и глупав, защото брачният договор бил невалиден. Inhabilis simplex et imbecillus!… И всички, от чичо ви Валоа до последната камериерка, се бяха наговорили да твърдят под клетва точно това, като най-доброто доказателство било, че самата кралица майка го смятала толкова тъп, че го прекръстила Гъсенцето. Извинете ме, братовчедке, че говоря така за брат ви, но в крайна сметка точно такъв крал имаме. Мил другар иначе и с красива външност, но лишен от темперамент. Сама ще се убедите, че друг трябва да управлява на негово място. Не очаквайте помощ от него.
И така вляво от Изабел гърмеше непресекващият глас на Робер д’Артоа и се разнасяше миризмата му на див звяр. Отдясно кралицата чувствуваше погледа на Роджър Мортимър, спрян върху нея със смущаваща настойчивост. От време на време тя вдигаше очи към тези зеници с цвят на кремък, към това добре очертано лице с дълбока трапчинка на брадичката. Учудваше се, че не си спомня белезникавия белег на долната му устна.
— Все още ли сте така целомъдрена, хубава братовчедке? — попита внезапно Робер д’Артоа.
Кралица Изабел се изчерви и крадешком погледна Мортимър, като че ли този въпрос я караше да се чувствува малко виновна — необяснимо защо — спрямо него.
— По неволя — отвърна тя.
— Спомняте ли си, братовчедке, срещата ни в Лондон?
Тя се изчерви още повече. Какво й припомняше той и какво щеше да си помисли Мортимър? Един миг на забрава при сбогуването… не дори целувка, допряла бе само чело до мъжката гръд, за да потърси закрила… Нима Робер мислеше още за това след единадесет години? Тя бе поласкана, но не и развълнувана. Нима той бе изтълкувал като желание онова, което бе само миг на смущение? Може би наистина в оня ден, но само в оня ден, ако тя не беше кралица и ако той не бързаше толкова да замине, за да разобличи дъщерите на бургундската графиня…
— Ех, ако ви хрумне да промените привичките си… — настоя Робер с шеговит тон, — аз все още имам чувството, като си спомням за вас, че имам да получавам нещо…
Той мигом млъкна, защото срещна погледа на Мортимър, поглед на мъж, готов да извади шпагата си, ако чуе дума повече. Кралицата долови реакцията му и за да прикрие вълнението си, помилва бялата грива на кобилата си. Милият Мортимър! Колко благородство и рицарство у този мъж! И колко сладко се дишаше френският въздух и колко красив беше този път, цял в светлини и сенки!
Бегла иронична усмивка трепна и потъна в пълните страни на Робер д’Артоа. Това, което имаше да получава — както се беше изразил, въобразявайки си, че е деликатен, — по-добре да не мисли вече за него! Беше безспорно, че лорд Мортимър е влюбен в Изабел и че Изабел е влюбена в Мортимър.
„Така да бъде! — помисли си той. — Ще изкара една любов с този тамплиер милата ми братовчедка!“
IV. КРАЛ ШАРЛ
Необходим им беше почти четвърт час, за да прекосят града от вратите до двореца в Сите. Кралица Изабел се просълзи, когато стъпи в двора на сградата, построена от баща й, вече леко патинирана от времето.
В горния край на голямото стълбише вратите се отвориха и Изабел неволно очакваше да види внушителното, безстрастно и властно лице на крал Филип Хубави. Колко пъти се бе любувала така на баща си, застанал горе на стълбището, преди да слезе в своя град?
Младият мъж, който се появи в къса надризница в прилепнали до бедрата бели панталони, следван от шамбеланите си, напомняше доста с ръста и чертите си забележителния покоен крал, но от него не се излъчвате никаква сила, нито величие. Той беше само бледо копие, гипсова отливка от мъртвец. И все пак тъй като сянката на Железния крал витаеше зад този бездушен човек и тъй като френската кралска власт бе въплътена в него, Изабел понечи три-четири пъти да коленичи пред него. Но при всеки неин опит брат й я задържаше с ръка и казваше:
— Добре дошла, мила сестрице, добре дошла!
Като я принуди да се изправи и все оше хванал я за ръка, той я поведе към доста обширния кабинет, в който стоеше обикновено, като я разпитваше подробно за пътуването й. Добре ли я приел в Булония капитанът на града?
Обезпокои се дали шамбеланите са се погрижили за багажа и напомни да внимават да не изпуснат сандъците.
— Защото платовете се повреждат — обясни той — и сам видях при последното си пътуване в Лангдок колко се бяха измачкали робите ми.
Дали за да прикрие вълнението и смущението си, се занимаваше с такива дреболии?
Когато седнаха, Шарл Хубави каза:
— Е, как вървят работите, мила сестро?
— Не особено добре, братко.
— Каква е целта на пътуването ви?
По лицето на Изабел се изписа скръбна изненада. Нима брат й не беше в течение? Робер д’Артоа, който беше влязъл с тях ведно с по-видните благородници от свитата, хвърли на Изабел поглед, който означаваше: „Не ви ли казах?“
— Идвам да се споразумеем с вас за договора, който двете ни кралства трябва да сключат, ако искат да престанат да си вредят.
Шарл Хубави замълча за миг. Той като че ли размишляваше. Всъщност не мислеше за нищо определено. Както с Морткмър по време на аудиенциите си, както с всеки друг, той задаваше въпроси и не обръщаше никакво внимание на отговорите.
— Договорът ли… — каза той най-сетне. — Да, готов съм да приема клетвата за вярност на вашия съпруг Едуард. Ще поговорите за това с чичо ни Шарл, когото съм упълномощил. Не хванахте ли морска болест? Знаете ли, че никога не съм пътувал по море? Какво ли изпитва човек върху тези подвижни вълни?
Трябваше да го изчака да изрече още няколко подобни банални фрази, за да може да му представи епископа на Норуик, който щеше да води преговорите, и лорд Кромуел, командуващ ескорта. Той поздрави всички любезно, но явно без да се интересува от нито един от тях.
Шарл IV не беше много по-глупав навярно от хиляди мъже на неговата възраст в кралството му, които прекарваха накриво браните по нивите, чупеха совалкитс на становете си или продаваха смола и лой в бакалничките си и бъркаха сметките. За нещастие той беше крал, а имаше толкова малко качества на крал.
— Дошла съм също, братко — продължи Изабел, — да ви помоля за помощ и да се поставя под ваша закрила, тъй като ми отнеха всички имущества, а напоследък и графството Корнуай, което бе вписано в брачния ми договор.
— Ще кажете оплакванията си на чичо ни Шарл, сестро. Той е умен човек и аз ще одобря всичко, което реши за ваше добро. Ще ви отведа в покоите ви.
И остави всички други, за да покаже на сестра си апартамента, в който щеше да живее — пет стаи със самостоятелна стълба.
— За да може вашата прислуга да влиза и да излиза свободно — сметна той за нужно да й обясни.
Той й обърна внимание също на новата мебелировка, на гоблените по стените. Проявяваше загриженост на добра домакиня — пипна плата на парадната покривка на леглото, помоли сестра си да поиска, без да се двоуми, необходимата жарава, за да стоплят леглото й. Мъчно някой можеше да бъде по- внимателен и по-мил.
— Месир Мортимър ще се договори с моите шамбелани за настаняването на свитата ви. Държа всеки да бъде приет добре.
Той произнесе името на Мортимър без никаква умисъл, просто защото станеше ли въпрос за английски проблеми, често споменаваха това име пред него. Затова му се струваше естествено лорд Мортимър да се заеме със свитата на кралицата на Англия. Явно беше забравил, че крал Едуард искаше главата му.
Той продължаваше да се върти из покоите, като оправяше ту гънката на някоя завеса, ту проверяваше как се затварят вътрешните капаци. После внезапно се спря с ръце на гърба и привел леко глава, каза:
