държехте, предобра лельо, къде беше Изабел? В спалнята на Луи? Всред събраните барони? Може би паметта ме лъже, но не си спомням да е била там. Освен… освен ако тези две кралски кончини не могат според вас да се смятат нещастия за кралството.
Мошеничката има работа с още по-голям мошеник. Разменят ли още две думи, направо ще се обвинят в убийство!
Конетабълът добре познава това семейство, от кажи-речи шестдесет години. Присвива клепачите си на костенурка.
— Да не се отклоняваме — казва той — и да се върнем, монсеньори, на въпроса, който чака решение.
И някаква нотка в гласа му внезапно припомня тона на съветите на Железния крал.
Шарл Хубави прокарва ръка по гладкото си чело и казва:
— Ами ако за да задоволим Едуард, изгоним месир Мортимър от кралството?
Жана Куцата взима думата. Гласът й е ясен, не много висок, но все пак се чува след мощните ревове на двата бика от Артоа.
— Усилия и време, хвърлени на вятъра — заявява тя.
— Нима мислите, че братовчедка ни ще се раздели от този мъж, който сега е неин повелител? Премного му е предана и телом, и духом. Диша вече само чрез него. Или няма да се съгласи той да замине, или ще замине с него.
Жана Куцата ненавижда английската кралица не само заради Мартъорит, сестра си, а и заради прекалено красивата любов, която Изабел излага на показ във Франция. Макар че Жана Бургундска не може да се оплаче. Нейният едър Филип истински я обича и всякак, макар краката й да не са еднакво дълги. Но внучката на Луи Свети би желала да бъде единствената обичана жена в света. Не може да понася любовта на другите.
— Трябва да вземем решение — повтаря конетабълът.
Казва това, защото времето напредва, а и на това събрание жените наистина говорят прекалено много. Крал Шарл му кимва в знак на одобрение и заявява:
— Утре сутринта сестра ми ще бъде отведена до Булонското пристанище и върната под ескорт с кораб на законния си съпруг. Това е волята ми.
Той казва „това е волята ми“ и присъствуващите се споглеждат, защото рядко са чували това от устата на Шарл Мекушавия.
— Шершьомон — добавя кралят, — ще изготвите заповедта за ескорта, а аз ще я подпечатам с малкия си печат.
Няма място за възражения. Шарл Хубави е упорит: крал е и понякога си спомня за това.
Единствено графиня Мао си позволява да каже:
— Разумно решихте, сир, сине мой.
После се разделят без шумни пожелания за спокойна нощ, с чувството, че са участвували в грозно дело. Отместват столовете, всички стават, за да се сбогуват почтително с краля и кралицата.
Графиня дьо Бомон е разочарована. Въобразяваше си, че Робер, съпругът й, ще излезе победител. Поглежда го, той й кимва да се оттегли в спалнята си. Иска да каже две думи на монсеньор дьо Марини. Конетабълът с тежка крачка, Жана Бургундска и Луи Бурбонски — с неравна стъпка напускат залата. Големият Филип дьо Валоа тръгва след жена си с израз на ловджийско куче, подушило дивеча.
Робер д’Артоа прошепва нещо на ухото на епископа на Бове, който сключва дългите си пръсти.
Миг по-късно Робер се отправя към покоите си през галерията с колони на вътрешния двор на странноприемницата при абатството. Една сянка между две колони, една жена, загледана в нощта.
— Приятни сънища, монсеньор Робер.
Ироничният и провлачен глас е на придворната госпожица на графиня Мао, Беатрис д’Ирсон: тя стои там, като че ли унесена в мисли и чака. Какво? Да мине Робер. Той знае отлично това. Тя става, протяга се, фигурата й се изрязва под готическия свод, тя пристъпва крачка-две с гъвкави движения, а роклята й се плъзга по плочите.
— Какво правите тук, мила блуднице? — подхвърля й Робер.
Тя не отвръща, а повдига лице към звездното небе и казва:
— Нощта е хубава и жалко е да отида да си легна сама. Сънят идва мъчно в топлия сезон…
Робер д’Артоа се приближава до самата нея, въпросително свежда поглед към бадемовите очи, които го гледат предизвикателно и проблясват в полумрака, слага голямата си лапа върху задника на придворната, после рязко се отдръпва, като отърсва пръсти, сякаш се е изгорил.
— Охо, хубава Беатрис! — извиква той през смях. — Бързо си потопете дупето в езерото, иначе цялата ще пламнете!
Грубият жест и непристойните думи извикват трепет у госпожица Беатрис. Тя отдавна дебне случай да съблазни исполина: този ден монсеньор Робер е в ръцете на Мао и тя, Беатрис, ще задоволи най-сетне желанието си. Но това няма да стане и тази вечер. Робер има по-важна работа. Отива в покоите си, влиза в спалнята на жена си. Тя се изправя в леглото, гола е, така спи цялото лято. Робер несъзнателно погалва гърдите й, негова собственост с брака, колкото за добър вечер. Графиня дьо Бсмон не изпитва нищо от ласката му, но й е забавно. Винаги и е забавен мъжът й, както и да си представя какво крои в главата си. Робер д’Артоа се отпуска тежко на един стол, просва охромните си крака, повдига ги от време на време и тропва с двата тока едновременно.
— Няма ли да си легнете, Робер?
— Не, скъпа, не. Дори ще ви оставя и след малко ще препусна за Париж, след като монасите свършат службата си в църквата.
Графинята се усмихва.
— Не мислите ли, приятелю, че сестра ми, графиня дьо Ено, би могла да приеме за известно време Изабел, докато тя организира войските си?
— Мислех за това, хубава графиньо, и аз мислех тъкмо за това.
Чудесно! Графиня дьо Бомон е спокойна. Мъжът й ще спечели.
Не толкова желанието да услужи на Изабел накара Робер д’Артоа да яхне тази нощ коня, колкото омразата му към Мао. Мръсницата искаше да му се противопостави, да навреди на хората, които той покровителствуваше, и да си възвърне влиянието на краля? Ще видим кой ще каже последната дума!
Той разтърси слугата си Лорме.
— Нареди да оседлаят три коня. Извикай щитоносеца ми и един сержант…
— Ами аз? — пита Лорме.
— Не, ти не. Върни се и си легни след това.
Това е мило от страна на Робер. Годините вече тежат на стария другар в престъпленията му, едновременно телохранител, удушвач и бавачка. Сега Лорме лесно се задъхва и зле понася сутрешните мъгли. Проклина. Щом нямат нужда от него, защо го будят? Но би се сърдил още повече, ако трябваше да тръгне на път.
Конете са оседлани. Щитоносецът се прозява, сержантът се стяга набързо.
— На коне! — заповядва Робер, — Ще се поразходим.
Седнал удобно върху седлото, подкарва ходом, докато излязат от абатството през фермата и работилницата. После, щом стигат Пясъчното море, което се простира необичайно светло и седефенобяло между брезите, истински пейзаж за сборище на феи, заповядва да препуснат в галоп. Дарамтен, Митри, Оне, Сент-Уен — четиричасова езда със забавен ход за кратко време, колкото конете да си поемат дъх, и само една почивка в отворената нощем кръчма, където сервираха на зарзаватчиите, откарващи стоката си в Парнж.
Още не се бе разсъмнало, когато пристигнаха в двореца в Сите. Стражата пусна първия съветник на краля. Робер се изкачи право в покоите на кралица Изабел, прекрачи заспалите по коридора слуги, мина през спалнята на жените, които записукаха като уплашени кокошки, и се развикаха:
— Госпожо, госпожо, влизат при вас!
Над леглото, в което Мортимър спеше с кралицата, гореше кандило. „Значи аз препусках цяла нощ до смазване на задника си, за да могат тези двамата да спят в прегръдките си!“ — помисли си Робер.
След като мина първата изненада и запалиха свещите, всеки свян бе забравен, защото трябваше да се
