също, че вече съвсем не притежава онзи тен на златист плод, който беше очарованието й на двадесет години. Много тъмните й очи, чието бяло почти не се забелязваше между миглите, не бяха така блестящи сутрин при събуждане. Ханшът й леко натежаваше. Именно сега не трябваше вече да пилее дните си.
Но какво да стори с тази Мао, която я задължаваше да спи в стаята й, как да се изплъзне, за да отиде при някой случаен любовник в полунощ, в някоя тайна къща, да присъства на някаква безсмислена литургия и да намери тръпчива наслада в оргиите на сабат9?
— Къде си се зареяла? — кресна й внезапно графинята.
— Не съм се зареяла, госпожо… — отвърна Беатрис, като плъзна поглед към Мао. — Мисля си само, че бихте могли да си намерите някое по-добро момиче от мен, за да ви служи…
Смятам да се омъжа.
Съзнателна злост, с незабавен ефект.
— Чудесна партия ще бъдеш! — извика Мао. — О, хубаво ще се нареди онзи, който те вземе за жена. Ще търси девствеността ти в постелята на всичките ми щитоносци, преди да му сложиш там рога!
— На моята възраст, госпожо, до която ме държахте неомъжена, за да ви слугувам… девствеността е по-скоро недостатък, а не добродетел. Тъй или иначе, тя е нещо по-обикновено от къщите и имуществата, които ще занеса на някой съпруг.
— Ако ги запазиш, моето момиче! Ако ги запазиш! Защото те са остригани от моя гръб!
Беатрис се усмихна и черният й поглед отново се забули.
— О! Госпожо — промълви тя извънредно кротко, — вие няма да отнемете благодеянията си на някого, който ви е служил в такива тайни начинания… които сме извършили заедно.
Мао я изгледа с омраза.
Беатрис умееше да й припомня кралските трупове, които спяха между тях, захаросаните бадеми на Вироглавия, отровата върху устните на малкия Жан I… и знаеше също как ще завърши сцената — с качилата се в лицето на графинята кръв и с червения лигавник, белязал волската й шия.
— Няма да се омъжиш! На, виж колко зле ми действаш като спориш с мен и бъди доволна — каза Мао, като се отпусна върху един стол. — Кръвта бучи в ушите ми. Пак ще трява да ми слагат пиявици.
— Да не би защото ядете прекалено много, госпожо, трябва да ви пускат кръв?
— Ще ям каквото ми се ще — изрева Мао — и когато ми се ще! Няма да оставя една невежа като теб да решава какво е добре за мене. Иди да ми донесеш английско сирене! И вино! И не се бави!
В килера нямаше вече английско сирене. Последната доставка беше изчерпана.
Кой го е изял? Крадат ме! Тогава да ми донесат препечена баница с месо!
„Ами да, точно това. Тъпчи се и пукни!“ — мислеше си Беатрис, като слагаше пред нея подноса.
Мао сграбчи един голям резен и го захапа. Нещо изпращя и отекна в главата й: не беше схрускала само кората, а си бе счупила един зъб, още един зъб.
Сивите й, налети с кръв очи се разшириха малко. Тя остана за миг неподвижна с баницата в едната ръка, чаша вино в другата и зинала уста: един преден зъб, счупен до основата, се бе препречил хоризонтално до устната й. Остави чашата и отдели без усилие счупената част на зъба, опипа с език празното място под венеца и грапавата, болезнена повърхност на корена. Същевременно наблюдаваше малкото парче пожълтяла слонова кост, черно на счупеното място, късче от нея самата, което я напускаше.
Мао вдигна очи, защото Беатрис пред нея избухна в смях. Скръстила ръце под гърдите си, с тръпнещи рамене, придворната госпожица не можеше да сдържи лудия си смях. Преди да ими време да се отдръпне, Мао скочи към нея и я зашлеви силно по едната и другата страна. Смехът на Беатрис секна. Черните й зеници заискриха със зъл блясък зад дългите мигли и тутакси угаснаха.
Същата вечер, когато Беатрис помагаше на графинята да се съблече, като че ли между двете се бе въдворил мир. Отново в плен на натрапчивата си мисъл, Мао обясняваше на Беатрис:
— Разбираш ли защо толкова държах да разпитат тези две жени? Сигурна съм, че Дивион помага на Робер да измайсторят фалшиви документи и бих искала да я пипнем на местопрестъплението.
Тя смучеше машинално счупения зъб, който бръснарят бе изпилил.
След двойната плесница един проект назряваше у Беатрис.
— Мога ли, госпожо… да ви дам един съвет? Ще приемете ли да го чуете?
— Но естествено, моето момиче, говори, говори. Аз съм нервна, лесно вдигам ръка, но имам доверие в тебе, ти много добре знаеш това.
— Добре тогава, госпожо. Цялото зло идва от наследството на чичо ми Тиери… и от нежеланието ви да изплатите онова, което той оставяше на Дивион. Зло създание наистина, което не заслужаваше толкова! Но вие си създадохте в нейно лице една неприятелка, която знаеше някои тайни, излезли от устата на чичо ми… и сега ги продава на монсеньор Робер. Голям късмет имахме, че опразних навреме ковчежето в Ирсон… където чичо ми държеше някои ваши книжа. Представяте ли си как щеше да ги използва тази лоша жена… Да й бяхте дали малко пари и земя… щяхте да запечатате човката й.
— Е, да! — въздъхна Мао. — Сбърках може би. Но признавам, че тази просякиня, която се навира в постелята на един епископ и отгоре на това кара да я впишат в завещанието като че ли е законна съпруга… Е, да, може би сгреших…
Беатрис помагаше на Мао да свали дневната си риза.
Исполинката вдигаше огромните си ръце, разкривайки под мишниците си жалки бели косми. Тлъстината образуваше гълбица на тила й, също както на гърбовете на воловете. Гърдите й бяха тежки, увиснали, чудовищни.
„Стара е — мислеше си Беатрис, — ще умре… но кога? До последния й ден ще обличам и събличам това грозно тяло пропилявам всичките си нощи край него… А когато умре какво ще стане с мен? Монсеньор Робер сигурно ще спече подкрепата на краля… приближените на Мао ще бъдат разпръснати…“
Когато й надяна нощницата, Беатрис поде:
— Дали да не предложите на тази Дивион да й платите завещаната сума, за която претендира… и дори нещичко отгоре. Сигурно ще я привлечете към себе си и ако е служила на племенника ви за някои нечестни работи, бихте могли да узнаете какво точно и да… извлечете изгода.
— Може би предложението ти е умно — отвърна Мао — Графството ми заслужава да похарча хиляда ливри, па N и (и да заплатя греха. Но как ще се свържеш с тази мръсница? Тя живее в двореца на Робер и той сигурно я надзирава отблизо… а може и да я гали при случай, защото хич не е гнуслив. Не би трябвало да подуши нашия ход.
— Аз се наемам, госпожо, да отида да я видя и да говоря с нея. Нали съм племенница на Тиери. Той може да ми е доверил някакво свое желание относно нея…
Мао изгледа внимателно спокойното, почти усмихнато лице на придворната си госпожица.
— Поемаш голям риск. Ако Робер узнае някога…
— Зная, госпожо, зная какво рискувам, но не се страхувам — каза Беатрис, като покри с бродираната завивка графинята, която си беше легнала.
— Добро момиче си ти — похвали я графинята. — Много ли те пари бузата?
— Да, все още, госпожо… на вашите услуги…
VI. БЕАТРИС И РОБЕР
Лорме я прие през задната врата на двореца, през която минаваха доставчиците, като че ли посетителката беше някоя вехтошарка или бродирачка, дошла да предаде поръчка. Пък и облечена с пелерина от тънко сиво сукно, чийто капюшон покриваше косите й, Беатрис д’Ирсон по нищо не се отличаваше от някоя обикновена гражданка.
Тя тутакси позна стария личен слуга на монсеньор д’Артоа, но не се издаде, както и не се изненада привидно, когато той я поведе през двата двора и служебните помещения към господарските покои.
Лорме вървеше пред нея, дишаше шумно и от време на време се извръщаше и поглеждаше недоверчиво това много хубаво момиче с лека гъвкава походка, което никак не изглеждаше смутено.
„Какво търсят тук хората на Мао? — протестираше дълбоко в себе си Лорме. — Каква своя манджа идва да вари на нашите печки тази никаквица? Ах, монсеньор Робер е много неблагоразумен, дето я пусна да прекрачи прага ни! Госпожа Мао знае отлично как да действува: не му е пратила най-грозната си
