Нотариусът пое пергамента и зачете:
— Ние, Робер Френски, пер и граф д’Артоа…
Началото съответствува на обичайните формули и присъствуващите слушат, без да се съмняват в нищо.
— …и заявяваме тук в присъствие на феодалите на Сен Вьонан, Сен Пол, Уелпейел, рицари, които ще подпечатат с печатите си, и на метр Тиери д’Ирсон, мой писар…
Няколко погледа се обърнаха към Дивион, която наведе глава.
„Много хитро, много хитро, че споменахме епископ Тиери — мисли си Робер, — това прави достоверни показанията за неговата роля. Всичко се свързва прекрасно.“
— …че при женитбата на нашия син Филип ние го въведохме във владение на графството ни, като си запазихме използването му, докато сме живи, а дъщеря ни Мао се съгласи и се отказа от гореспоменатото графство…
— Ами че това е от първостепенно значение! — възкликна Робер. — Това е много повече, отколкото очаквах! Никога никой не ми бе казал, че Мао се е била съгласила! Виждате ли, мили приятели, колко е непочтена!… Продължете, метр Тесон.
Писмото направи много силно впечатление на присъствуващите. Клатят глави, споглеждат се… Да, безспорно, документът е важен.
— …а сега, когато бог прибра при себе си нашия скъп любим син граф Филип, искаме от нашия господар краля, акс ни се случи във войната бог да ни призове, нашият господар кралят да бди, щото наследниците на моя син да не бъдат обезнаследени.
Главите на присъствуващите продължават да кимат с достойнство. Рицарят дьо Анже, който е член на Парижкия съд разперва ръце в посока на Робер с жест, който красноречиво казва: „Монсеньор, процесът ви е спечелен!“
Нотариусът довършва:
— …и подпечатахме горното с нашия печат в двореца ни в Арас на двадесет и осмия ден на юни в благословената 1322 година.
Робер не можа да скрие тревожното си сепване. Графиня дьо Бомон пребледня. Дивион, опряна на стената, едва не примря.
Не само те чуха „1322 г.“. Главите на присъствуващите извърнаха изненадани към нотариуса, който самият изглеждаше сащисан.
— Хиляда триста двадесет и втора ли прочетохте? — попита рицарят дьо Анже. Искате да кажете триста и втора, годината на смъртта на граф Робер, нали?
Метр Тесон охотно би се обвинил в грешка на езика, но текстът е пред очите му и на него ясно е написано 1322 год. И естествено всички ще поискат да видят документа още веднъж. Как е могло да стане това? Ах, монсеньор Робер ще изпадне в такъв бяс! А и самият той, Тесон, в каква каша се забърка? В Шатле… в Шатле ще свърши цялата тази история!
Той прави това, което е в неговите възможности, за да поправи бедата: смотолевя:
— Сбъркано е… Но да, разбира се, трябва да се чете триста и две…
И той чевръсто потапя перото в мастилото, зачерква, заличава няколко букви и възстановява правилната дата.
— Но ваша работа ли е да нанасяте поправката? — запитва го рицарят дьо Анже, доста шокиран.
— Но, разбира се, месир — казва нотариусът. — Под думата са сложили две точки: нотариусите имат навика да поправят сбърканите думи, под които са поставени двете точки…
— Така е — потвърждава архидяконът на Авранш.
Но този инцидент развали хубавото впечатление от четенето.
Робер повиква един щитоносец, поръчва му на ухото да ускорят вечерята и се опитва да съживи разговора.
— Общо взето, метр Тесон, вие намирате, че писмото е автентично?
— Но, разбира се, разбира се, монсеньор! — бързо отговаря Тесон.
— И според вас ли, месир архидяконе?
— Струва ми се, че е автентично.
— Би трябвало може би — казва с приятелски тон месир дьо Бреси — да го сравните с други писма на покойния граф д’Артоа от същата година…
— Но как, приятелю — отвръща Робер, — как да го сравня, когато леля ми Мао държи всичко в своите регистри? Мен ми се струва, че писмото е автентично. Човек не може да измисли подобни неща! Самият аз не знаех всичко това и особено, че Мао се е била отказала.
В този миг в двора прозвучаха тръби. Робер плесна — Вече носят водата, монсеньори! Да си измием ръцете и да седнем на масата.
Пяна излизаше от устата му, докато кръстосваше спалнята на графинята и подът трепереше под стъпките му.
— И вие го видяхте! А Тесон го чете! И онази Дивион го чете! И никой, никой от вас не можа да види това злополучно „двадесет и втора“, което застрашава да събори цялата ни сграда!
— Но и самият вие, приятелю — отговори невъзмутимо графинята, — и вие четохте и препрочетохте писмото и изглеждахте напълно доволен, струва ми се.
— Е, да, четох го и аз също не видях тази греш ка! Да четеш наум и да четеш на глас не е едно и също. Пък и можех ли да допусна, че ще направят такава глупост? Това магаре нотариусът, трябваше… И другото магаре, което написа писмото… как се казваше той? Росиньол?… Има претенцията, че може да напише такова писмо, измъква ви по-голяма сума, отколкото е нужна, за да построиш къща и не е годен да напише вярната дата! Ще заповядам да уловят този Росиньол и да го нашибат до кръв!
— Ще трябва да го уловите в Сен Жак, приятелю, където е на поклонение с вашите пари.
— Тогава, когато се върне!
— А не се ли страхувате, че ще се разбъбри доста високо, докато го шибат?
Робер повдигна рамене.
— Имахме щастие все пак, че това се случи тук, а не при четенето на писмото пред съда! Трябва да внимавате повече, мила приятелко, за другите документи, за да не би да се повторят подобни грешки!
Госпожа дьо Бомон намираше, че е несправедливо съпругът й да излива гнева си върху нея. Самата тя окайваше грешката не по-малко от него и беше също така опечалена, но сдед целия положен труд, след като си бе изранила пръстите, за да реже восъка на толкова печати, тя смяташе, че Робер можеше не се държи с нея като с виновна.
— Но в края на краищата, Робер, защо сте се вперили така настървено в този процес? Защо сам рискувате и ме карате да рискувам и аз ведно с толкова други хора от обкръжението ви да бъдем изобличени в измама и фалшификация?
— Това не е измама и документите не са фалшиви! — изрева Робер. — Аз искам истината да блесне пред очите на всички, а други я крият упорито!
— Да приемем, това е истината, но сам ще признаете, че тази истина не изглежда външно добре. Страхувам се, че под такава премяна няма да я познаят! Имате всичко, приятелю: вие сте кралски пер, брат на краля чрез мен, която съм негова сестра, всесилен в съвета му. Доходите ви са големи, а и това, което ви донесох като зестра и наследство, направи богатството ви завидно. Защо не оставите Артоа? Не мислите ли, че достатъчно играхме тази игра, която може да ни струва скъпо?
— Мила приятелко, вие разсъждавате неправилно и се учудвам на думите ви, тъй като обикновено сте много прозорлива. Аз съм пръв барон на Франция, но барон без земя. Малкото ми графство Бомон което ми бе дадено като компенсация, е владение на короната: поднасят ми доходите от него, без лично аз да го експлоатирам. Издигнаха ме до ранга на пер, но както сама казахте преди малко, защото кралят е ваш брат. Дано бог ни го запази задълго, но никой крал не е вечен. Видяхме колко много си отидоха! Ако случайно Филип умре, нима аз ще стана регент? Ако злата му куца съпруга, която ме мрази и ви мрази, се облегне на Бургундия, за да стане регентка, ще бъда ли така могъщ и кралското съкровище ще продължава ли да ми плаща доходите от графството ми? Нямам администрация, нямам правосъдие, нямам действителни васали, не мога да набера от земята си хора, които да ми дължат пълно подчинение и които да настаня на разни длъжности. Кой заема държавните служби днес? Хора, доишли от Валоа, от Анжу, от Мен, от земите и
