организаторът на кръстоносците внезапно осъзна, че всички почести, с които един човек може да бъде отрупан, са нищо, когато тялото му е в упадък. Той, който от детството се безпокоеше само за земни блага, неочаквано откри в себе си друга тревога. Настоя да го откарат в замъка му Пере, близо до Рамбуйе, където почти никога не отиваше. Внезапно му домиля: някои места, където болните си въобразяват, че ще възвърнат здравето си, имат необяснима притегателна сила за тях.
Умът му, вече не така енергичен, но съвсем бистър, бе завладян от мисълта, че болестта му е същата, която бе отнесла по-големия му брат. Той търсеше в миналите си постъпки причината за наказанието на всевишния. Останал без сили, той бе благочестив. Мислеше за Страшния съд, но горделивците лесно пречистват съвестта си. Валоа не откриваше почти нищо, за което можеше да се упрекне. Във всички свои походи, грабеж и кланета, при всички насилия, които бе наложил на завладените или освободените от него области, той смяташе, че е използвал справедливо пълномощията си на пълководец и принц. Един- единствен спомен будеше угризения у него. Една-единствена негова постъпка му се струваше причина за сегашното изкупление, едно единствено име идваше на устните му, когато правеше равносметка на жизнения си път: Марини. Защото наистина никога не бе мразил никого освен Марини. За всички други хора, които бе измъчвал, наказвал, изтезавал или пращал на смърт, той бе убеден, че е действувал в името на общото благо, което смесваше със собствените си амбиции. Ала в борбата си срещу Марини бе вложил цялото мерзко настървение, което човек влага в лична разпра. Съзнателно бе лъгал в обвиненията си срещу Марини, бе лъжесвидетелствувал срещу него, като бе накарал и други да дадат неверни показания. Не се бе спрял пред никаква низост, за да изпрати бившия съуправител и главен ректор на кралството на бесилото в Монфокон по-млад, отколкото самият той бе сега. Не се бе ръководил от нищо друго освен от потребността за мъст и злобата, че с всеки ден друг разполага с повече власт от него във Франция.
И ето сега, седнал в двора на замъка си Пере, загледан в прелитащите птици и конярите, извеждащи дорестите коне, които той нямаше вече да яхне, Валоа беше започнал… думата изненадваше най-много него, но нямаше друга!… беше започнал да обича Марини, да обича спомена за него. Какво не би дал неговият неприятел да бъде жив, за да се сдобри с него и да разговаря за всички неща, които бяха изпитали, изживели заедно и за които толкова се бяха карали. По-големият му брат Филип Хубави, другият му брат Луи д’Еврьо, двете му предишни съпруги даже, всички тези покойници по-малко му липсваха, отколкото бившият съперник. И в миговете, когато мислеше, че не го наблюдават, близките му изненадани чуваха диалога му с един мъртвец.
Всеки ден изпращаше единия от шамбеланите си с торба, пълна с монети, да раздава милостиня на бедните в някой парижки квартал ту в една, ту в друга енория. И шамбеланът трябваше да каже, пускайки монетите в мръсните ръце: „Помолете се, добри хора, помолете се на бога за монсеньор Ангьоран дьо Марини и за монсеньор Шарл дьо Валоа.“ Струваше му се, че ще измоли снизхождението на небето, ако в една и съща молитва го свържат с жертвата му. А жителите на Париж се удивляваха, че могъщият и надменен феодал Валоа иска да го споменават след онзи, когото някога обвиняваше за всички нещастия на кралството и когото бе пратил на бесилото.
В кралския съвет властта бе преминала в ръцете на Робер д’Артоа, който поради заболяването на тъста си внезапно излезе на преден план. Исполинът често изминаваше, опънал докрай стремената на коня си, пътя до Пери, за да се допита до болния. Защото всеки — и най-напред д’Артоа — забелязваше, че внезапно държавното кормило беше останало без кормчия. Монсеньор дьо Валоа беше известен, разбира се, като доста хаотичен владетел, вземащ решения, без да ги обмисли добре и управляващ по-скоро по настроение, отколкото по разум. Но все пак, тъй като бе живял в много дворове — от парижкия в испанския и от испанския в неаполския — беше защищавал интересите на папата в Тоскана, беше участвувал във всички войни с Фландрия, беше се домогвал до трона на Свещената империя и бе заседавал повече от тридесет години в тесния съвет на четирима френски крале, той бе свикнал да разглежда всеки проблем на кралството в общоевропейски аспект. Това се извършваше едва ли не от само себе си в мисълта му.
Робер д’Артоа, солидно подкован в обичайното право и много сведущ в съдебната процедура, нямаше толкова широки схващания. Затова всички казваха за граф дьо Валоа, че е „последният“, без да могат да уточнят добре какво разбират под това, освен че той бе последният държавник с отношение към световната политика и едва ли щеше да се появи друг след него.
Крал Шарл Хубави, съвсем безучастен, се разхождаше от Орлеан до Сен-Максан и Шатоньоф-сюр-Лоар, очаквайки всеки миг жена му да го зарадва, че е бременна.
Кралица Изабел бе станала, така да се каже, господарка на двореца в Париж и там се бе събрал истински английски двор.
Полагането на клетва за вярност бе насрочено за 30 август. И така, Едуард изчака последната седмица на месеца, за да тръгне на път и да се престори, че се е разболял в абатството Сандаун, близо до Дувър. Епископ Уинчестър бе изпратен в Париж, за да удостовери под клетва, ако се наложи, основателността на това извинение — никой не поиска това от него — и да предложи синът да замести бащата, като, разбира се, принц Едуард, провъзгласен за аквитански херцог и граф дьо Понтийо, щеше да донесе обещаните шестдесет хиляди ливри.
На 16 септември младият принц пристигна, но придружен от оксфордския епископ и главно от Уолтър Стейпълдън, епископ на Ексетър и лорд ковчежник. Избирайки именно него, един от най-дейните и най- настървени привърженици на партията на Диспенсър, както и най-ловкия и най-хитрия, а и най- ненавиждания човек от антуража си, крал Едуард ясно подчерта, че не възнамерява да промени политиката си. Епископът на Ексетър не беше натоварен само да придружава престолонаследника.
В деня на пристигането им и едва ли не в мига, когато кралица Изабел отново стисна в прегръдките си сина си, узнаха, че състоянието на монсеньор дьо Валоа рязко се е влошило. Всеки час можеше да се очаква, че ще предаде богу дух. Тутакси цялото семейство, висшите сановници, бароните, които бяха в Париж, английските пратеници, всичко живо се втурна към Пере, с изключение на равнодушния Шарл Хубави, който надзираваше някакво вътрешно преустройство във Венсен, което бе поръчал на архитекта си Пенфьотиз.
А френският народ продължаваше да се радва на чудната 1325 година!
VII. „ВСЕКИ ВЛАДЕТЕЛ, КОЙТО УМИРА…“
Колко изменен се стори монсеньор дьо Валоа на всички, които не го бяха виждали последните седмици! Преди всичко бяха свикнали да носи винаги нещо на главата си, било голяма, искряща от скъпоценни камъни корона в дни на тържества, било извезана кадифена качулка, чийто огромен дантелен връх падаше върху рамото му, било някоя шапчица, закрепена на златен обръч, когато си беше у дома. За първи път виждаха косите му, прошарени руси коси, обезцветени от възрастта, разкъдрени поради боледуването и увиснали от двете страни на лицето му и по възглавниците. Този доскоро дебел и пълнокръвен мъж бе поразително отслабнал, но още по-силно впечатление им направи неподвижно сгърчената половина на лицето му, леко изкривената на една страна уста — един служител изтриваше час по час изтичащата слюнка — и най-вече угасналият втренчен поглед. Златотканите завивки, сините осеяни с лилии завеси на леглото, драпирани като балдахин над възглавието му, още повече подчертаваха физическия упадък на умиращия.
А и самият той, преди да приеме всички тези хора, стълпили се в спалнята му, поиска огледало и загледа известно време лицето си, което само два месеца преди това внушаваше такъв респект на народите и кралете. Какво значение кмаха сега за него престижът и властта? Къде бяха отлетели амбициите, които толкова дълго бе преследвал? Какво означаваше толкова живото някога задоволство да върви винаги с изправено чело между наведени глави, след като именно зад това чело бе сразен като от мълния и всичко бе рухнало? И ръката, към която се спускаха слуги, щитоносци и васали и я целуваха отгоре и отдолу, какво представляваше тази мъртва ръка до тялото му? Ами другата, над която все още имаше власт и с която щеше да си послужи след малко за последен път, за да подпише завещанието, което щеше да продиктува… ако изобщо лявата му ръка успее да очертае буквите на името му!… Дали тази ръка му принадлежеше повече от гравирания пръстен, с който подпечатваше нарежданията си? Щяха да го измъкнат от пръста му, когато умре. Притежавал ли е някога нещо?
Десният крак, напълно безжизнен, му беше сякаш вече отнет. От време на време в гърдите му зейваше бездна.
Човек е мислещо единство, което въздействува върху другите хора и преобразява света, И после
