показност на човек, който носи траур за загубеното си отечество.
Макар да не беше натоварен с официална длъжност при кралицата — това би било явно предизвикателство спрямо крал Едуард, Мортимър фактически ръководеше преговорите. Епископът на Норидж се бе поддал на очарованието му. Джон ъв Кромуел заявяваше без задръжки, че са постъпили несправедливо спрямо барон ъв Уигмор, че крал, който настройва против себе си благородник с подобни качества, не е особено прозорлив. Граф Кент се бе сприятелил окончателно с Мортимър и не вземаше никакво решение, без да се посъветва с него. Общоизвестно и общоприето бе, че лорд Мортимър остава след вечеря при кралицата, която — както тя казваше — трябва „да се допита за нещо до него“. И всяка нощ, когато излизаше от покоите на Изабел, Мортимър разклащаше за рамото Оугъл, бившия бръснар от Лондонската кула, издигнал се до ранга камериер, който го чакаше задрямал върху един сандък. Те прескачаха заспалите върху плочите слуги, които вече не вдигаха дори глава изпод наметките си, толкова бяха свикнали с техните обичайни стъпки.
Вдъхвайки с гърди на завоевател студения утринен въздух, Мортимър се прибираше в жилището си на Сен-Жермен-де-Пре, където го посрещаше русият, румен и внимателен Алспей, когото той смяташе… наивни влюбени!… единствен довереник на връзката му с кралицата.
Кралицата — сега вече нямаше съмнение по този въпрос — щеше да се прибере в Англия само когато можеше да се върне и той. Скрепената с клетва връзка ставаше все по-тясна и по-здрава с всеки ден, с всяка нощ. А малкият белезникав белег върху гръдта на Изабел, върху който той долепяше устни по негласен ритуал, преди да се раздели с нея, си оставаше видимата следа, че волята на единия е станала воля на другия.
Дори когато една жена е кралица, любимият е винаги неин господар. Изабел Английска, готова да посрещне сама семейните раздори, измените на краля, ненавистта на двора, цялата изтръпваше, когато Мортимър сложеше ръка на рамото й, чувствуваше, че примира, когато той напуснеше спалнята й и палеше свещи в църквите, за да благодари на бога, че й е подарил този дивен грях. Нямаше ли го Мортимър макар само един час, тя мислено го настаняваше на най-хубавото кресло пред себе си и му говореше тихичко. Всяка сутрин, преди да извика придворните си, тя се плъзваше в леглото към мястото, което любимият й бе напуснал малко преди това. Някаква матрона я бе научила на много полезни тайни за дамите, които търсят наслада извън брака. И сред придворните се шушукаше, без никой да вижда нищо лошо, защото това им се струваше един вид компенсация на съдбата, че кралица Изабел „е по любов“, както биха казали, че е в полето, или по-точно на небето.
Предварителният договор между Изабел и брат й, бе всъщност подписан след умишлени протакания на 31 май със сдържаното одобрение на Едуард, който си възвръщаше аквитанското владение, само че без Ажьоне и Базаде, или, с други думи, областите, окупирани предишната година от френската армия, като освен това трябваше да заплати шестдесет хиляди ливри… Валоа се бе показал неумолим по този въпрос. Наложило се бе посредничеството на самия папа, за да се стигне до споразумение, което съдържаше изричното условие, че Едуард ще дойде във Франция да положи клетва, нещо, което явно му беше много неприятно вече не толкова поради съображения за престиж, но за сигурност. Споразумяха се тогава за едно компромисно решение, което като че ли задоволи всички. Щяха да уговорят датата на знаменитото полагане на клетва. Едуард в последната минута щеше да се престори на болен — впрочем това едва ли щеше да бъде лъжа, защото по това време станеше ли въпрос кракът му да стъпи във Франция, той се задушаваше от пристъп на тревога, побледняваше, имаше чувството, че сърцето му спира и трябваше да си легне поне един час, поемайки с мъка дъха си. Тогава щеше да предаде на първородния си син Едуард титлите и владенията си като херцог на Аквитания и да го изпрати да положи клетва вместо него.
Всеки си въобразяваше, че е печелещият в тази комбинация. Едуард се изплъзваше от това задължително пътуване, което го плашеше. Двамата Диспенсър избягваха опасността да изгубят влиянието си върху краля. Изабел щеше да види отново любимия си син, за когото много тъгуваше. Мортимър си представяше каква подкрепа ще бъде за бъдещите му планове присъствието на престолонаследника в партията на кралицата.
Тази партия непрекъснато растеше дори във Франция. Крал Едуард се удивляваше, че не един от бароните му тази пролет сметнаха за необходимо да посетят френските си владения и се тревожеше главно защото нито един от тях не се върна. От друга страна, бащата и синът Диспенсър поддържаха естествено няколко шпиони в Париж, които осведомяваха Едуард за държането на граф Кент, за присъствието на Малтравърс при Мортимър, за опозицията, която гравитираше във френския двор около кралицата. Официално кореспонденцията между двамата съпрузи си оставаше учтива и в дългите си послания, в които обясняваше защо преговорите се протакат, Изабел наричаше Едуард „мило сърце“. Но Едуард бе дал заповед на адмиралите и шерифите на пристанищата да залавят всички вестоносци, каквито и да са, които носят писма, изпратени от кралицата, епископа на Норидж или друго лице от свитата им. Тези вестоносци трябваше да бъдат отвеждани под сигурна охрана лично при краля. Но можеха ли да задържат всички ломбардци, които сновяха насам-натам с менителниците си?
Когато Роджър Мортимър мина един ден през квартала Тампъл, придружен само от Алспей и Оугьл, насмалко избягна каменен блок, паднал от една новострояща се сграда. Не бе смазан на място само защото чу как каменният блок се удари в една дъска от скелето. Той видя в това обикновен уличен инцидент. Но три дни по-късно, тъкмо излизаше от дома на Робер д’Артоа, една подвижна стълба се строполи пред коня му. Мортимър поговори по този въпрос с Толомей, който познаваше по-добре от всеки друг тайния Париж. Сиенецът извика един от майсторите зидари, членове на ордена Тампъл, които бяха запазили своите привилегии въпреки разпръскването на рицарите на ордена. И атентатите срещу Мортимър престанаха. Дори поздравляваха от скелите, сваляйки кепетата си, английския благородник, облечен в черно, още щом го зърнеха. Все пак Мортимър свикна да излиза с по-силен ескорт и да изпробва с нарвалов рог виното си — предпазна мярка срещу отравяне. Просяците, които се прехранваха от кесията на Робер д’Артоа, бяха помолени да отварят добре очите и ушите си. Заплахите, надвиснали над Мортимър, още повече засилиха любовта на кралица Изабел към него.
И после, внезапно в началото на август, малко преди предвидената за полагане на клетвата дата, монсеньор дьо Валоа, толкова здраво взел властта в ръцете си, че го наричаха „втория крал“, рухна на петдесет и пет години.
От няколко седмици беше много раздразнителен и се ядосваше от всичко. Особено много се разяри, когато получи предложението на крал Едуард да оженят по-малките си деца, Луи дьо Валоа и Жана Английска, които скоро щяха да навършат седем години. Дали Едуард бе разбрал най-сетне късогледството, което бе проявил две години преди това, като прекъсна преговорите за женитбата на първородния си син и по този начин смяташе да привлече отново в своята игра Валоа? Необяснимо защо монсеньор Шарл прие това предложение като второ оскърбление и така се разбесня, че изпочупи всичко върху масата си. В същото време той проявяваше голяма припряност в държавните работи, дразнеше се, че Върховният съд се бави с присъдите, спореше с Мил дьо Ноайе за отчетите, представени от Сметната камара. А после се оплакваше, че всички тези задачи го изморяват.
Една сутрин, както бе в кралския съвет и се канеше да парафира някакъв документ, той изпусна пачето перо, което му подаваха, и изцапа с мастило синята си надризница. Ръката му увисна покрай бедрото и пръстите му се вкамениха. Изненада се от тишината наоколо и не осъзна, че пада от стола.
Вдигнаха го. Очите му бяха изблещени наляво, устата — изкривена на същата страна, а съзнанието му го бе напуснало. Лицето му бе прекалено червено, почти мораво, побързаха да извикат лекар, за да му пусне кръв.
Също като брат си, Филип Хубави, единадесет години по-рано, той бе сразен в главата, в тайнствения механизъм на волята. Сметнаха, че издъхва, и когато го пренесоха в двореца му, множеството обитатели се засуетиха скръбно като при мъртвец.
След няколко дни обаче, по време на които живееше по-скоро с диханието отколкото с мисълта си, той малко се посъвзе. Говорът му се възвърна, но колеблив, не добре разчленен, затруднен при произнасянето на някои думи, без сянка от присъщата му словоохотливост и властност. Десният му крак не се подчиняваше на волята му, както и ръката, която бе изпуснала перото.
Неподвижен в креслото, терзан от горещина под завивките, с които го бяха задушили уж за негово добро, бившият крал на Арагон, бившият император на Константинопол, граф на Романия, френският пер, вечен кандидат за германски император, укротителят на Флоренция, победителят в Аквитания,
