феодите на добрия Шарл, баща ви. Откъде вземам моите собствени служители? Измежду същите тези хора. Повтарям ви. Лично аз нямам нищо. Не мога да свикам достатъчно знамена, за да накарам да треперят пред мен. Истинската власт се изчислява само по броя на владенията, над които командуваш и откъдето можеш да свикаш войници. Моето благосъстояние се дължи само на мен, на ръцете ми, на мястото, което заемам в съвета. Влиянието ми е основано на кралската благосклонност, а благосклонността трае, колкото е угодно богу. Ние имаме синове. Помислете си за тях, миличка! Тъй като не съм сигурен, че са наследили мозъка ми, бих искал да им оставя короната на Артоа… която им се пада най-справедливо, по наследство!
Той никога не бе разкривал така подробно съкровенните си мисли и графиня дьо Бомон, забравила предишното си огорчение, виждаше мъжа си под нова светлина, не вече само хитър колос, чиито интриги я забавляваха, не само като негодник, годен за всякакви безчинства, ухажор на всички девойки, благороднички, обикновени гражданки или слугини, но като истински голям благородник, разсъждаващ върху законите на своята обществена принадлежност. Когато Шарл дьо Валоа се домогваше някога до кралство или до императорска корона и търсеше короновани женихи за дъщерите си, оправдаваше постъпките си с подобни съображения.
В този миг един щитоносец потропа на вратата: дамата Дивион искала да говори спешно с графа.
— Какво още иска от мен тази типеса? Не се ли бои, че ще я смажа? Въведете я.
Жана Дивион влезе като замаяна, защото носеше много лоша вест. Двете негоднички от Артоа, Мари Бялата и Мари Черната, които й бяха помогнали да купи няколко печата за фалшивото писмо, били в затвора, уловени от сержантите на графиня Мао.
V. МАО И БЕАТРИС
— Дяволът да ви изтръгне червата на всички ви, обесници такива — крещеше графиня Мао. — Възможно ли е? Заповядвам да заловят тези две жени, от които можехме да узнаем всичко, и едвам уловени, ето че ги пускат на свобода!
В замъка си Конфлан на Сена, близо до Венсен, графиня Мао само няколко минути преди това бе научила, че двете слугини на Дивион, задържани по нейна заповед от байито на Арас, били освободени. Беше страшно разгневена и „обесниците“, към които бяха отправени клетвите й, се представяха в момента само от придворната й госпожица Беатрис д’Ирсон, върху която изливаше яростта си. Байито на Арас беше чичо на Беатрис, по-малък брат на покойния епископ Тиери.
— Тези негоднички, госпожо… са били освободени само защото двама сержанти са представили заповед от краля! — отвърна невъзмутимо Беатрис.
— Хайде де! Много го е еня краля за две слугини, които държат гостилница в предградията на Арас! Те са били пуснати по заповед на моя Робер, който е изтичал при краля и е издействувал освобождаването им. Взели ли са поне имената на сержантите? Уверили ли са се, че наистина са кралски служители?
— Те се наричат Масио л’Алман и Жан льо Сервоазие, госпожо — отвърна Беатрис пак така бавно и невъзмутимо.
— И двамата сержанти на Робер! Познат ми е този Масио д’Алман. Него именно моят мръсен племенник използва за най-лошите си удари. И освен това как е бил уведомен Робер, че слугините на Дивион са уловени? — попита Мао, като хвърли поглед, изпълнен с подозрение, към придворната си госпожица.
— Не може да не знаете, госпожо, че монсеньор Робер е запазил доста връзки с Артоа…
— Надявам се, че не се е свързал с хората, които са ми най-близки. Когато някой ми служи лошо, това е равносилно на измяна, а ми изменят от всички страни. Ах, откакто Тиери умря, като че ли сърцето ви изстина към мен. Неблагодарници! Отрупах ви с благодеяния. От петнадесет години се държа с теб като със собствена дъщеря…
Беатрис д’Ирсон сведе дългите си черни ресници и се загледа неопределено в плочите на пода. Мургавото й гладко лице с добре очертани устни не издаваше никакво чувство, нито смирение, нито бунтуване, а само известна неискреност със свеждането на необикновено дългите мигли, зад които се засланяше погледът й.
— …Чичо ти Дьони, когото направих мой ковчежник, за да угодя на Тиери, ме мами и обира! Къде са сметките за черешите от овощната ми градина, които той продаде това лято на пазара в Париж? Някой ден ще поискам да проверя книгите му! Имате всичко, земи, къщи, замъци, купени с доходите, които реализирате от мен! Чичо ти Пиер, един глупак, когото назначих за байи, като си въобразявах, че като е толкова глупав, ще ми бъде поне верен, не е способен, както виждаш, да държи затворени вратите на затворите ми! Излизат си от тях както си щат, като от странноприемница или вертеп!
— Можел ли е чичо ми да откаже, госпожо, след като е видял кралския печат?
— Ами през тези четири дни, които прекараха в затвора, казаха ли нещо тези слугини на престъпна уличница? Накараха ли ги да проговорят? Подложил ли ги е чичо ти на изтезание?
— Но, госпожо — отвърна Беатрис със същия бавен глас, — той не можеше да стори това без заповед от съда. Вижте какво се случи с байито на Бетюн…
С един замах на голямата си, покрита с петна ръка Мао помете доводите й.
— Не, вече не ми служите така предано или по-право казано никога не сте ми служили добре!
Мао старееше. Възрастта бележеше исполинското й тяло. Твърд бял мъх растеше по бузите й, пламващи при най-малко недоволство. Приливът на кръв в такива моменти очертаваше нещо като червен лигавник върху деколтето й. Предишната година на няколко пъти здравето й сериозно се беше влошило. Този период бе гибелен за нея във всяко отношение.
След лъжливата й клетва в Амиен и учредяването на анкетната комисия, характерът й ставаше все по- жлъчен, едва ли не противен. А и умът й отслабваше. Тя поставяше горе-долу всичко на една и съща плоскост. Ако град повредеше розите, които отглеждаше с хиляди в градините си или станеше злополука с хидравличните машини, които подхранваха с вода изкуствените водопади в замъка й Есден, гневът й връхлиташе като буря върху градинарите, инженерите, щитоносците, Беатрис.
— Ами тези картини, нарисувани преди по-малко от десет години! — викаше тя, сочейки фреските в галерията на Конфлан. — Четиридесет и осем парижки ливри съм платила на оня живописец, дето чичо ти Дьони бе извикал от Брюксел.
А ми бе гарантирал, че слагал най-фини бои! Още няма десет години и погледни само! Среброто на шлемовете вече е потъмняло и долната част на картината е цялата олющена. Добросъвестна работа ли е това, питам те?
Беатрис се отегчаваше. Свитата на Мао беше многочислена, ала съставена изключително от възрастни хора. Мао сега стоеше доста настрана от двора, който бе изцяло подчинен на влиянието на Робер. Там, в Париж, в Сен Жермен имаше непрекъснати състезания, турнири и празненства — за рождения ден на кралицата, за отпътуването на краля на Бохемия или без причина, просто за да си доставят удоволствие. Мао почти не отиваше или се появяваше само за кратко време, когато беше принудена в качеството си на пер. Тя не беше вече на възраст да танцува кароли, нито имаше настроение да гледа забавленията на другите особено в двор, където се отнасяха толкова зле с нея. Не изпитваше вече удоволствие дори да пребивава в Париж, в двореца си на улица Моконсей. Живееше затворена между високите стени на Конфлан или в Есден; беше принудена да възстанови замъка си след опустошенията на Робер през 1316 година.
Тиранична, откакто нямаше вече любовник — последният беше епископ Тиери д’Ирсон, когото тя поделяше с Дивион и на това се дължеше омразата на Мао към тази жена, — опасяваща се да не би да се почувствува неразположена през нощта, тя задължаваше Беатрис да спи в дъното на спалнята й, където се напластяваха неприятни миризми на старост, лекарства и яденета. Защото Мао все още се тъпчеше час по час, жертва на все същата чудовищна лакомия. Завесите и гоблените лъхаха на задушен заек, месо от дивеч, яхния и чесън. Честите й разстройства я принуждаваха да вика лечители, лекари, бръснари и аптекари. Сиропи и билкови отвари се редуваха с мариновани меса. Ах, къде бе хубавото време, когато Беатрис помагаше на Мао да тровят крале!
Самата Беатрис бе почнала да чувствува тежестта на годините. Младостта й беше към своя край. Тридесет и три години е възраст, когато всички жени, дори най-порочните, оглеждат двата склона на живота си, мислят с носталгия за изминатите сезони и с тревога за бъдещите. Беатрис все още беше красива и се уверяваше в това от погледите на мъжете, нейните предпочитани огледала. Но тя знаеше
