застанал пред тръбачите, възвести, че това е било направено, защото „Диспенсър е бил содомит и е увлякъл краля в содомитство и затова изгонил кралицата от неговото легло.“
После палачът избра един по-дебел и по-широк меч, разпори гърдите напреко, а корема надлъж, както се прави с прасе. Клещите напипаха сърцето, още почти туптящо, изтръгнаха го от гръдния кош и го хвърлиха също върху жарта. Отекнаха тръбите, за да дадат думата на херолда, който заяви, „че Диспенсър бил с неискрено и предателско сърце и с предателските си съвети опозорил кралството“.
После и червата бяха извадени от корема; палачът ги разви и разтърси, бляскави, седефенобели и ги показа на публиката, защото „Диспенсър се е угоявал от имуществата на високопоставените и на бедния народ“. Вътрешностите на Хю на свой ред се превърнаха в лютив гъст дим, който се смеси с ноемврийския дъждец.
След това палачът отсече главата, но не с меч, защото тя бе увиснала назад между двете летви, но с нож, тъй като „Диспенсър бе заповядал да обезглавят най-могъщите барони на Англия и защото от главата му бяха излезли всичките му престъпни съвети.“ Главата на Хю Диспенсър Младия не бе изгорена. Палачите я оставиха настрана, за да я изпратят в Лондон, където щеше да бъде забучена при входа на моста.
Най-сетне останалата част от тялото бе разсечено на четири парчета, всяка ръка с рамото и част от шията, всеки крак с половината корем, за да бъдат изпратени в четирите най-големи градове на кралството след Лондон.
Тълпата слезе от трибуните уморена, изчерпана, освободена. Всеки мислеше, че са достигнали върховете на жестокостта.
След всяка екзекуция по този кървав път Мортимър намираше Изабел по-пламенна в любовта. Но през нощта, последвала смъртта на Хю, нейната страст, безумната й признателност не можеха да не обезпокоят любовника й. За да ненавижда така силно мъжа, който й бе отнел Едуард, навярно тя някога бе обичала мъжа си. И мнителният Мортимър замисли проект, който той щеше да осъществи, колкото и време да му отнемеше това.
На другия ден Хенри Кривата шия, определен за пазител на краля, бе натоварен да го отведе в замъка Кенилуърт и да го държи затворен там, без кралицата да го види междувременно.
IV. VOX POPULI
— Кого искате за крал?
Монсеньор Адам Орлитън задава този страшен въпрос, от който зависи бъдещето на цяла нация, на 12 януари 1327 година в голямата зала на Уестминстър и думите отекват горе под сводовете.
— Кого искате за крал?
От шест дни Английският парламент заседава, отлага решението за следващия ден, отново заседава, а Адам Орлитън, поел функциите на канцлер, ръководи разискванията.
На първото си заседание предишната седмица парламентът призова краля да се яви пред него. Адам Орлитън и Джон Стратфордски, Уинчестърски епископ, отидоха в Кенилуърт да предадат на Едуард II това решение. Крал Едуард отказа да се яви.
Отказа да даде сметка за делата си пред лордовете, епископите и представителите на градовете и графствата. Орлитън съобщи на събранието отговора му, породен може би от страх или презрение. Но Орлитън е дълбоко убеден и той обяснява на парламента, че ако принудят кралицата да се сдобри със съпруга си, ще я обрекат на сигурна смърт.
И сега се поставя важният въпрос. Монсеньор Орлитън приключва речта си, като съветва да се разотидат до следващото заседание и всеки сам да прецени пред съвестта си и в тишината на нощта избора си. На другия ден парламентът ще каже дали иска Едуард II Плантагенет да задържи короната или да я предаде на наследника си Едуард, аквитански херцог.
Чудесна тишина, за да се допитат до съвестта си, е врявата в Лондон тази нощ! Дворците на феодалите, абатствата, домовете на едрите търговци, странноприемниците чак до зори кънтят от разгорещени спорове. Барони, епископи, рицари, земевладелци и представители на градовете, избрани от шерифите, са членове на парламента съгласно закона само по решение на краля и по принцип ролята им не би трябвало да бъде друга освен консултативна. Но ето че суверенът е слаб и негоден. Той е беглец, заловен извън кралството, и не кралят е свикал парламента, а парламентът е извикал своя крал, а той не е благоволил да се яви. Така че за съвсем кратко време, за една нощ върховната власт е разпределена между всички тези мъже от различни краища, с нееднакъв произход и неравно имотно състояние.
„Кого искате за крал?“
Наистина всички си задават този въпрос, дори онези, които най-открито са желали бързия край на Едуард II, които при всеки скандал са викали, при всеки нов данък, при всяка изгубена война: „Да пукне и бог да ни отърве от него!“ Защото вече не разчитат на божията намеса. Цялата отговорност лежи върху тях и те внезапно осъзнават значението на своето решение. Пожеланията и проклятията им са се сбъднали просто защото са натежали като лавина. Нима кралицата, дори поддържана от холандските рицари, щеше да завладее цялото кралство, ако бароните и народът се бяха озовали на заповедта на Едуард II за мобилизация?
Но не е шега да свалиш един крал и завинаги да го лишиш от авторитета му. Много членове на парламента са изплашени поради божествения характер на коронацията и на кралското величие. А и принцът, когото им предлагат, е толкова млад! Какво знаят за него, освен че е изцяло под властта на майка си, която пък е изцяло под властта на лорд Мортимър? А макар да тачат, макар да се възхищават от барон ъв Уигмор, бивш върховен съдия на Ирландия, макар бягството му, изгнанието, завръщането, дори любовта, да са го превърнали в герой, макар до голяма степен да е освободителят, те се страхуват от неговия характер, суровост, безпощадност.
Вече са готови да го упрекнат за жестоките наказателни мерки, а всъщност всички екзекуции през последните седмици бяха наложени от народа. Хората, които добре го познават, се плашат главно от амбицията му. Не желае ли тайно да стане крал самият той? Като любовник на кралицата той е съвсем близо до трона. Колебаят се да му предоставят върховната власт, която той ще вземе в свои ръце, ако свалят Едуард II. Затова разискват около светилниците и свещите пред чашите с бира. И ще си легнат смазани от умора, без да са решили каквото и да било.
Тази нощ английският народ е върховен суверен, но е смутен от властта си и се чуди кому да я възложи.
Историята е извършила скок. Спорят по въпроси, самото разискване на които означава, че са приети нови принципи. Никой народ не забравя подобен прецедент, нито пък събранието — подобна власт, с която е разполагало. Никоя нация не забравя, че е била в лицето на парламента си господарка на съдбините си макар за един ден.
Затова когато на следващия ден монсеньор Орлитън, хванал младия принц Едуард за ръка, го представя на депутатите, събрани отново в Уестминстър, нестихващи овации избухват и се понасят над главите към сводовете.
— Искаме го, искаме го!
Четирима епископи, сред които лондонският и йоркският, възразяват, като се основават на неотменимото естество на коронацията и положените клетви за вярност. Но кентърберийският архиепископ Ренълдз, на когото Едуард II бе поверил властта преди да избяга, иска да докаже, че искрено, макар и късно, се е присъединил към бунта, и извиква:
— Vox populi, vox dei!
И проповядва по тази тема, сякаш е на амвона, цял четвърт час.
Джон Стратфордски, уинчестърски епископ, съставя и прочита пред парламента следната декларация от шест точки за свалянето на Едуард II Плантагенет.
Primo, кралят е неспособен да управлява. По време на царуването си се е поддавал на ненавистни съветници.
Secundo, посветил е времето си на недостойни за него занимания и е пренебрегвал делата на кралството.
Tertio, изгубил е Шотландия, Ирландия и половината Гийена.
Quarto, нанесъл е щети на църквата и е хвърлил в затвора нейни служители.
