внезапно това ецинство се разпада, разкъсва и какво е тогава светът, какво са другите хора? Важното в този час за монсеньор дьо Валоа не бяха титлите, владенията, короните, кралствата, властническите решения, превъзходството му над другите живи същества. Емблемите на неговото потекло, материалните му придобивки, дори потомците от неговата кръв, събрани наоколо, всичко това вече нямаше за него съществена стойност. Най-важното беше септемврийският въздух, зелените още листа, прошарени тук-там с червено, които забелязваше през отворените прозорци, но главно въздухът, въздухът, който вдишваше с такова усилие и който щеше да потъне в бездната, зинала в гърдите му. Докато усещаше въздуха в гърлото си, светът щеше да продължава да съществува и той щеше да бъде негов център, но тъй крехък център, подобен на пламъка на догаряща свещ. А после всичко щеше да секне или по-скоро всичко щеше да продължи, но в пълен мрак и страшно безмълвие, като катедрала, в която и последната свещ е угаснала.
Валоа си спомняше величествените агонии в семейството си. Чуваше отново думите на брат си Филип Хубави: „Погледнете колко малко струва светът! Вижте краля на Франция!“ Спомняше си и думите на племенника си Филип Дългия: „Вижте вашия сюзерен, Няма нито един измежду вас, колкото и да е беден, с когото да не съм готов да разменя участта си!“ Чул бе тези думи, без да ги разбере. Ето, значи, какво са изпитвали тези владетели, негови роднини, преди да слязат в гроба! Нямаше други думи, за да се изрази това, и хората, на които им оставаше да живеят още, бяха безсилни да го разберат. Всеки човек, който умира, е най-злочестият в света.
И какво щеше да открие от другата страна този най-злочест човек, когато всичко угасне, когато всичко се разпадне, когато катедралата се изпълни с тъма? Щеше ли да намери онова, на което го бе учила религията? Но какво бе то освен необятна, ужасяваща несигурност? Щяха ли да го изправят пред съд? Как щеше да изглежда лицето на съдника? На какви везни щяха да претеглят всички житейски дела? Какво наказание може да бъде наложено на нещо, което вече не съществува? Наказание… Какво наказание?… Може би да запази ясно съзнание в мига, когато прекоси черната стена.
И Ангьоран дьо Марини — Шарл дьо Валоа не можеше да не мисли за него — е бил с ясно съзнание, с още по-ясното съзнание на мъж в разцвета на здравето и силите си, изтръгнат от живота не защото се е счупило някое тайно колело на организма му, а по чужда воля. И не пламъчето на догаряща свещ, а всички буйни пламъци са били духнати наведнъж.
Маршалите, висшите сановници и служители, които бяха изпроводили Марини до бесилото, същите или наследилите техните функции, бяха събрани сега около него, изпълнили спалнята и съседното помещение, със същите погледи на хора, които изпровождат един свой ближен до последния удар на сърцето му, чужди на кончината, която очакват, и целите в бъдещето, от което обреченият е елиминиран.
Ах, с каква охота би дал всички корони на Византия, всички тронове на Германия, всички скиптри и цялото злато от обезщетенията за един поглед, само един, в който да не прочете, че е елиминиран. Скръб, състрадание, съжаление, ужас и чувства, предизвикани от спомена: само това се чете в кръга от разноцветни очи около леглото на умиращ владетел. Но всяко от тези чувства е само потвърждение на елиминирането.
Валоа наблюдаваше първородния си син Филип, този мъжага с голям нос, изправен до него под балдахина, който щеше да бъде, доста скоро, утре или някой друг съвсем близък ден, а може би и само след минута единственият, истинският граф дьо Валоа, живият Валоа. Беше тъжен, както подобаваше, едрият Филип, и стискаше ръката на жена си, Жана Бургундска Куцата. Но и загрижен за държането си поради бъдещето пред него. Той сякаш казваше на насъбралате се: „Вижте, баща ми умира!“ И в тези очи Валоа бе вече заличен.
Пък и другите синове… Шарл д’Алансон, който избягваше да срещне погледа на умиращия и леко се извръщаше, щом баща му го погледнеше. И малкият Луи, който се страхуваше, призляваше му от страх, защото за пръв път присъствуваше на агония… И дъщерите… Няколко от тях бяха тук: графиня дьо Ено, която от време на време смигаше на прислужника, натоварен да бърше устата му, и другата, по-малката, графиня дьо Блоа, а малко по-далеч графиня дьо Бомон до исполинския си съпруг Робер д’Артоа, и двамата застанали до кралица Изабел Английска, и малкият аквитанскк херцог, момчето с дълги мигли, послушно като в църква, което щеше да запази само този спомен от дядо си Шарл.
На Валоа му се струваше, че групичката им заговорничи. И там се подготвяше бъдеще, от което той бе елиминиран.
Обърнеше ли глава на другата страна, срещаше Мао дьо Шатийон-Сен-Пол, третата си съпруга, изправена властно, но вече вдовица. Гоше дьо Шатийон, старият конетабъл с глава на костенурка и седемдесет и седем години на гърба, печелеше в момента още една победа: отиваше си преди него един мъж, двадесет години по-млад!
Етиен дьо Морне и Жан дьо Шершьомон, и двамата бивши канцлери на Шарл дьо Валоа, преди да станат един след друг канцлери на Франция, Мил дьо Ноайе, легист и управител на Сметната палата, Робер Бертран, рицарят със зеления лъв, новият маршал, монахът-изповедник Тома дьо Бурж, лекарят Жан дьо Торно — всички бяха около него, за да му помогнат, всеки според длъжността си. Но кой може да помогне някому да умре? Юг дьо Бувил избърса една сълза. За какво плачеше дебелият Бувил, ако не за собствената си отлетяла младост, за близката си старост и собствения си отшумял живот?
Естествено, всеки владетел, който умира, е по-злочест от най-жалкия роб в кралството си. Защото бедният роб не е принуден да умре пред очите на чужди хора. Жена му и децата му могат да го заблудят, че краят му не е така близък. Няма да го обкръжат така тържествено, за да му покажат ясно, че си отива. Няма да изискват от него да състави смъртния си акт. Защото точно това искаха всички тези високопоставени лица, събрани в спалнята му. Какво представлява завещанието, ако не самолично удостоверяване на собствената смърт? Документ, предназначен за бъдещето на други… Личният му нотариус чакаше, закрепил мастилницата на ръба на дъсчицата за писане, приготвил тънката хартия и перото. Хайде, трябваше да започне… или по-скоро да свърши. Най-мъчително беше не толкова умственото насилие, колкото отказа от живота… Всяко завещание почва като молитва…
— В името на отца, сина и светия дух…
Шарл дьо Валоа проговори. А присъствуващите по мислиха, че се моли.
— Пишете, приятелю — каза той на секретаря, — нали чувате, че диктувам!… Аз, Щарл…
Той се спря, защото беше много мъчително, много страшно да чуе собственото си име за последен път. Името, та не е ли то самият символ на човешкото съществуване и на неговото единство? Валоа бе изкушен да свърши с него, защото нищо друго не го интересуваше. Но всички тези втренчени в него погледи… За последен път трябваше да изяви волята си и то заради другите, от които вече се чувствуваше така безвъзвратно отделен.
— Аз, Шарл, син на френския крал, граф дьо Валоа, д’Алансон, дьо Шартър и д’Анжу, уведомявам всички, че здрав духом, макар болен телом…
Ако изговорът беше отчасти затруднен, ако езикът се запъваше на някои думи, понякога най-прости, мозъчният механизъм като че ли продължаваше да функционира нормално. Но диктовката предизвикваше някакво раздвояване, като че ли той беше собственият си слушател. Струваше му се, че е застанал посред забулена в мъгла река. Гласът му бе отправен към брега, от който се отдалечаваше, а самият той се страхуваше от онова, което щеше да стане, когато докосне другия бряг. — …искайки милост от бога и страхувайки се от неговата присъда над душата, се разпореждам тук със себе си и имуществата си, и изказвам завещанието си и последната си воля, както следва: Първо, предавам душата си на господа бога Исуса Христа и на милосърдната му майка, както и на всички светци…
По знак на графиня дьо Ено прислужникът избърса слюнката, стекла се от ъгъла на устата му. Всички разговори бяха стихнали и хората не смееха дори да прошумолят с дрехите си. Всички изглеждаха смаяни, че в това сковано неподвижно тяло, смалено и деформирано от болестта, мисълта се бе запазила така бистра и едва ли не изискана.
Гоше дьо Шатийон прошепна на съседите си: — Няма да умре днес.
Жан дьо Торпо, един от лекарите, смръщи отрицателно лице. Според него монсеньор дьо Валоа нямаше да дочака зората. Но Гоше поде:
— Виждал съм, виждал съм умиращи… Повтарям ви, че в това тяло има още живот…
С пръст на устата, графиня дьо Ено помоли конетабъла да замълчи. Гоше беше глух и не си даваше сметка, че шепне високо.
