жена!“
Сводест коридор, гоблен, ниска вратичка, която се завъртя около добре смазаните си панти, и Беатрис видя върху трите стени свети Георги, насочващ копието си, свети Мавриций, облегнат на меча си, и свети Петър, изтеглящ мрежите си.
Монсеньор Робер стоеше прав сред стаята, широко разкрачен, скръстил ръце на гърдите и опрял брадичка на високата си яка.
Беатрис сведе дългите си мигли и сладостна тръпка на боязън и задоволство премина по тялото й.
— Никак не очаквахте да ме видите, струва ми се — каза Робер д’Артоа.
— О, напротив, монсеньор… — отвърна Беатрис с бавния си глас, — именно при вас се надявах да дойда.
Бе направила всичко необходимо за това и в продължение на цяла седмица толкова малко бе дегизирала своите емисари при Дивион, че целият дворец беше нащрек. Отговорът й изненада малко Робер.
— Какво търсите тогава при мен? Идвате да ми известите за смъртта на леля ми Мао?
— О, не, монсеньор… Госпожа Мао си счупи само един зъб.
— Чудесна новина, само че не заслужава да дойдете дотук за това. Да не би да ви изпраща като своя посланца? Разбира, че е загубила каузата си и иска да преговаря с мен? Няма да преговарям!
— О, не, монсеньор… Госпожа Мао не желае да преговаря, защото знае, че ще спечели.
— Ще спечели? Наистина ли? Срещу петдесет и пет свидетели, които всички единодушно признават кражбите и измамите, извършени срещу мен?
Беатрис се усмихна.
— Госпожа Мао ще има шестдесет, монсеньор, които ще докажат, че вашите свидетели не казват истината, и които ще бъдат платени като вашите.
— Аха! Така ли, хубавице? Значи сте дошла тук да ми се подигравате? Свидетелите на вашата господарка няма да струват нищо, защото моите се опират на автентични документи, които ще покажа.
— Наистина ли, монсеньор? — произнесе Беатрис с привидно почтителен тон. — В такъв случай госпожа Мао се лъже относно причината за усиленото търсене на печати в Артоа носледък… за ваша сметка.
— Търсим печати — каза раздразнен Робер, — защото издирваме всички стари документи и новият ми канцлер иска внесе ред в регистрите ми.
— Аха! Наистина ли, монсеньор… — повтори Беатрис.
— Не сте вие, която ще ме разпитвате. Аз ви питам какво търсите тук. Идвате да подкупвате хората ми?
— Нямам никаква нужда, монсеньор, щом стигнах чак до вас.
— Но какво искате от мен в края на краищата?
Беатрис оглеждаше стаята. Тя забеляза вратичката, през която бе влязла, тъкмо на корема на Магдалена. Девойката тихо се засмя.
— През тази ли дупка за котки минават винаги дамите, които приемате?
Исполинът почна да се нервира. Провлаченият ироничен глас, кратките изблици на смях, черният поглед, който блясваше за миг и тутакси угасваше зад сведените дълги клепки, всичко това леко го смущаваше.
„Внимавай, Робер — казваше си той, — това е една прочута хубостница и не ти я пращат за твое добро!“
Той познаваше отдавна дьомоазел Беатрис! Не за пръв път тя го предизвикваше. Той помнеше как в абатството Шаали, на излизане от нощния съвет, свикан от крал Шарл IV във връзка с работите на Англия, бе намерил Беатрис, очакваща го под свода на манастирския двор. И още много пъти… При всяка среща все същият поглед, вперен в неговия, все същото плавно кършене на кръста, все същото възбудено дишане. Робер не беше мъж, обвързан от съпружеска вярност. Дънер във фуста би го накарал да свърне от пътя. Но това момиче, което беше на Мао и вършеше какво ли не, открай време му вдъхваше благоразумие.
— Вие хубавице, сигурно сте доста развратна, но може би и доста хитра. Леля ми си въобразява, че ще спечели процеса, но вие сте по-прозорлива и си казвате, че ще го загуби. Навярно си мислите, че щастието ще престане да се усмихва на Конфлан и е крайно време да спечелите благоволението на монсеньор Робер, против когото толкова сте злословили, комуто толкова сте вредили и чиято ръка може да се окаже тежка в деня на отмъщението. Това ли е?
Той се разхождаше надлъж и нашир, както бе свикнал. Носеше къса надризница, която очертаваше корема му. Огромните мускули на бедрата му изопваха плата на панталоните му. Беатрис не преставаше да го наблюдава през миглите си от главата до петите.
„Колко ли е тежък!“ — мислеше си тя.
— Само че да знаете, че не можете да купите благоволението ми с една усмивка — продължаваше Робер. — Освен ако имате голяма нужда от пари и можете да ми продадете някоя тайна? Възнаграждавам всеки, който ми служи, но съм безмилостен, ако някой иска да ме измами!
— Нямам какво да ви продам, монсеньор.
— В такъв случай, дьомоазел Беатрис, за ваше сведение и спасение знайте, че за вас е по-изгодно да се отдалечите от вратите на моя дворец и под никакъв предлог да не се приближавате до него. Кухните ми са добре охранявани, яденетата ми изпробвани, виното ми — отпито, преди да ми налеят от него.
Беатрис облиза с език устните си, сякаш вкусваше сладък ликьор.
„Бои се да не би да го отровя“ — помисли си тя.
О, колко й бе забавно и как само се страхуваше едновременно с това! А Мао през това време си въобразяваше, че увещава Дивион! О, какъв дивен миг! Беатрис имаше чувството, че държи в ръката си няколко невидими и смъртоносни нишки. Трябваше само че добре да ги съгласува.
Тя отметна назад капюшона си, отвърза шнура на шията си и свали пелерината си. Тъмните й гъсти коси бяха сплетени около ушите й. Роклята й от моаре, много изрязана отпред, показваше основата на пищните й гърди. Робер, който обичаше сочните жени, неволно си помисли, че Беатрис се е разхубавила след последната им среща.
Девойката просна пелерината си върху плочите на пода така, че тя образува тъмен полукръг. Робер я погледна изненадан.
— Но какво правите?
Тя не отвърна. Извади от бродираната си кесия три черни пера и ги постави в горната част на пелерината, като ги кръстоса във форма на звездичка. После почна да се върти, описвайки с пръст въображаем кръг и шепнейки неразбираеми думи.
— Но какво правите? — повтори Робер.
— Омагьосвам ви… монсеньор — отвърна невъзмутимо Беатрис, сякаш това бе най-естественото нещо на света или поне най-обичайното за нея.
Робер избухна в смях. Беатрис го погледна и го хвана за ръка, за да го привлече вътре в кръга. Робер издърпа ръката си.
— Страхувате ли се, монсеньор? — попита го усмихната Беатрис.
Ето къде е силата на жените! Кой благородник би посмял да каже на граф Робер д’Артоа, че се страхува, без да получи страшен удар с юмрук по лицето или с шпага, тежка двадесет ливри по главата? А ето че една компаньонка, една камериерка броди около двореца му, вмъква се чак при него, губи му времето с разни глупости… „Мао загуби един зъб“… „Нямам тайна за продан“… разстила пелерината си върху плочите и му заявява право в лицето, че се страхува!
— Вие като че ли винаги сте се страхували да се приближите до мен — продължи Беатрис. — В деня, когато ви видях за първи път, има толкова време оттогава, в двореца на госпожа Мао… когато дойдохте да й съобщите, че дъщерите й ще бъдат съдени… може би не си спомняте… още тогава се извърнахте от мен. И колко пъти след това… Не, монсеньор, не ме карайте да мисля, че наистина се страхувате!
Да позвъни на Лорме, да му заповяда да отведе тази подигравчийка. Нима благоразумието не съветваше Робер да постъпи именно така, без да губи повече време?
— И какво искаш с твоя шал, с твоя кръг и трите си пера — попита я той. — Да извикаш дявола ли?
— Ами да, монсеньор…
Той повдигна рамене пред тази детинщина и на шега влезе в кръга.
