Лорд Мортимър се намръщи. Струваше му се, че месир Жан дьо Ено прекалено бързо поставя шпагата си в служба на дамите. Наистина този мъж си въобразяваше, че е същински Ланслот, защото внезапно заяви, че няма да приеме да пренощува под един и същ покрив с кралицата, за да не я изложи, като че ли не виждаше поне шест барони около нея! И кротко потърси убежище в едно съседно абатство, а рано на другия ден, след като изслуша църковната служба и си пийна, дойде при кралицата и отведе цялата компания във Валансиен.
Ах, какви прекрасни хора бяха граф Гийом Добросърдечния, съпругата му и четирите им дъщери, които живееха в един бял замък. Графът и графинята бяха щастлива съпружеска двойка. Това си личеше по лицата им и от всички техни думи. Младият принц Едуард, който от ранно детство бе страдал от разногласията на родителите си, гледаше с възхищение това сплотено и толкова добронамерено семейство. Колко щастливи бяха четирите млади принцеси Ено, че са се родили в такова семейство!
Добрият граф Гийом се постави в услуга на кралица Изабел, но не така красноречиво като брат си, като се осведоми предварително да не би да си навлече гнева на френския крал или на папата.
Месир Жан дьо Ено обаче не щадеше енергията си. Писа на всички свои познати рицари и ги замоли в името на честта и приятелството да се присъединят към начинанието му и дадения обет. Вдигна такъв шум в Ено, Брабант, Зеланд и Холандия, че граф Гийом се разтревожи. Месир Жан се готвеше да свика цялото войнство на държавата му, цялото рицарство. Той го подкани към благоразумие, но брат му не искаше и да чуе.
— Месир братко — каза той, — само веднъж мога да умра, когато пожелае всевишният, и обещах на тази мила дама да я отведа в кралството й. Ще го сторя, дори ако трябва да умра, защото всеки рицар е длъжен да служи честно на всички преследвани и угнетени дами и девици, щом го призоват!
Гийом Добросърдечния се боеше и за хазната си, защото всички тези опълчения които трябваше да екипират, щяха да погълнат средства. Но по този въпрос лорд Мортимър го успокои: той като че ли бе получил достатъчно пари от ломбардските банки за издръжката на хиляда копия.
Останаха около три месеца във Валансиен, отдадени на дворцови развлечения, а Жан дьо Ено всеки ден съобщаваше за някой нов рицар, готов да се присъедини към тях, било месир Мишел дьо Лин или Месир дьо Сар, било рицаря Улфар дьо Гистел или Персивал дьо Семери, или Санс дьо Бусоа.
Отидоха все едно семейно да се поклонят в църквата в Себург на мощите на свети Дрюон, много тачени, откакто дядото на граф Гийом, Жан д’Авен, който страдаше от камъни в бъбреците, се бе излекувал.
Втората от четирите дъщери на граф Гийом, Филипа, веднага се хареса на младия принц Едуард. Беше червенокоса, пълничка, с широко, обсипано с лунички лице и вече с коремче: истинска малка Валоа с брабандски примес. Двамата много си подхождаха по възраст и всички с изненада забелязаха, че принц Едуард, който никога не говореше, все стоеше край дебеланката Филипа и й говореше, говореше по цели часове… Взаимното им привличане бе явно за всички. Заговорят ли, мълчаливците не умеят да се преструват.
Затова кралица Изабел и граф дьо Ено скоро се споразумяха да годят децата си, които проявяваха едно към друго толкова голяма склонност. По този начин Изабел заздравяваше необходимия й съюз, а граф дьо Ено не виждаше вече нищо лошо в това да й заеме рицарите си, след като един ден дъщеря му щеше да стане кралица на Англия.
Въпреки изричните заповеди на крал Едуард II, който бе забранил на сина си да се сгодява или да позволи да бъде сгоден без негово съгласие40, поискаха разрешение от светия отец. Изглежда, наистина е било писано принц Едуард да се ожени за девойка от рода Валоа! Три години преди това баща му бе отказал да го сгоди за една от най-малките дъщери на монсеньор Шарл, благословен отказ, защото сега младежът можеше да се свърже с внучката на същия монсеньор Шарл, която при това му харесваше.
Начинанието на кралицата мигновено придоби за принц Едуард нов смисъл. Ако успеят да дебаркират, ако вуйчо Кент и лорд Мортимър успеят с помощта на братовчед си Ено да изгонят престъпните Дисиенсър и да управляват вместо тях кралството, кралят ще бъде принуден да одобри женитбата му.
Между другото вече без стеснение говореха пред юношата за порока на баща му. Той бе ужасен и отвратен. Как бе възможно един мъж, рицар, крал да се държи така с благородник от двора си? Принцът бе решил, когато на свой ред се възкачи на престола, изобщо да не търпи подобни нрави всред бароните си и да покаже на всички до своята Филипа истинска, красива и лоялна любов между мъж и жена, между кралица и крал. Тази закръглена, червенокоса особа, вече доста женствена, му се струваше най-красивата госпожица на земята и му въздействуваше успокоително.
Така че младежът щеше да извоюва правото си на любов и това заличаваше огорчението му, че ще трябва да се бие със собствения си баща.
Три месеца бяха изминали все така щастливо, безспорно най-хубавите месеци в живота на принц Едуард.
Енюйерите — понеже така се наричаха рицарите на Ено — се събраха в Дордрехт, на река Мьоз, красив град, странно прорязан от канали и басейн, в който всяка сухоземна улица минава над воден път, в който корабите, дошли от всички морета, както и плоскодънните шлепове без платна, които плаваха по реките, акостираха чак пред площада на църквите. Град с оживена търговия и големи богатства, където бароните вървяха по кейовете между денкове с вълна и сандъци с подправки, където миризмата на прясна и солена риба се носеше около халите, а моряците и носачите ядяха на самата улица хубавите светли калкани, току-що извадени от тигана, продавани на сергиите. След църковната служба във високата катедрала от червени тухли населението се стичаше да зяпа невиждания досега голям военен парад край самите им къщи! А мачтите на корабите се поклащаха, по-високи от покривите.
Колко дълги часове, колко усилия и викове бяха необходими, докато ги натоварят, издути като дървените холандски сабо, с всичко, което бе потребно на конниците: сандъци с въоръжения, брони, хранителни припаси, кухненски съдове, печки, по една налбантница на опълчение и сто ковачи с наковални, духала и чукове! После трябваше да качат едрите фламандски коне, с тежки крака и почти червен на слънцето косъм, с по-бледи, сякаш избелели, развяващи се гриви и огромни месести задници, лъскави като коприна, истински коне за рицари, върху които можеха да поставят седлата с високи облегала, да закачат мрежестите метални покривала и да настанят един рибар в бойни доспехи. Почти четиристотин ливри, които щяха да се понесат в галоп.
Имаше над хиляда такива коне, защото месир Ено бе удържал думата си и бе събрал хиляда рицари, придружени от щитоносците, прислужниците и слугите, общо две хиляди седемстотин петдесет и седем наемници според списъците, които водеше Жерар дьо Алспей.
Помещението на горната палуба бе отредено за едрите феодали, участвуващи в експедицията.
Дигнаха платната сутринта на 22 септември, за да използват теченията на равноденствието и плаваха цял един ден по Мьоз, докато хвърлят котва пред дигите на Холандия. Кресливи чайки кръжаха около корабите. На другия ден флотът пое в открито море. Времето изглеждаше хубаво, но ето че към края на деня задуха вятър напреко на курса им, срещу който с мъка се преборваха. Люшкани по морето, издълбано от огромни вълни, всички се измъчваха от морска болест и непреодолим страх. Рицарите повръщаха, наведени над перилата, ако успееха да стигнат до тях. Дори хората от екипажа не се чувствуваха добре, а конете, натъпкани в конюшните между двете иалуби, издаваха отвратителна миризма. Всяка буря е по страшна нощем, отколкото денем. Войсковите свещеници се молеха.
Месир Жан дьо Ено проявяваше удивителна смелост и внимание около кралица Изабел, прекаляваше дори малко, защото в някои случаи любезността на мъжете досажда на жените. Кралицата изпита едва ли не облекчение, когато месир дьо Ено се разболя на свой ред. Единствен лорд Мортимър като че ли устояваше на лошото време. Ревнивите мъже не страдат от морска болест, така поне се казва. Затова пък барон Малтравърс представляваше жалка гледка, когато се развидели. Лицето му бе по-издължено и по- жълто откогато и да било, косите — увиснали над ушите, надризницата цяла замърсена. Той бе седнал с разкрачени крака до едно навито на руло въже и простенваше при всяка нова вълна, сякаш тя му носеше смърт.
Най-сетне свети Георги се смили, морето утихна и всеки можа да се пооправи. После дежурните наблюдатели забелязаха английския бряг само на няколко мили южно от мястото, където искаха да пристигнат. Моряците се отправиха към пристанището на Харидж и кралският кораб с вдигнати весла докосна дървения вълнолом.
