещата. Изабел се изненада, когато видя лорд Мортимър до граф Кент. Значи във Франция бунтовникът, беглецът, изгнаникът Мортимър крачеше рамо до рамо с брата на английския крал и като че се ползваше с повече влияние от него.
А Мортимър скочи на земята и се спусна към кралицата, за да целуне полите на роклята й. Но кобилата трепна и Роджър долепи устни до коляното на Изабел. Самата тя несъзнателно допря длан до главата на срещнатия отново приятел. Сега, докато яздеха по пътя, набразден от сенките на клоните, приятният допир с косите му се беше сякаш съхранил, все още осезаем, под велурената ръкавица.
— Но най сериозният довод за анулиране на връзката им, освен обстоятелството, че новобрачните не са или навършили нужната връзраст, според канона бе, че когато го оженили, брат ви Шарл не притежавал още нито достатъчно ум, за да потърси жена, нито пък воля, за да я избере, защото бил неспособен, наивен
