— Свършено е вече, монсеньор. Точно това исках. Защото вие сте дяволът.
Кой мъж може да устои на този комплимент? Този път Робер истински се разсмя, доволен. Улови брадичката на Беатрис между палеца и показалеца си.
— Знаеш ли, че бих могъл да накарам да те изгорят като вещица?
— О, монсеньор…
Тя стоеше до него, вдигнала глава към широките челюсти, обрасли с червени косми. Усещаше миризмата му на преследван глиган. Беше съвсем развълнувана от опасността, измяната, желанието и сатанинското начало в себе си.
Развратница, откровена развратница, точно по вкуса на Робер. „Какво рискувам?“ — каза си той.
Улови я за раменете и я привлече до себе си.
„Племенникът на госпожа Мао, племенникът й, който й желае най-голямо зло“ — мислеше си Беатрис, загубила дъх до устата му.
VII. ДОМЪТ БОНФИЙ
Приживе епископ Тиери д’Ирсон притежаваше на улица Моконсей в Париж един частен дворец, долепен до двореца на графиня д’Артоа. Той го бе уголемил, като купи къщата на един свой съсед на име Жулиен Бонфий. Беатрис предложи на Робер д’Артоа именно тази къща, получена в наследство, за убежище на любовните им срещи.
Перспективата да се позабавлява с придворна на Мао, досам двореца на Мао, в къща, платена с парите на Мао, известна при това под името Бонфий, задоволяваше напълно вродената склонност на Робер към шегобийство. Съдбата ни поднася понякога подобни развлечения…
И все пак отначало Робер си го позволяваше изключително предпазливо. Макар самият той да бе собственик на дворец на същата улица, в който не живееше, но отиваше от време на време, той предпочиташе да отива в дома Бонфий само когато се стъмнеше. В тези квартали близо до Сена, чиито тесни улици бяха задръстени от многолюдна, бавно придвижваща се тълпа, благородник като Робер д’Артоа, който лесно се разпознаваше по ръста си и при това бе придружен от щитоносци, не можеше да мине незабелязано. Затова Робер очакваше да се мръкне. Винаги караше Жийе дьо Нел и трима свои служители, избрани измежду най-дискретните и най-яките, да идват с него. Жийе бе мозъкът на охраната му, а тримата лакеи с юмруци на убийци заставаха при изходите на дома Бонфий, без ливрея, като обикновени зяпльовци.
По време на първите им срещи Робер отказваше да пие подсладеното вино, което му предлагаше Беатрис. „Госпожичката преспокойно може да е натоварена да ме отрови“ — казваше си той. Със съжаление сваляше надризницата си, подплатена с тънка желязна броня, и докато се забавляваше, не сваляше поглед от сандъка, върху който оставяше камата си.
Проявата на подобни опасения забавляваше Беатрис. Значи тя, дребна буржоазка от Артоа, неомъжена, преминала тридесетте години и която се бе търкаляла в леглото на кого ли не, можеше да вдъхва страх на такъв колос и при това толкова могъщ пер на Франция?
За Беатрис много повече отколкото за Робер това приключение притежаваше парливата сладост на перверзността. В къщата на чичо си — владиката! И със смъртния враг на госпожа Мао, на която тя трябваше да разказва все нови измислици, за да извини отсъствието си… Жана Дивион бил костелив орех… Тя нямаше да отстъпи изведнъж и щеше да бъде чиста лудост да й брои сума пари, срещу което тя може би ще й продаде някаква голяма измишльотина… Не, трябваше да я вижда често, да й изтръгва малко по малко намеренията на монсеньор Робер, да я накара да издаде името на услужливите свидетели, а после да провери думите й, да намери сеньор Жувини в Лувъра или Мишле Геру, прислужника на нотариуса Тесон. А всичко това изискваше труд, време, пари. Би трябвало, госпожо, да дадем парче плат на този писар за жена му; така ще развържем езика му… Ще ми дадете ли няколко ливри?
И какво удоволствие да гледа в очите госпожа Мао, да й се усмихва и да си мисли: „Преди по-малко от дванадесет часа аз се предлагах на месир вашия внук, както майка ме е родила.“
Като виждаше с какво усърдие я обслужва нейната придворна, Мао я ругаеше по-малко, показваше й отново своята обич и не й скъпеше благоволението си. За Беатрис да мами Мао, като в същото време се старае да завладее Робер, бе двойна наслада. Защото да прекараш един час в леглото с един мъж не означава още, че си го завладяла, както когато си господар на див звяр само защото си го купил и го гледаш през решетките на клетката му.
Притежанието не означава власт.
Ставаш истински господар на хищника само когато така си го дресирал, че той ляга в краката ти, като чуе твоя глас скрива ноктите си и погледът ти замества за него клетката.
Недоверието на Робер бе за Беатрис като нокти, които трябваше да изпили. През цялата си кариера на ловджийка не бе имала никога случая да улови толкова едър дивеч, при това с пословична репутация на жестокост. Тя изпита първата си победа в деня, когато Робер се съгласи да приеме от ръката й чаша вино. „Можех да туря и отрова и той щеше да я изпие…“
А когато един път той заспа, както говедарят от приказките, тя почувствува истински триумф. Колосът имаше на врата си ясен белег там, където се закопчаваше дрехата или бронята; обгорелият цвят на лицето му, брулено от чистия въздух, свършваше внезапно на това място и под него почваше бялата кожа, изпъстрена с лунички и обрасла на раменете с рижи косми като четина на прасе. Тази линия се струваше на Беатрис, като да е нарочно начертана за острието на секира или кама.
Бакърените му коси, обикновено навити на руло върху бузите му, се бяха отметнали назад и откриваха малко ухо, деликатно оформено, детинско, затрогващо. „Човек би могъл, мислеше Беатрис, да вкара в това ухо желязо чак до мозъка.“
След няколко минути Робер се събуди внезапно неспокоен.
— Е добре, монсеньор, както виждаш не съм те убила.
Смехът разкриваше тъмночервените й венци.
Като че ли за да й благодари, той започна с нова сила любовната игра. Трябваше да признае, че тя го подпомагаше добре, изобретателна, находчива, без да се щади, нито да се мръщи, викаща от наслада. Робер, който бе повдигал всякакви фусти, копринени, ленени или конопени, и се смяташе за истински майстор в разврата, трябваше да признае, че тук имаше работа с по-силен партньор.
— Ако на магьосническото сборище си научила всички тези фокуси, миличка моя — й казваше той, — би трябвало да пращаме там повече девойки!
Защото Беатрис често му говореше за магьосничество10 и за дявола. Тази мома, наглед мудна и мекушава, с вълнуваща пододка и провлечен говор, разкриваше истинската си необузданост в леглото, така както нейният говор ставаше бърз и оживен само когато ставаше дума за демони и магьосничество.
— Защо никога не си се омъжвала? — я питаше Робер. — Съпрузи не ще да са ти липсвали и особено ако си им дала този предвкус на брака.
— Защото сватбите стават в черквите, а черквата ми е неприятна.
Коленичила върху леглото, с ръце над коленете, със сенки в гънките на корема и широко отворени очи Беатрис казваше:
— Разбираш ли, монсеньор, поповете и папите от Рим и Авиньон не проповядват истината. Няма само един бог. Има двама: богът на светлината и богът на мрака, владетелят на доброто и владетелят на злото. Преди създаването на света народът на мрака се бунтувал срещу народа на светлината и васалите на злото, за да могат истински да съществуват, понеже злото е небитие и смърт, погълнали част от елементите на доброто. И понеже у тях са били двете сили на доброто и на злото, те са могли да създадат света и хората, а в тях са се смесили и са във вечна борба двете начала и злото управлява, защото е елементът на първородените. Че има два елемента, се вижда добре, защото съществуват мъжът и жената, направени като тебе и като мене по различен начин — продължи тя с алчна усмивка. — И злото гъделичка нашите утроби и ги кара да се свързват. И така, хората, у които злото е по-силно от доброто, трябва да почитат сатаната и да сключат договор с него, за да бъдат щастливи и да преуспяват в делата си и да не правят нищо за господаря на доброто, който е техен противник.
Тази странна философия намирисваше на сяра, в нея се чувствуваха неасимилирани веяния от
