писари, която да напомня на тези писания.“
От всичко това Робер бе дошъл до заключението, че тези документи, които за него имаха стойност на истински, могат да бъдат използвани само когато лицето, което бе унищожило оригиналите, изчезне самото то. Или, другояче казано, той щеше да спечели процеса само при условие че Мао е мъртва. Това вече не бе пожелание, а необходимост.
— Ако Мао умре — каза той един ден на Беатрис замислено с ръце под главата и като гледаше към тавана на къщата Бонфий, — да, ако тя умре, бих могъл да те вкарам в моя палат като придворна дама на жена ми. Понеже ще получа наследството на Артоа, всички ще разберат, ако взема и някои от хората на леля си. Така ще мога да те имам винаги при себе си.
Стръвта бе голяма, но бе хвърлена към риба с отворена уста.
Беатрис не лелееше по-сладка надежда. Тя се виждаше настанена в дома на Робер. Ще крои интриги, ще бъде най-напред тайна метреса, а после призната, защото това са неща, които с времето се уреждат… И кой знае?… Госпожа дьо Бомон като всяко човешко същество не е вечна. Наистина тя беше седем години по-млада от Беатрис и се радваше на здраве, което изглеждаше отлично, но какъв триумф е точно това, по-стара жена да измести по-младата. Дали някаква добре направена магия не би могла след няколко години да превърне Робер във вдовец? Любовта премахва всички спирачки на разума, всяка граница на въображението. Имаше моменти, когато Беатрис се виждаше графиня д’Артоа с наметка на съпруга на пер.
Ако кралят умре, както това също може да се случи, и Робер стане регент? Във всяка епоха е имало жени, родени в низините, които се издигат до първия ранг благодарение на желанието, което пораждат у владетеля и защото имат изящно тяло и умна глава, които им дават по силата на естественото право преднина пред всички други. А според романите на менестрелите всички императрици от Рим и Константинопол не са били родени по стъпалата на трона. В обществото на властелините на тоя свят една жена се издига най-бързо в легнало положение.
Преди да се предаде, Беатрис използва всичкото необходимо време, за да си осигури власт над този, който искаше да я хване. За да я убеди, Робер трябваше да се обвърже доста много, да й потвърди десетки пъти, че ще влезе в двореца Артоа, както и на какви титли и предимства ще се радва и каква земя ще й бъде дадена. Чак тогава може би тя би посочила магьосник, който да изработи восъчна фигура, да я промуши с шиш, да произнесе необходимите заклинания, за да навреди на Мао. Но Беатрис все още се преструваше, че се колебае, че има скрупули, нима Мао не беше нейна благодетелка и на цялото семейство Ирсон.
Скоро на гърдите на Беатрис заблестяха златни брошки и закопчалки със скъпоценни камъни. Робер се учеше на галантни обноски. Като галеше с ръка бижуто, което току-що бе получила, Беатрис казваше, че ако искаме магията да успее, най-сигурно и най-бързо средство е да се вземе дете на по-малко от пет години, да му се даде бяла нафора и след това да се отреже главата на детето, да се изцеди кръвта върху черна нафора и после чрез някаква хитрост да се накара тоя, когото искаме да омагьосаме, да я изяде. Толкова трудно ли беше да се намери дете на по-малко от пет години? Колко бедни семейства, натоварени с дечурлига, биха се съгласили да продадат едно от тях!
Робер се мръщеше, прекалено много усложнения за несигурен резултат. Той предпочиташе добра отрова, даваме я и тя си знае работата.
Заради преданост към тоя дявол, когото обожаваше, заради нетърпение да живее близо до него в палата Артоа, заради надеждата да го вижда много пъти на ден, Беатрис най-после изглежда, че склони. За него тя би била готова на всичко… тя вече от една седмица си бе доставила толкова бял арсеник, че би могла да изтрови целия квартал, когато Робер повярва, че я побеждава, като я накара да приеме 50 ливри, за да го купи.
Сега трябваше да се изчака сгоден случай. Беатрис обясняваше на Робер, че Мао е заобиколена от лекари, които се втурват при нея при най-малкото неразположение. Кухните бяха надзиравани, виночерпците — бдителни. Начинанието не бе никак лесно.
После внезапно Робер промени намерението си. Той бе имал дълъг разговор с краля. Филип VI, прегледал доклада на комисарите, които бяха така добре работили под ръководството на тъжителя, и убеден повече от всякога в правото на своя шурей, искаше всячески да му услужи. За да избегне един процес с толкова сигурно заключение, но чийто отглас щеше да бъде неприятен за двдра и цялото кралство, той бе решил да повика Мао и да я убеди да се откаже от Артоа.
— Тя няма никога да приеме това — каза Беатрис — и ти знаеш, не по-зле от мен, монсеньор.
— Все пак да опитаме. Ако кралят успее да я вразуми, това няма ли да бъде най-добрият изход?
— Не, най-добрият изход е отровата.
Защото едно възможно уреждане на въпроса по приятелски никак не услужваше на интересите на Беатрис; влизането й в двореца Артоа се отдалечаваше. И Беатрис ще трябва да остане придворна дама на графинята до нейната кончина. Господ знае кога! Тя искаше сега да ускори нещата; спънките, трудностите, посочвани от нея, не я плашеха вече. Благоприятен случай? Ами че тя имаше няколко всеки ден, било когато носи на графиня Мао отвара от билки или лекарства…
— Но щом кралят я кани след три дни в Мобюисон? — настояваше Робер.
Двамата любовници се споразумяха така: ако Мао приеме предложението на краля да се откаже от Артоа, щяха да й подарят живота, а ако откаже, в същия тоя ден Беатрис ще й даде отровата. Какъв по- добър случай биха могли да имат? Мао, обхваната от болки на ставане от кралската трапеза! Кой би се осмелил да заподозре краля, че е накарал да я убият или даже някой да заподозре, би ли се осмелил да го каже?
Филип VI предложи на Робер да присъствува на помирителната среща, но Робер отказа.
— Ваше величество, братко мой, вашите думи ще бъдат по-убедителни, ако аз не съм там. Мао ме мрази много и моето присъствие рискува по-скоро да я заинати, отколкото да я поощри да се подчини.
Той сериозно мислеше така, а, от друга страна, искаше чрез отсъствието си да се измъкне от евентуално обвинение.
Три дни по-късно, на двадесет и трети октомври, графиня Мао, друсана от голямата си позлатена носилка, украсена с герба на Артоа, вървеше по пътя към Понтоаз. Единственото й живо дете, кралица Жана, вдовица на Филип Дългия, пътуваше с нея, Беатрис седеше върху бродирана табуретка срещу своята господарка.
— Госпожо, какво мислите, че ще ви предложи кралят — питише Беатрис. — Ако се касае за помирение, позволете ми ди ви дам един съвет… откажете. Много наскоро ще ви дам чудесни доказателства срещу монсеньор Робер. Дивион е готова този път да ни даде възможност да го разобличим.
— Защо не я доведеш тая Дивион, с която си толкова близка, а аз не я виждам никога — каза Мао.
— Това е невъзможно… тя се бои за живота си. Ако монсеньор Робер научи това, на следващата сутрин тя няма да чуе литургията. Тя ме посещава само нощем в къщата Бонфий и винаги придружена с няколко слуги, които я пазят. Откажете твърдо, госпожо, откажете!
Жана Вдовицата, в бяла рокля, гледаше как бяга пейзажът и мълчеше. Едва когато в далечината се появиха острите покриви на Мобюисон отвъд рижите гори, тя отвори уста и каза:
— Спомняте ли си, майко, преди петнадесет години…
Преди петнадесет години по същия тоя път, облечена в шаячена рокля и с обръсната глава, тя крещеше, че е невинна, в каруцата, която я водеше към Дурдан. Друга черна каруца отвеждаше сестра й Бланш и братовчедка й Маргьорит Бургундска към замъка Гайяр. Петнадесет години!
Тя бе помилвана, бе спечелила отново нежността на своя съпруг. Маргьорит бе мъртва. Луи Х бе мъртъв. Никога Жана не бе задавала въпроси на Мао за обстоятелствата, при които бе изчезнал Луи Вироглавия и малкият Жан I. И Филип Дългия бе станал крал само за шест години, а после и той умря. На Жана й се струваше, че е живяла три различни живота; първият свърши далече в миналото с жестокия ден в Мобюисон, през втория бе коронясана кралица на Франция в Реймс до Филип, а после, през последния си живот, тя стана вдовицата, заобиколена с почести, но отдалечена от властта и седнала в този момент в голямата носилка. Три живота и странното впечатление, че е била три различни лица, които с мъка се съгласуваха. Тя чувствуваше, че съществува още само от присъствието на величествената й властна майка, която винаги бе господствувала над нея и с която още от детството си се боеше да заговори.
Мао също си спомняше.
