Quinto, хвърлил е в затвора, заточил, обезнаследил и осълил на позорна смърт много свои знатни васали.
Sexto, разорил е кралството. Той е непоправим и не може да стане по-добър.
През това време лондонските граждани, неспокойни и раздвоени, — нали епископът им се е обявил срещу свалянето на краля? — са се събрали в Гилд Хол. Не се поддават така лесно на внушения, както представителите на графствата. Дали ще провалят решението на парламента? Роджър Мортимър, който формално не е никакъв, а всъщност е всичко, отива бързо в Гилд Хол, благодари на лондончани за лоялното им отношение и гарантира досегашните свободи на града. От чие име, в името на какво дава тази гаранция? От името на един юноша, който още не е дори крал, а току-що е бил избран с акламации. Престижът на Мортимър, личните му заслуги въздействуват върху лондонските граждани. Вече го наричат лорд протектор. Чий протектор? На принца, на кралицата, на кралството? Той е лорд протектор, това е всичко, човекът, издигнат от историята, в чиито ръце всеки поверява своя дял власт и право на глас.
И внезапно става нещо неочаквано. Младият принц, когото считат вече крал, бледият младеж с дълги мигли, който безмълвно е наблюдавал всички тези събития и като че ли е мислел само за сините очи на госпожа Филипа дьо Ено, Едуард Аквитански заявява на майка си, на лорда протектор, на монсеньор Орлитън, на лордовете епископи, на всички около себе си, че няма да сложи короната на главата си без съгласието на баща си, без Едуард II официално да заяви, че абдикира.
Смайване смразява лицата. Ръцете безпомощно увисват. Как? Толкона усилия, за да започнат отначало? Някои подозират кралицата. Да не би тайно да е въздействувала на сина си поради неочакван чисто женски обрат в чувствата? Да не би да се е скарала с лорда протектор през тази нощ, когато всеки трябваше да се допита до съвестта си?
Няма такова нещо. Петнайсетгодишното момче съвсем само се е замислило върху значението на законността на властта. Не желае да изглежда узурпатор, нито да държи скиптъра поради волята на събрание, което би могло да му го отнеме, както му го е дало. То иска съгласието на своя предшественик. Не защото храни много нежни чувства към баща си: то го съди. Но съди всекиго.
От години вече много грозни неща са ставали пред очите му и са го принудили да съди. То знае, че престъплението не е изцяло на едната страна, а невинността — на другата. Естествено баща му е причинил страдания на майка му, опозорил я е и ограбил. Но същата тази майка какъв пример дава сега с лорд Мортимър? Ако някой ден заради една грешка, която той случайно би извършил, госпожа Филипа постъпи така? Ами тези барони, тези епископи, всички така настървени днес срещу крал Едуард, нима не упражняваха властта заедно с него? Норфолк, Кент, младите му чичовци получаваха и приемаха длъжности. Уинчестърският и линкънският епископ водеха преговори от името на краля. Двамата Диспенсър не бяха вездесъщи и дори да заповядваха, не изпълняваха сами нарежданията си. Кой се осмели да не се подчини? Братовчедът Кривата шия, да, той има тази смелост. И лорд Мортимър също плати разбунтуването си с дълго затворничество. Но срещу тези двама колко много раболепни придворни, които сега най-ревностно прехвърлят върху господаря си последиците от своята сервилност!
Всеки друг принц на негова възраст лесно би се опиянил от предлаганата му от толкова ръце корона. А той повдига дългите си мигли, гледа, без да трепне, леко се изчервява от дързостта си и упорствува в решението си. Тогава монсеньор Орлитън извиква при себе си уинчестърския и линкънския епископ, както и главния шамбелан Уилям Блънт, заповядва да извадят от държавната хазна в Тауър короната и скиптъра, натоварва ги в едно ковчеже върху едно муле и пак поема, взел със себе си тържествените си одежди, към Кенилуърт, за да убеди краля да абдикира.
V. КЕНИЛУЪРТ
Външните крепостни стени заобикаляха голям хълм и ограждаха градини, ливади, конюшни и обори, ковачница, плевни и фурни, мелница, водохранилища, жилища за слугите, казарми за войниците — цяло село, едва ли не по-голямо от външното, чиито плесенясали покриви се гушеха един до друг. И изглеждаше почти невъзможно една и съща порода хора да живеят отсам стените, в порутените хижи, и вътре, в страшната крепост, която издигаше червените си стени към зимното небе.
Кенилуърт беше изграден от камък с цвят на засъхнала кръв. Той бе един от приказните замъци от първия век след завоюването на Англия, когато шепа нормани, съратници на Вилхелм или техни преки потомци, бяха съумели да държат в покорство цял народ благодарение на тези огромни крепости, щръкнали по хълмовете.
„Кийпът“ на Кенилуърт или кулата, както казваха французите по липса на по-подходяща дума, защото подобна постройка не съществуваше във Франция или не съществуваше вече, бе квадратна и шеметно висока. Тя напомняше на пътешествениците от Ориента стълбовете на египетските храмове.
Размерите на това съоръжение на титани бяха такива, че в самите стени бяха вградени обширни помещения. Само че в кулата се влизаше по тясна стълба, по която можеха да се изкачат един до друг най-много двама души. Червените й стъпала завършваха с добре укрепена врата с решетка на първия етаж. Кулата ограждаше градина или по-скоро затревен двор, дълъг шестдесет стъпки под открито небе, без достъп отвън45.
Едва ли можеше да има крепост, по-добре замислена с оглед на обсада. Ако нападателят успееше да премине първата стена, обитателите намираха убежище в самия замък, защитен от ров. Ако и втората ограда паднеше, те изоставяха на неприятеля всекидневните помещения, голямата зала, кухните, господарските спални, параклиса и се приютяваха в централната кула, около дълбокия, подобен на кладенец зелен двор, в хълбоците на дебелите зидове.
Кралят живееше като затворник там. Той добре познаваше Кенилуърт, по-рано собственост на Томъс Ланкастърски и сборен център на непокорните барони. След като Томъс бе обезглавен, Едуард бе конфискувал замъка и бе живял в него през зимата на 1323 година, преди да го даде следващата година на Хенри Кривата шия, като му върна същевременно всички имущества и титли на рода Ланкастър.
Хенри III, дядо на Едуард, бе обсаждал някога Кенилуърт цели шест месеца, за да го отнеме от сина на шурея си, Симон дьо Монфор. И крепостта бе паднала не под напора на войските, а поради глада, чумата и отлъчването от църквата.
В началото на царуването на Едуард I Роджър Мортимър ъв Чърк, същият, който умря в затвора, бе негов пазител от името на първия ланкастърски граф и бе устройвал в него прословути турнири. Една от външните кули — за голям яд на Едуард — носеше името Мортимърска кула! Тя се изпречваше посред ежедневната му гледка като подигравка и предизвикателство.
Тази местност събуждаше у крал Едуара и други спомени. От върха на червената Кенилуъртска кула той можеше да различи на четири мили в южна посока бялата централна кула на замъка Уоридж, където бе умъртвен от бароните първият му любовник, Гавистън, преди години! Дали тази близост бе дала друга насока на мислите на краля? Едуард като че ли бе забравил напълно Хю Диспенсър. Но затова пък натрапчиво го преследваше споменът за Пиер дьо Гавистън и непрекъснато говореше за него на пазача си, Хенри Ланкастърски.
Никога Едуард и братовчед му Кривата шия не бяха живели толкова продължително един до друг, при това съвсем сами. Никога Едуард не бе се доверявал така искрено на най-възрастния член на кралското семейство. Понякога той проявяваше невероятна прозорливост и преценяваше без капка снизхождение собственото си поведение, като внезапно объркваше и вълнуваше Ланкастър. Братовчед му почваше да разбира някои неща, които изглеждаха неразбираеми за целия английски народ.
Едуард признаваше, че Гавистън е бил виновен поне в началото за първите му грешки, за лошия път, по който бе тръгнал.
— Той много ме обичаше — казваше затвореният крал. — Пък и в онази ранна възраст бях готов да вярвам на всички приказки и да се отдам изцяло на тази толкова красива любов.
И сега дори той неволно изпитваше умиление, когато си припомняше очарованието на дребния гасконски рицар, с най-скромно потекло, „гъба, поникнала за една нощ“, както казваха бароните, когото той бе направил корнуълски граф и бе предизвикал презрението на всички едри феодали в кралството.
— Той имаше толкова силно желание да бъде граф! — обясняваше Едуард.
И какво удивително безочие притежаваше Пиер! Безочие, което очароваше Едуард! Дори кралят не можеше да си позволи да се отнася с бароните си така, както правеше неговият любимец.
