Херифорд, Норидж, Линкън, Ийли и Уинчестър, дъблинският архиепископ, графовете Норфолк и Кент, барон Роджър Мортимър ъв Уигмор, сър Томъс Уейк, сър Уилям Лазуш ъв Ашли, Робер дьо Монтал, Робер дьо Мерл, Робърт ъв Уотвил и месир Анри дьо Бомон42.
Опирайки се юридически на факта, че крал Едуард се намирал извън границите на кралството — нямаше значение дали е в Уелс или в Ирландия, — съветът реши да провъзгласи младия принц Едуард за пазител и държител на кралството в отсъствие на суверена. Главните административни функции бяха разпределени отново и Адам Орлитън, мозъкът на бунта, получи длъжността лорд ковчежник.
Наистина крайно време бе да се погрижат за реорганизацията на централната власт. Истинско чудо бе дори, че в продължение на цял месец, докато кралят бягаше, министрите бяха разпръснати и Англия бе кръстосвана от кавалкадата на кралицата и рицарите, митниците функционираха, бирниците събираха криво-ляво данъците, уличната стража бдеше в градовете и общо взето общественият живот протичаше нормално, сякаш по инерция.
И така, временният пазител на върховната власт бе на петнадесет години без един месец. Декретите, които щеше да издава, щяха да бъдат подпечатвани с личния му печат, тъй като държавните печати бяха взети от краля и канцлера Болдок. Още същия ден младият принц председателствува процеса срещу Хю Диспенсър Стария. Това бе първата му проява на владетел. Сър Томъс Уейк, суров и вече възрастен рицар, маршал на войнството, произнесе обвинителната реч. Той представи Диспенсър, уинчестърски граф, отговорен за екзекуцията на Томъс Ланкастърски, отговорен за смъртта на Роджър Мортимър Стария в Лондонската кула (защото старият лорд ъв Чърк не дочака триумфалното завръщане на племенника си и угасна в килията няколко седмици преди това), отговорен за затварянето, изгонването от кралството или избиването на много други благородници, за изземването на имуществата на кралицата и кентския граф, за лошо управление на кралството, поражения в Шотландия и Аквитания, тъй като всичко това бе станало по негово внушение и поради гибелните му съвети. Същите обвинения щяха да бъдат отправяни занапред срещу всички съветници на крал Едуард.
Сбръчкан, приведен, с немощен глас Хю Стария, който толкова години бе проявявал плахо покорство пред желанията на краля, показа колко енергичен може да бъде. Вече нямаше какво да губи и се защищаваше по всяка точка.
Изгубените войни? Това бе заради подлостта на бараните. Отсечените глави? Хвърлените в затвора хора? Тези присъди бяха издадени срещу предатели и бунтовници, посегнали на законната власт, а кралствата рухват, ако тя не бъде зачитана. Секвестирането на владения и доходи бе извършено само за да не могат враговете на короната да си набавят войници и пари. А ако го упрекват за грабежи и присвоявания, нима забравят неговите двадесет и три имения, негови и на сина му, които Мортимър, Ланкастър, Малтравърс, Бъркли, всичките присъствуващи на процеса, бяха подложили на грабеж и опожаряване през 1321 година, преди да бъдат сразени, едните в Шрузбъри, другите — в Бъръбридж? Просто бе възстановил щетите, понесени от него самия, които изчисляваше на четиридесет хиляди ливри, без да смята всевъзможните насилия и издевателства над хората му.
Завърши със следните думи, отправени към кралицата:
— Ах, госпожо! Бог ни дължи справедлива присъда и ако не можем да я получим приживе, той ни я дължи на онзи свят!
Младият принц Едуард бе повдигнал дългите си мигли и внимателно слушаше. Хю Диспенсър Стария бе осъден да бъде влачен, обезглавен и обесен и тази присъда предизвика неговия презрителен отговор:
— Виждам, милорди, че за вас обезглавяване и обесване са две различни неща, но за мен те са само една смърт!
Държането му, много изненадващо за всички, които го бяха виждали при други обстоятелства, внезапно обясни голямото влияние, което бе имал. Този раболепен придворен не беше страхливец, този омразен министър не беше глупак. Принц Едуард одобри присъдата, но вече сам разсъждаваше и започваше да си съставя мнение за държането на хората, издигнати на високи постове. Да слуша, преди да говори, да се осведомява, преди да съди, да разбира, преди да решава и винаги да помни, че у всеки човек е налице способността да извърши и най-добри, и най-лоши постъпки. Това е основната мъдрост за всеки владетел.
Рядко някой е осъждал на смърт свой ближен, преди да е навършил петнайсет години. Едуард Аквитански в първия си ден на власт получи добър урок.
Привързаха краката на стария Диспенсър за ремъците на един кон и го повлякоха по улиците на Бристол. После го откараха на площада пред замъка с разкъсани сухожилия и изпочупени кости и го поставиха на колене пред дръвника. Отметнаха белите му коси, за да оголят врата му. Палач с червена качулка и широк меч отсече главата му. Тялото му, цялото в бликнала от артериите му кръв, бе окачено за мишниците на една бесилка. Набръчканата кървава глава бе забодена на едно копие до него.
И всички рицари, които се бяха заклели в свети Георги да защищават жени и девици, подтиснати и сираци, се наслаждаваха с буйни смехове и весели забележки на зрелището — старческия труп, разсечен на две.
III. ХЕРИФОРД
Около Петдесетница новият двор се настани в Херифорд.
Ако наистина, както казваше Адам Орлитън, епископ в този град, всеки има в историята своя светъл час, този час за него бе настъпил. След смайващи превратности, след като бе устроил бягството на един от най- влиятелните барони в кралството, след като бе призован пред Парламента и спасен от коалицията на лордовете, след като с проповедите си бе душата на въстанието, той се връщаше триумфално в епископията си. Бе ръкоположен на този сан през 1317 година въпреки волята на крал Едуард и бе упражнявал функциите си като голям прелат.
С каква радост този дребен, лишен от физическо очарование мъж, но силен телом и духом, обхождаше отново улиците на своя град, облечен в епископските си одежди, с митра на глава и жезъл в ръка.
Откакто кралският ескорт завладя замъка, разположен в центъра на града в една дълбока извивка на реката Уай, Орлитън неуморно показваше на кралицата строителството, което бе започнал, и преди всичко високата квадратна кула, с два прозирни етажа с огромни готически сводове, с по три камбанарийки на всеки ъгъл, двете по-малки, с остри ръбове, и една по-голяма над тях, и с дванадесет стрелчати върхове, възземащи се към небето. Той я бе издигнал, за да разкраси и възвеличи катедралата. Ноемврийските лъчи си играеха по розовите тухли, чийто цвят се бе запазил свеж поради влагата. Около архитектурния паметник се разстилаше обширна, наситено зелена морава, добре подстригана.
— Нали това е най-хубавата кула в кралството ви, госпожо? — питаше Орлитън с наивната гордост на строител пред изваяната камбанария, не прекалено претрупана, с чисти линии, от която той все се възхищаваше. — Бих бил доволен, че съм живял, макар и само задето съм я съградил43.
Орлитън дължеше благородническата си титла, както разправяха, на Оксфорд, а не на семейния си герб. Той го съзнаваше и бе пожелал да оправдае високото обществено положение, до което го бяха издигнали амбицията и умът му, познанията му, много повече от интригантството. Даваше си сметка, че надвишава всички около себе си.
Преустроил бе библиотеката на катедралата, книгохранилище, където дебелите томове бяха прикрепени към лавиците с верижки от ковано желязо, за да не бъдат откраднати. Над хиляда илюстрирани, украсени, възхитителни ръкописи, побрали пет века мисъл, вяра и изобретателност, от първия превод на Библията на саксонски с няколко страници, изписани на руническо писмо, до най-новите латински речници, включително „Небесна йерархия“, произведенията на свети Иероним, свети Жан Кризостом, дванадесетте по-маловажни пророци…
Кралицата трябваше да оцени и новата зала на каноническия съвет, както и знаменитата карта на света, изработена от Ришар дьо Бело, и навярно вдъхновена от бога, защото вършеше чудеса44.
Така Херифорд беше почти цял месец импровизираната столица на Англия. Мортимър се чувствуваше тук не по-малко щастлив от Орлитън, тъй като си бе възвърнал замъка Уигмор, на няколко мили от града. През това време продължаваха да търсят краля. Някой си Рис ап Оуъл, рицар от Уелс, съобщи един ден, че
