— Не ни провървя в браковете ни, сестро. Бях си въобразил, че бог проявява благосконност към мен в лицето на милата ми Мари Люксембургска, за сметка на Бланш…
Той хвърли бръз поглед към Изабел и тя разбра, че още таи някакво неясно лошо чувство към нея, задето бе разобличила блудството на първата му съпруга.
— …а ето че смъртта ми отне Мари ведно с обещания от нея наследник. А сега ме накараха да се оженя за братовчедка ни д’Еврьо, която ще видите след малко. Тя е мила другарка и, струва ми се, че ме обича. Но от миналия месец юли сме заедно, а вече сме март и няма никакви изгледи да е бременнна. Принуден съм да поговоря с вас за тези неща, които мога да споделя само със сестра… С този порочен съпруг, който няма отношение към вашия пол, вие все пак сте имали четири деца. А аз, с три съпруги… При това изпълнявам доста често съпружеските си задължения, уверявам ви, и не без удоволствие. Как си обяснявате това, сестро? Не смятате ли, че това е проклятието, което според народа тегне над нашия род и дом?
Изабел го наблюдаваше тъжно. Той внезапно й се стори много трогателен със съмненията, които терзаеха душата му и които навярно бяха негова постоянна грижа. Но и най-простият градинар би се оплакал по съвсем същия начин от нещастната си съдба или от безплодието на жена си. Какво искаше този жалък крал? Наследник на трона или дете в семейството?
А и нима имаше нещо кралско в тази Жана д’Еврьо, която дойде да поздрави Изабел няколко минути по-късно? Безволно лице, покорно изражение, смирено държание на трета съпруга, избрана измежду най- близките роднини, защото на Франция бе нужна кралица. Беше тъжна. Непрекъснато дебнеше по изражението на мъжа си натрапчивата му мисъл, която й беше добре позната и сигурно беше единствена тема на нощните им разговори.
Изабел срещна истинския крал в лицето на Шарл дьо Валоа. Изтичал в двореца, щом разбра, че племенницата му е пристигнала, той я притисна в обятията си и я целуна по бузите. Изабел тутакси разбра, че властта беше в неговите ръце и никъде другаде.
Вечерята която събра около владетелите графовете Валоа, д’Артоа и техните съпруги, граф Кент, епископа на Норуик и лорд Мортимър, беше кратка. Крал Шарл IV обичаше да си лкга рано.
Всички англичани се събраха после в покоите на кралица Изабел на съвещание. Когато се разотидоха, Мортимър се оказа последен на прага на вратата. Изабел го задържа — за миг, както каза тя. Имала да му предаде нещо.
V. КЪРВАВИЯТ КРЪСТ
Нямаха представа колко време бе минало. Подсладеното вино, ухаещо на розмарин, роза и нар, беше останало наполовина в кристалното шише. Главните в огнището догаряха.
Не бяха чули даже далечните провиквания на стражата от час на час в нощта. Не можеха да се наговорят, особено кралицата, която за първи път от толкова години не се страхуваше, че някой шпионин е скрит зад стенните килими и донася всяка нейна дума. Не си спомняше някога да се е доверявала така свободно. Беше забравила едва ли не какво значи свобода. А и никога не й се бе случвало да бъде с човек, който да я слуша с толкова жив интерес, да казва точно каквото трябва и да я обгражда с по-щедро внимание! Макар че имаха пред себе си дни и дни, когато щяха да могат да разговарят на воля, те не се решаваха да прекъснат тази оргия на излияния. Имаха да си кажат какво ли не за състоянието на двете кралства, за мирния договор, за писмата на папата, за общите си врагове. Мортимър трябваше да разкаже за затвора, бягството и изгнанието, а кралицата да сподели понесените мъчения и оскърбления.
Изабел разчиташе да остане във Франция, докато Едуард дойде лично да положи клетвата. Епископ Орлитън, с когото се бе видяла тайно по пътя между Лондон и Дувър, й бе дал този съвет.
— Вие не можете, госпожо, да се върнете в Англия, преди да бъдат изгонени двамата Диспенсър. Не можете, а и не трябва да го правите.
— През последните месеци, когато толкова жестоко ме измъчваха, тяхната цел беше ясна. Дебнеха първата ми необмислена проява на бунт, за да ме затворят в някой манастир или далечен замък, както сториха с вашата съпруга.
— Горката ми приятелка Жана! — каза Мортимър. — Какво ли не изстрада заради мен.
И той прибави още един пън в огнището.
— На нея съм задължена, че узнах какъв човек сте — поде Изабел. — Много нощи я карах да спи до мен, толкова се боях да не ме убият. Тя ми разказваше за вас, все за вас… Така узнах за подготовката на бягството ви и можах да допринеса малко и аз. Познавам ви по-добре, отколкото си мислите, лорд Мортимър.
Настъпи като че ли миг на очакване от едната и другата страна, а и на леко смущение. Мортимър стоеше наведен към огнището, чиито отблясъци осветяваха дълбоко врязаната му брадичка, гъстите му вежди.
— Ако не беше войната в Аквитания — продължи кралицата, — писмата на папата, тази мисия при моя брат, сигурна съм, че щеше да ми се случи голямо нещастие.
— Знаех, госпожо, че това е единственото средство. Повярвайте ми, съвсем не ми бе по сърце тази война срещу нашето кралство. Ако приех да участвувам в командването и да изглеждам като изменник… защото да се бунтуваш, за да защитиш правото си е едно, а да преминеш към вражеската войска е съвсем друго…
Походът в Аквитания му тежеше и той се опита да се оправдае.
— …сторих това, защото знаех, че нямаше друг начин да се опитаме да ви освободим, освен като омаломощим крал Едуард. И идването ви във Франция, госпожо, е моя идея. Настоявах неуморно, докато най-сетне сте тук.
Гласът на Мортимър бе пронизан от дълбок трепет. Изабел полузатвори клепачи. Ръката й несъзнателно повдигна една от русите плитки, които ограждаха лицето й като дръжки на амфора.
— Какква е тази рана на устната ви, която не познавам? — попита тя.
— Подарък от вашия съпруг, госпожо, удар с бухалка, нанесен от неговите хора, когато ме повалиха на земята в бронята ми, в Шрусбъри, където бях толкова нещастен. При това нещастен не толкова заради себе си, нито заради смъртната опасност и изтърпения затвор, колкото, че не успях да ви донеса главата на Диспенсър след битката, която водих заради вас.
Това не беше цялата истана. Запазването на владенията му и правата му бяха натежали почти еднакво в решението на владетеля на граничните провинции да окаже въоръжена съпротива, колкото и предаността му към кралицата. Но в този миг той бе искрено убеден, че е действувал само в нейна защита. И Изабел вярваше в това. Така бе копняла да може да повярва! Така се бе надявала, че някой ден ще се появи борец за нейната кауза! И ето че този борец бе тук, пред нея с голямата си мършава ръка, която бе държала шпагата и с белега от рана върху лицето, лек, но незаличим. Струваше й се, че е изникнал с черните си дрехи направо от някой рицарски роман.
— Спомняте ли си, приятелю Мортимър… спомняте ли си поемата за рицаря Граелент?
Той смръщи гъстите си вежди. Граелент? Беше чувал това име, но не си спомняше каква беше неговата история.
— Това е от една книга на Мари Френска, която ми откраднаха, както всичко останало — поде Изабел. — Граелент бил толкова силен, толкова дивно лоялен и толкова прославен, че тогавашната кралица се влюбила в него, без да го познава. Накарала да го повикат и първите думи, които му казала, когато той се явил пред нея, били: „Приятелю Граелент, никога не съм обичала моя съпруг, но вас обичам, колкото може да се обича, и съм ваша.“
Тя се смая от собствената си дързост, както и че успя така на място да си спомни думите, които предаваха най вярно чувствата й. Стори й се, че звукът на гласа й продължава да звучи още няколко секунди в ушите й. Тя чакаше, тревожна и смутена, засрамена и пламенна, отговора на новия Граелент.
„Мога ли сега да й призная, че я обичам?“ — питаше се Роджър Мортимър, като че ли това не беше единственото нещо, което трябваше да каже. Но съществуват арени, на които и най-смелите в бой се показват необяснимо несръчни.
— Обичали ли сте някога крал Едуард? — отговори той.
И двамата се почувствуваха еднакво разочаровани.
Защо беше необходимо в този миг да заговори за Едуард? Кралицата се попривдигна.
